Най-високият орден на Царство България е орденът „Свв. равноапостоли Кирил и Методий“. Моля да не се бърка с орден „Кирил Методий“, учреден в НРБ през 1950, в разгара на сталинизма, и раздаван наляво и надясно, на кьораво и на сакато.
Орденът „Свв. равноапостоли Кирил и Методий“ е бял триипостасен кръст с образа на светите братя. От предната страна на кръста е изобразена мозаечна икона във византийски стил, около която е изписано: „Ex Oriente lux“ (Светлината е от Изток). Живите носители на този орден не може да са повече от 15 на брой. Освен българските царе и князе, кавалери на „Свв. равноапостоли Кирил и Методий“ в България са били Екзарх Йосиф, Иван Евстратиев Гешов, Васил Радославов, Иван Вазов, Митрополит Симеон Варненски и генерал Данаил Николаев. Велик магистър на ордена е Царят.
Орденът „Свв. равноапостоли Кирил и Методий“ е учреден с царски рескрипт на 9 май 1909 в чест на обявяването на независимостта. Той олицетворява възродената българска държавност. Тоест, щом има такъв орден на тяхно име, свв. Кирил и Методий са едни от най-важните личности за България. Защо?
Приема се, че най-мащабната мисионерска акция в историята на Църквата е замислената от константинополския патриарх Фотий и изпълнена от довереника му Константин операция по създаване на славянска писменост и превеждането на Светото писание на тогавашния славянски език, който в книжовната му форма познаваме като старобългарски. По онова време източната и западната църква от вече повече от век са тръгнали по пътищата на отдалечаването една от друга – още от коронацията на Карл Велики за император през 800 г., когато Западът окончателно отхвърля върховенството на Константинопол и Карл приема на въоръжение filioque-то (познато от доста по-рано, още от Толедските събори) на доктринално въоръжение.
Съвсем политически логично е тогавашните два глобални властови центъра – Рим и Константинопол – да се съревновават кой ще сложи влиянието си върху огромния славянски свят. Рим иска да погълне този свят и да го претопи, налагайки богослужение на латински. Отговорът на Константинопол е забележителен по широтата си – създава възможност славянският свят да има свое богослужение на свой език и със своя писменост, с което обезсмисля усилията на Рим. Но защо Константинопол не се съревновава с Рим по най-предвидимия начин? Там, където Рим се мъчи да насади латинския, Константинопол да се мъчи да насади гръцкия, пък който се окаже по-силен, нека да надделее! Защото една от основните разлики между католическата и православната антропология е в осмислянето и преживяването на словото, на езика.
Римокатолическата църква дълго време забранява на миряните да четат Библията в превод на какъвто и да било друг език, освен на латински – на практика им забранява да я четат, защото колцина биха се справили с латинския на Вулгата, колкото и името да обещава, че езикът е простонароден! Въпреки че изглежда твърде грубо, в това съображение – да не се чете Библията на какъв да е език – има известно основание, защото при преводите стават съществени (волни или неволни) грешки, от които после произлизат страшни и неизтребими ереси. Дори за filioque-то се твърди, че дълбоко в себе си е рожба на лош превод от гръцки на латински. Затова Кирил и Методий създават славянската азбука – не само някакви хора да си имат свои букви, а да се подготвят преводачи на Светото писание, които да го предадат вярно, без да изкривяват понятията и да изопачават догмите. Затова старобългарският (в последствие черковнославянски) език е каноничен – защото цялата Църква признава, че словото Божие, преведено на него, е такова, каквото Бог го е казал, и с каквото Св. Дух е вдъхновил отците на Църквата. Това е делото на Фотий, Кирил и Методий – ни повече, ни по-малко създаването на четвърти каноничен език, език, на който е допустимо да се произнася словото Божие и да се води богослужение. Днес в Европейския съюз единствените канонични говорими национални езици са гръцкият и българският. Католиците нямат говорим каноничен език. Протестантите не ги броим – при тях, след като с грехопадението е изчезнал и Божият образ в човека, словото няма кой знае какво значение.
