„Той прощава всички твои беззакония,
изцелява всички твои недъзи“.
(Пс. 102:3)
Трийсет години след Боговъплъщението, Иисус Христос излиза в света, за да проповядва Евангелието. По този повод Иоан Кръстител ще изрече паметните слова: „покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 3:2). Царството небесно е реалност от друг порядък и в нея се попада само чрез коренна промяна на собствената същност. Тази промяна наричаме „обръщане“ или „покаяние“ и тя е целта на земното съществуване на човек, но се постига отвъд неговите предели. Иначе другите „цели“ – като например това да се ваксинираш, за да не се разболееш, или да тръгнеш рано, за да стигнеш навреме, – само носят това име. Целите, които се постигат в рамките на този свят, показват само привидна промяна на качеството. Истинската промяна, истинското обръщане е покаянието, защото то разчупва рамките на сетивното. Един от най-ярките примери за коренна промяна, покаяние и обръщане е св. Мария Египетска, чиято памет честваме утре, в петата неделя на Великия пост.
Житието на св. Мария е разказ в разказа. За нея знаем това, което сама е споделила за себе си с отшелника Зосима през VI в. Още от съвсем млада Мария била ужасяваща блудница, сладострастието за нея било цел и смисъл на живота. Била прочута в цяла Александрия. Веднъж тръгнала с поклонници към Йерусалим. Тръгнала не за да се поклони на Кръста Господен (било Въздвижение), а с намерението по пътя да разврати поклонниците, прелъстявайки ги с похотта на плътта си. И се справила твърде успешно. Когато обаче понечила да влезе с тях в храма „Възкресение Христово“ (откъдето всяка година взимаме благодатния огън), невидима сила и попречила да пристъпи вътре. Тогава Мария осъзнала своята греховност в потресаващата ѝ цялост. Видяла икона на Богородица и дала обет, че ако Божията майка я допусне в храма, то след това грешната Мария ще прекара целия си останал живот в пустинята в горестно и строго покаяние. Така и станало. Битката с „лошите навици“ и страстите от предишния живот продължила 17 години. После започнало същинското обръщане. Цялото отшелничество на Мария продължило 49 години, докато накрая тя, вече почти безплътна, на 1 април 531 г. се преселила във вечността. Това било по времето на Юстиниан I, една година преди метежа „Ника“, опожаряването на старата „Св. Софѝя“ в Константинопол и започването на новата.
Упорството и търпението в покаянието, както искреността и любовта, спечелват опрощение и на най-страшните грехове. На това ни учи животът на св. Мария и това се мъчим да си спомним през петата неделя. Краят на Великия пост се вижда, остават само две седмици и сега търпението и устойчивостта са по-необходими от всякога. Всички беди, даже и болестите, са резултат от грехове, а покаянието е единственото оръжие срещу греховете. Следователно покаянието е единственото, към което си заслужава да се стремим. То е колкото наша заслуга, толкова и дар по благодат. Човек сам по себе си няма сили да се обърне и ако все пак постигне нещо, в никакъв случай не бива да се възгордява. Казват, че сатаната обичал да се оттегля, за да си въобрази грешникът, че го е победил и да се възгордее, да се отдаде на самодоволство. На сатаната друго не му трябва, освен нашето самодоволство.
Но пък и не бива да чакаме наготово. Човешка воля и Божия благодат – синергѝята между двете трябва да е в постоянна вътрешна хармония. За да получиш благодат, трябва да я измолиш. Бог не дава нищо насила, нито пък дава нещо нежелано. За да получиш покаяние, трябва силно да го пожелаеш – не толкова да се покаеш, колкото да пожелаеш да се покаеш. Този парадоксален на пръв поглед процес добива своята конкретност и еднозначност в житието на св. Мария Египетска.
Практическият път към покаянието е великолепно описан от св. Теофан Затворник (1815-1894). Трябва „да свалим от очите на ума покривалата, които го държат в заслепение“. Първото покривало са ежедневните ни навици. Към тях спада и неспирната конкуренция, в която се намираме със себеподобните си по най-различни поводи. В тази надпревара, волно или неволно, търсим белези на превъзходство – какво притежаваме или какво у нас е развито най-добре, което у другите не е. Всеки търси да е най-добрият музикант сред художниците и най-добрият художник сред музикантите.
Второто покривало са удоволствията на плътта. Всяко чувствено удоволствие приближава душата към материалния свят и я отдалечава от духовния. Премахването на второто покривало означава в дните на поста да ограничим ненужните срещи, празнословието и всичко, което доставя удоволствие на плътта – храна, похот, алкохол, даже и чувствени естетически наслади за сетивата като музика, художествена литература, театър и пр. Да оставим душата да се възвисява без посредничеството на сетивата.
Третото покривало е „многогрижието“ и разсейването на мислите в безброй посоки, по безброй криви пътеки, които не водят никъде. Главата ни тропа като празна воденица, тревожим се за дреболии, които не би трябвало да имат никакво значение за нас. Дори и сутрин на молитва в ума ни се прескачат задачите за деня, проблемите, нуждите. Това ни прави роби на суетен шум и слепи за истинския път, на който даже още не сме стъпили.
Когато се отмахнат тези покривала, вече можем да се изправим пред заспалия и безчувствен вътрешен човек и да го побутнем с пръст: ей, събуди се! Най-страшната беда на вътрешния ни човек е спокойствието, липсата на страх от катастрофалното му състояние. В 140 псалм молим Бог да ни спаси от „думи лукави за извиняване грешни дела“. Човекът е интелигентен и находчив, винаги намира убедителни думи да оправдае сам пред себе си своите лукави дела и да въздъхне от умиление и възхищение – ах, колко съм праведен!… Това е духовна смърт. Така вижда нещата св. Теофан Затворник.
Обичам да експериментирам в социалните мрежи. Във вторник качих простичка анкета, която държах не повече от час. Тя се състоеше от въпрос с два възможни отговора – Човекът е роден за: 1) Скърби и покаяние; 2) Радост и щастие. Тутакси въведоха трети отговор и най-много хора дадоха него: и двете. Тези, които казаха „радости и щастие“, бяха повече от онези със „скърби и покаяние“. Е как да стане работата при това положение? Трябва да скърбиш преди всичко за това, че не чувстваш съкрушение за беззаконията си.
Моят въпрос е разновидност на много по-генералния и популярен въпрос: „човек добър ли се ражда или лош“. Ако с ражда добър (в което всячески се мъчи да ни убеди философията на мейнстрийма), то наистина радостта и щастието са негово право. Странно, защото, без да го изрича на глас, демокрацията е изградена върху схващането (истината) че човек се ражда лош. Всички нейни принципи – многопартийността, разделението на властите, институциите, които се контролират една друга – не са нищо повече от механизми за преодоляване на вродената лошотия на човека, която, ако бъде оставена без контрол, ще роди кошмари.
Ако човек се ражда добър, то той няма нужда от покаяние – постът, изповедта, причастието са безпредметни. Но щом почитаме покаянието на Мария Египетска, значи се мъчим да се покаем и ние. Тоест признаваме, че у нас нещо не е наред, и желаем да го оправим. Какво е покаянието (обръщането)? Замисълът за човека е следният. Човекът се състои духовна (дух и душа) и материална част. Духовната част се храни от Бог, а материалната – от духовната. Грехопадението – възгордяването, отхвърлянето на Бог като ненужен на нашето „величие“ – прекъсва връзката между Него и духовната част на човека. Материалната няма вече откъде да се храни и започва да изяжда творението, да изяжда света. Зелените са много смешни в грижата си за изяжданото творение, защото виждат какво се случва, но не знаят защо. Те дори не гледат на света като на творение.
Покаянието (обръщането), най-просто казано, е промяна на посоката на изяждане в първоначалния ѝ вид. Или иначе: възстановяване на човека в неговия първоначален замисъл, от който той се е отклонил и оттогава все е дефектен.
„О, преподобна майко, богоблажена Марие! Приеми принасяното ти от нас моление и предстоейки пред непристъпната Светлина, моли се на всещедрия Бог да бъде милостив и да изпрати светозарната благодат на покаянието на всички заблудени чеда на небесния Отец, устремили се от греха към дома на Отца, да ни сподоби в райските селения заедно с теб благодарно да Му пеем: Алилуя“.
(Акатист на св. Мария Египетска, Кондак 13).
За в. “Труд”.
