Чудно как не се намери някое НПО да изчисли, че откакто свалиха Бойко Борисов, средната продължителност на живота се е увеличила. Нямаше да се учудя, това е динамичен сектор.
В началото на седмицата, но не в понеделник, защото беше почивен заради 1 май, а във вторник, изгря и ни окъпа в топлите си лъчи новината, че България се е качила с цели 21 места в класацията по свобода на словото, изготвяна периодично от Изследователския институт (от типа тинк-танк според Уикипедия) „Репортери без граници“, основан в люлката на гражданското общество – Франция – през 1985 година. Това НПО по собствени негови твърдения се финансира от продажбата на фотоалбуми (тук потърсих емотикон „корабче в окото“, но не успях да намеря) и във всяка или почти всяка страна си има постоянни респонденти в средите на либералната журналистика, които от време на време пита дали сe чувстват достатъчно свободни.
Изкачването ни с 21 места във въпросната класация предизвика възторг сред прогресивната общественост. То веднага бе отдадено на обстоятелството, че от година Бойко Борисов не е на власт и не задушава медиите в жилавите си пипала. Ето я Промяната! Смее ли някой да твърди, че не продължава?!
За жалост процесите, които движат нагоре или надолу, напред или назад свободата на словото, не се развиват толкова бързо. Ако днес Грета Тунберг (нали помните, че имаше и такъв вундеркинд?) стане генерален секретар на ООН, то глобалното затопляне няма да свърши утре, нито утре ще изчезнат въглеродните отпечатъци от изстрадалата снага на Майката Планета. Тъй че със своята „блага вест“ „Репортери без граници“ не постигат друго, освен да си компрометират методиката. Помня как през 90-те беше много популярно разни чуждестранни мошенически „институти“ да обявяват тоя или оня за „човек на годината“ и да го карат да си плати дипломата и плакета, които хич не бяха евтини. Помня също, че така стана и с поета Иван Методиев (Бог да го прости!) и даже му организираха медийна кампания за събиране на пари, с които да си плати честта да бъде „човек на годината“, защото това беше чест и за цяла България!
Всъщност наистина ли сме толкова зле със свободата на словото? Защото, ако нямаше поне някаква свобода на словото, откъде щяхме да научим, че сме зле със свободата на словото? Нима медиите щяха свободно да публикуват такива фриволни класации? На кое място бяхме при Тодор Живков, а? „Репортери без граници“ са имали на разположение цели четири години (от 1985 до 1989) да премерят. Дали във вестник „Работническо дело“ от онези времена ще открием вопли на отчаяние или писъци на възторг според това как се движим в класацията на „Репортери без граници“? Свободата на словото или нейното отсъствие е една от мантрите в публичното пространство, чието яростно разпространение не доказва друго, освен наличието на свобода на словото.
Настина, преди 1989 имаше проблеми със свободата на словото. Имаше си официална цензура, която се осъществяваше от отдел „Средства за масова информация“ (бивш „Пропаганда и агитация“) към ЦК на БКП, който до края се ръководеше от Йото Кръстев, баща на популярния днес либерал Иван Кръстев. Цензурата дотам се беше пропила в кръвта на художествено-творческата интелигенция, че се беше превърнала в удобна автоцензура – като вица за българския казан в ада, дето не го пазели никакви дяволи с вили, защото българите сами се дърпали навътре, колчем някой понечел да изпълзи. Наричаха автоцензурата „езопов език“ и се утешаваха с мисълта, че езоповият език се отразява добре на художествеността чрез издигане на иносказателността до трудно разпознаваеми висоти. Медиите и издателствата бяха не само държавни, но и партийни, и техните главни редактори – момчета и момичета със здрав работническо-селски произход – имаха грижата сами да се сещат какво да правят. Ако литературата не беше строго партийна и не отразяваше партизанското движение и отечествената война на СССР, то беше допустимо да е историческа (тук да благодарим на Людмила Живкова, нейните мании по колобъри и конски опашки и на кръжеца „интелектуалци“ около нея) или пък нàучно-фантастическа, като далечното бъдеще, разбира се, трябваше да е бъдещето на победилия комунизъм. Човек трудно пробиваше с публикации в периодичния печат, а още по-трудно издаваше книги. Ето това е да няма свобода на словото.
Ами още по-назад във времето? Ах, защо по времето на Чинтулов и Ботев нямаше „Репортери без граници“ да мониторингират (или е по-правилно да се каже „мониторинговат“?) тяхната свобода на словото, а трябваше под сянката на падишаха стихийно да пишат за османската власт „с крака да й строшим главата“ и други неща от този род! Шегувам се. Но не мога да не се сетя как Кириак Стефчов, възмутен от свободното слово на Бойчо Огнянов и проруската пропаганда сред ученичките на Рада Госпожина, не предприема друго, освен да се възмути и да рече: „Излазям!“. Или пък отново в „Под игото“ постановката на „Многострадалната Геновева“. В един момент патриотизмът на тогавашната художествено-творческа интелигенция избухва и всички актьори запяват: „Пламни, пламни ти в нас, любов гореща,/противу турци да стоим насреща!“. Беят не разбира добре български и пита съседа си защо всички са толкова възторжени, а Дамянчо Григорът, за да спаси положението, го излъгва, че това е любовна песен, в която графът ѝ казва: „обичам те сто пъти повече сега“, а тя му отвръща: „обичам те хилядо пъти“. Ето ви друго проявление на свободата на словото и нейното потъпкване. Страхувам се само, че сега хунвейбините ще ме обвинят в носталгия по Османската империя. Ох, Боже…
Както и да е. Ако нямаш какво да кажеш, не се оправдавай с това, че някой ти пречи. Ако ли пък имаш, остави го в блога си или в някоя социална мрежа и все някой ще го вземе, стига да си струва. Написал съм над 1500 статии за различни медии, понякога даже в тотален разрез с редакционната политика и почти винаги критични към текущата власт, но никой никога не ми е казал какво да пиша и как да пиша. Никой! В момента временно имам собствена медия, която е остро опозиционна, и пак никой не ми се бърка, нито се опитва да влияе. Нито от едната, нито от другата стана. Аз пък не се бъркам на авторите. Ако не искаме да наречем това „свобода на словото“, предложете как иначе.
Нима наистина няма свобода на словото? Ако нямаше, как Бойко Борисов стана най-мразеният политик, кой насади тази омраза, откъде научихте за зловещите му престъпления? Та нали той беше тиранин? Защо не удуши медиите, които го съсипаха, докато беше на власт? Плюехме Бойко Борисов както днес плюем Радев и Кирил Петков и, слава Богу!, никой нищо не ни прави. Има специализирани медии – „пощенски кутии“, – които услужливо получават компромати от всички страни и ги довеждат до нашето знание. Никой не ги спира. Невинаги компроматът е лъжа. Напротив – когато е лъжа, се нарича клевета. Добрият компромат е истина.
Фейк новините са плодове на свободата на словото. Грозното омаскаряване – също. Свобода ли е да говориш лъжа? Вероятно. Вероятно е свобода, за която си носиш последиците. За всяка свобода си носиш последиците. Това е положението, байно. Свободата е дадена, за да можеш да носиш отговорност за избора си, иначе не си човек. Днес кой хлевоуст многознайко е готов да носи отговорност за словоблудството си? Та те повечето са анонимни или под фалшиви имена! Свободата на словото не е да изтърсиш първото, което ти хрумне, само за да провериш дали ще мине и ако не мине да изпищиш че те цензурират. Това е слободия.
Има ли разлика между свободата на журналиста и свободата на издателя? Единият е свободен да пише каквото си иска, а другият – да публикува каквото си иска. Дори второто не е съвсем така, защото има сума ти регламенти, които ограничават свободата на издателя много повече отколкото тази на писателя. Били уволнили този или онзи гениален журналист от тази или онази медия! Ами, като е толкова гениален, ще си намери работа в друга медия или пък ще си създаде своя – това поне вече е обидно лесно. Ако ли пък е уволнен неправомерно, ще съди работодателя си. Но свободата на издателя, на медията, също е част от свободата на словото. Иначе аз ще финансирам един вестник, а профсъюзите ще ми кажат кого да назнача в него. Не е свобода това.
И забележете, че говорим само за медии. Извън тях никой не се е оплакал, макар че в някои социални мрежи цензурата напоследък става безобразна. Но докато има алтернатива, дори и цензурата на дадено отделно място не убива свободата на словото. А пък може би наистина трябва да има някаква регулация, защото в социалните мрежи всеки с лекота може да достигне до хилядна публика. И ако този всеки пожелае да пропагандира сексуално насилие над деца и някой го спре, то следва ли да обвиняваме този някой, че е посегнал на свободата на словото? Усещате ли как стигаме да нещо сатанинско? Кой казва дали сексуалното насилие над деца трябва да бъде заглушавано? И дали, заглушил го веднъж, същият този „цензор“ няма да се изкуши да заглуши и други неща? Кой? Кой определя границата между свободата и слободията?
Либерализмът днес е най-цензуриращата доктрина. Вижте само клеймото „език на омразата“. Или пък клеймото „политическа коректност“. Ще ми кажеш нещо, което не ми изнася и аз веднага ще те обвиня в политическа некоректност и език на омразата. Или пък обратно: вие ще ме наречете педофил, а аз ще ви обвиня в език на омразата и некоректност, защото педофилията е болест, аз страдам от нея и заслужавам цивилизовано съчувствие. Не се смейте – тази теза е била прокарвана от една новоизбрана членка на СЕМ. Съвсем сериозно. Това заклеймяване или пък оневиняване е на въоръжение именно у ония, които с досадните си НПО-та измерват „свободата на словото“. Но, както вече казах, свободата на словото все още е жива и налична и ще бъде такава, докато има алтернатива. А при съвременното развитие на комуникациите не знам какво трябва да се случи, за да се изключат алтернативите. Със сигурност има какво…
И накрая да напомня, че всичко, което сега ще кажете отдолу под формата на коментари, е чиста свобода на словото. Наслаждавайте ѝ се. Освен това се чувствам свободен да кажа, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За News.bg