Младата българска империя става мислима като европейска държава, единствено защото официално става християнска (преди много българи и бездруго са били християни). Християнството легитимира държавността, защото земното царство е проекция на небесното, иначе държавата би била нещо друго, а не държава. Кирил и Методий помагат на Първото българско царство да бъде европейска държава и затова тяхното име носи и най-високият орден в Третото българско царство.
Заслугата на свв. Кирил и Методий не е в това, че са изобретили буквички, с които децата да пишат: „Честит 8 март, мамо!“, а че са дали на българите словото Божие и държавността. Без тази държавност, през 1981 Людмила Живкова нямаше как да се фука с 13 века история. Нямаше как да сме най-старата европейска държава, оцеляла, без да променя името си.
Словото не е само знаков код. Словото е творяща сила в прекия смисъл. Не случайно всеки земен тиранин, всеки антихрист се опълчва първо срещу словото, първо него иска да смачка. Но словото е неизтребим дух. Дух, който са се опитвали да унищожат най-прославените главорези в световната история, но досега, слава Богу, не са успели.
Съществена е разликата между това един език (като израз на словото) да бъде само устен, и това да бъде писмен. Писмеността поставя езика в друга категория. Азбуката не е графиката на буквите, графиката може да бъде каква да е. Когато сме се отказали от глаголицата, не сме престанали да имаме азбука. Това, с което пишем днес, са леко изменени гръцки букви (които като начертание и те са дошли кой знае откъде при гърците), букви, каквито употребява впрочем и латиницата. Това не означава, че онези, които пишат на кирилица или на латиница, ползват гръцката азбука. Азбуката е парадигмата на звуците в един език, пък това с какви заврънкулки ще ги отбележиш – не е толкова важно. Св. Константин-Кирил систематизира именно звуците в нашия език и ги отбелязва всеки със свой собствен знак. Затова българските букви нямат разни ченгелчета, камшичета и птичета отгоре и отдолу, защото са правени специално за фонемите на българския език, като костюм по поръчка при виртуозен лондонски шивач.
Азбуката е важна, защото с нея се записва и споделя словото такова, каквото го мислим. Човек мисли на някакъв език, като не винаги е задължително това да е майчиният му език. Безспорно, в съзнанието на човека могат да се премятат и безсловесни образи, но това не е мислене. Не случайно исихастите казват, че молитвата трябва да е „безвидна“, тоест да не се съпровожда от никакви образи, а само от умопостижими понятия.
Мисленето на човека е основният израз на духовната му същност, а мисълта винаги е облечена в слово. Нещо повече – мисълта на човека е създадена от слово, състои се от слово, изтъкана е от слово. Мисълта е продукцията на ума, а умът е изражението на душата, нейно основно свойство. И доколкото човекът според православната антропология е неизличим образ Божий, то чрез неговата душа словото, в крайна сметка, е изражението на човешката божественост. Чрез словото се осъществява синергѝята между свободната човешка воля и благодатните енергии на Духа Свети. Ето това дължим на свв. Кирил и Методий и затова техният орден е най-висок в Царството.
Мисълта (съответно и словото) е творчество. Творчеството е заложено у човека като у образ Божий. Разбира се, истински творец може да бъде единствено Бог, който твори ex nihilo, но на човека е дадено да Му подражава, ако не в друго, то поне в стремежа, в копнежа за творчество.
Чувал съм гласове (а и напоследък се говори все повече), че бедата на България била кирилицата, тя ѝ пречела да се интегрира докрай в цивилизования свят. Да не забравяме – който има писменост, сам по себе си е цивилизация. Който няма, е част от някоя друга цивилизация с всичките му удобства и неудобства.
Честит празник, четящи и пишещи на кирилица! Честит празник, колеги филолози – рицари на словесността!
„Върви, народе възродени, към светла бъднина върви…
от длъжност неизменно воден – и Бог ще те благослови!“.
За “Ах, тези медии!“.
