в. "Труд"

Тази лоша, лоша ЕНП

от

Когато разправяхме, че Европейският съюз не е съвсем читав, че не е онзи земен рай, който сънувахме в мразовитите тоталитарни нощи на комунизма, че в някои отношения, влизайки в него, попаднахме в нещо подобно на онова, от което избягахме; когато намеквахме, че ЕС се е „изджендърил“, че е забравил цивилизационните си корени или (което е по-лошо) зорлем иска да ги пресече и съсухри, тогава ни наричаха путинисти, тръмписти, орбанисти и фашисти. С омерзение ни наричаха даже консерватори или пък още по-скверното – патриоти.

Сега, когато ЕНП не допусна Радан Кънев да се изкаже и официално да сподели пред всички мнението си за „мила Родино, ти си земен рай!“, Европейският съюз стана лош и довчерашните безапелационни проевропейци написаха: „Дошло е времето проевропейски настроените хора в България да спрем безпрекословно да се кълнем в този Европейски съюз. Меко казано и малко закъсняло. Негативните сигнали ги получаваме много отдавна [предимно от „фашистите“ и „консерваторите“ – б.м.], но както в Брюксел си затварят очите за мракобесието и пладнешкия грабеж у нас, така и ние си затваряхме очите за лицемерната и импотентната същност на евробюрократщината“. Какво ще кажете, а? Какви думи! Какви думи само: „мракобесие“, „пладнешки грабеж“, „импотентна същност“, „евробюрократщина“…

Така или иначе гласът на Радан Кънев в дует с този на Елена Йончева не отиде всуе, а доведе до резолюция, която бе гласувана в четвъртък – критична резолюция. Подкрепиха я всички социалисти плюс Радан Кънев, а против гласуваха всички консерватори и десни без Радан Кънев. Очевидно беше, че тази резолюция ще заклейми България. В един момент ни се стори, че всички с радост ще линчуват „Хубава си, татковино…“, като ще се посдърпат може би малко по въпроса дали виновен за кошмара е само Борисов или и Радев. Е, Радев се оказа невинен.

Как се стигна дотук? След спирането на „Националната лотария“, бягството на Васил Божков – Черепа в Дубай, разследването на служители в Президентството по подозрение в шпионаж и дебаркирането на Христо Иванов с гумена лодка пред морските сараи на Ахмед Доган, започнаха протести. Всеки протест клати управлението и радва опозицията. Едно от преимуществата на членството ни в ЕС е това, че клатенето съвсем спокойно може да се прехвърли от национален в европейски контекст. И ето двама българи – евродепутат и евродепутатка от различни политически семейства – започнаха да хлопат от врата на врата и да алармират, че родината им е похитена от зли сили. Намериха някакъв испански социалист да задвижи процедурата. Примолиха се да ни спрат парите от европейските фондове, защото престъпното управление се държало на власт именно благодарение на тях. Разбира се, и през ум не им мина, че тези пари са решаващи не само за икономиката на страната, но и за стотици хиляди хора – малки човеци, избиратели – особено в селските райони. Спрете всички европейски проекти в тая такована държава! Спрете парите за земеделска техника, спрете парите за модернизация и конкурентоспособност на малкия бизнес, спрете парите за опазване на природата, та да се скапе такованата държава, да се разпадне, пък после – каквото сабя покаже! Такава е горе-долу идеята, независимо от шарените хартийки, в които я опаковат, за да ни я предложат.

Но не това е в центъра на днешното ни художествено изображение. В центъра на днешното художествено изображение е историко-политическият образ на Кириак Стефчов.

В митологизираната българска история има няколко устойчиви образа, чрез които Българинът (оня, дето си го знаете) формира своя мироглед. Сред тях е Царят-свинар, който помага на простолюдието да вярва, че един ден и то може да дойде на власт, нищо че Кордокува (Ивайло) вероятно не е бил никакъв свинар, а кумански аристократ. През следващите векове, та и до най-новата ни история, Царят-свинар се е възпроизвеждал удивително успешно. Припомнете си само периода 1956-1989. Някой ще попита: ами Борисов? Той не е цар.

Друг устойчив образ е Крали Марко – героят, който ще дойде от през девет планини на коня Шарколия да ни оправи веднъж завинаги. Този образ и днес има какво да даде на историята и го дава периодично. След демократичните промени у нас в парламента ни винаги има запазени едни 10-15% за Крали Марко. Такива бяха и Жорж Ганчев, и Волен Сидеров, и Яне Янев. Такъв донякъде беше и Царят, макар че неговата легитимност е от друг порядък. Такъв се очертава да бъде Слави Трифонов. Някой ще попита: ами Борисов? Да, и той беше Крали Марко, когато щеше да вкарва цялата Тройна коалиция в затвора.

Трети устойчив образ е Кириак Стефчов – лоялният интелектуалец. Грешно изучаваме в училище този сложен образ. Казват ни, че това е националният предател. Всъщност Кириак Стефчов е образован и успял българин, който търси решение на народните проблеми при по-висш авторитет, като в неговия случай това не е Европата, не е Русия, а Високата порта – легитимното правителство на българите по онова време. Кириак Стефчов не е тесногръд националист. За разлика от другите представители на тогавашната интелигенция, които гледат към Европата или към Русия единствено с надежда чрез тях да постигнат независима национална държава, в която да са я депутати, я министри, Стефчов мисли в рамките на Империята, с което се очертава нещо като глобалист, ако трябва да си служим с модерната терминология. Заедно с мащабите на мирогледа си той уважава властта, администрацията и бюрокрацията. За такива като Стефчов е не само приемливо, но и похвално да се обръщат към централната власт – в случая Високата порта – по всякакви тревожни въпроси на общността, включително и по такива, свързани с бунтовническа дейност и комитети като онези, учредявани от Левски. Тъй че от съвременна гледна точка Кириак Стефчов не е онзи еднозначно отрицателен герой, като какъвто се изучава в училище.

Усещате ли как се опитвам да оправдая знакови политици от нашето съвремие? Ако някой нарече Радан „Кириак Стефчов“, то няма да го обиди, а ще му направи комплимент. Такъв общественик, който поставя глобалното над националното, заслужава респект. Не знам само как да наричаме Елена Йончева. Някой знае ли дали работникът и колхозничката от легендарната скулптура на Вера Мухина си имат собствени имена – например Маруся, Дуня, Катюша или нещо подобно? Ако знае, нека каже или да замълчи вовеки.

Докато Кириак Стефчов се уповава на тогавашния Брюксел – Цариград, – други българи се уповават на Дядо Иван, който ще ни избави от въпросната Висока порта. Всъщност става дума за едно и също – надеждата някой „да ни оправи“ отвън, – надежда толкова срамна, че принуждава Вазов да напише „Опълченците на Шипка“: „…нека таз свобòда да ни бъде дар…“ и тъй нататък. Тази надежда съдържа два ключови компонента: 1. Ние не знаем какво ще правят ТЕ и не ни интересува, искаме само да берем плодовете и 2. Напълно приемливо е да използваме външни сили за разправа с вътрешни опоненти – поведение, посрещано с презрение през всички векове и от всички народи. Сигурен съм, че и дуетът Йончева-Кънев е бил посрещнат в Европейския парламент със същото презрение, с което Дядо Иван е дошъл да ни освободи. И със същото презрение, с което Иоан Цимисхий е детронирал Борис II, след като по негова молба е прогонил руснаците от земите ни някакви си 900 години по-рано.

Нищо ново под слънцето.

В крайна сметка Дядо Иван дойде и ни оправи 66 години по-късно, през 1944. Така ни оправи, че обърнахме очи към Чичо Сам, той да ни оправи от Дядо Иван. Сбъдна се и тази мечта – Европейският съюз и НАТО заместиха СИВ и Варшавския договор. Сега изглежда идва моментът да се разочароваме и от това. Има ли световна сила, към която да обърнем изтерзани взори с надеждата да ни оправи? Освен Китай, за друга не се сещам. Виждам Кириак Стефчов от бъдещето. В самата зора на политическата си кариера той ще се подложи на пластична операция, за да си дръпне очите. Ще скръсти ръце в копринени ръкави, ще се поклони на китайската компартия и ще рече: „Моля-госпожо! Турете ме служебно на власт, че народът не ще да гласува за мен! Прост е народът, не си знае интереса, не разпознава просветените си водачи!“. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен, преди да е станал световна сила и Кириак Стефчов да се е писал финикиец.

За в. “Труд“.

Може да харесате и: