По принцип думи, които завършват на “-филия” и “-фобия” означават имена на болести – хемофилия, арахнофобия и прочие. Ако съответната част от думата е отпред като, да речем, при „философия“ и „филология“, няма патологични конотации. Но решим ли да я турим отзад (знам, че не прозвуча красиво) – „софофилия“ и „логофилия“ – веднага си представяме някаква болест. Затова като болести звучат русофилията и русофобията. И дори бих отишъл още по-нататък като кажа, че не само звучат.В четвъртък ни запознаха с резултатите от проучване на Алфа рисърч по поръчка на „Отворено общество“, което, макар и да не го декларира открито, измерва русофилията на българите – както изобщо, така и по политически партии, като най-много русофили се оказват сред привържениците на БСП (не мозе да баде!), повече дори от онези кресльовци във „Възраждане“.
Анкетата (като всяка анкета) не е съвършена. Например откъде знаем, че в една нова Студена война Съединените щати и Европейският съюз ще бъдат в един отбор? Ами откъде знаем, че Русия и Беларус ще бъдат в един отбор? Или споменаваме Беларус само за по-страшно и по-отвратително? Все едно. Важното е, че въпросното проучване настоява да ни внуши, че 23% от българите са русофили, докато 39% са русофоби. Нали така? Щом е война, па макар и студена, или филиш, или фобиш. Средно положение не се допуска, на средното положение се гледа с изключително лошо око. Вероятно подобно е съотношението и вътре в групата на ония, дето лъжат, че не могат да преценят.
Смеем се на македонците, намираме ги за леко шантави, но дали ние като народ сме съвсем здрави душевно? Македонците са откачени, защото поколения наред са ги подлагали на нечовешко промиване на мозъците и то от няколко страни, включително и българска. Най-малко българска, за съжаление. Нима нас не са ни подлагали на промивки, за да развием тази специфична русофилия? Още образът на дядо Иван във възрожденската култура, за който свидетелстват нашите интелектуалци от онова време, начело с дядо Вазов, е могъща идеологема, заразила цели поколения. Ние дори не сме сигурни дали този илюзорен образ е изглеждал точно така през втората половина на XIX век или става такъв впоследствие и особено след 1944. В моето семейство, например, не се пазят спомени за умилителен копнеж по „дядо Иван“ от онези времена, не се пазят спомени за надежди и упование в „дядо Иван“. Но онази сцена със Събка от „Под игото“ ни я набиваха в училище от ранна детска възраст. Нека за миг допуснем, че не го беше имало въстанието на Асен и Петър и ние си бяхме останали в пределите на Византия. Тогава дали децата щяха да славословят в училище Йоан Цимисхий задето е прогонил киевския княз Светослав I от земите ни?
Любовта към братския руски народ, а после и към братските съветски народи, беше централен мотив на комунистическата пропаганда. Пронизваше от почти всеки филм. Научнопопулярните списания ни разказваха как всички велики открития са направени от руснаци „независимо и почти едновременно“ с оригинала. Имаше естрадни песни, озаглавени например „Нашата учителка по руски“ (на Георги Попов, за която ни припомниха наскоро по друг случай). През ваканциите ни караха да четем книги за съветските хора и после ги преразказвахме в час. Караха ни да си водим и читателски дневник. Караха ни да участваме в самодейни театрални постановки. Аз например съм играл анархиста Александър (Саша) Улянов – по-големия брат на Ленин, обесен заради атентата срещу Александър III – и имах само една реплика: „Ех, Володя, Володя, ти си непоправим оптимист!“ (Володя в случая е младият Ленин, брат ми). Разбира се, като дете на „бивши хора“ нямаше как да играя нещо повече от анархист.
Помня, че имахме и такова занятие: да напишем писмо на съветско другарче. Предполагаше се, че всеки има съветско другарче, на което да пише. Иначе що за пионерче е! Единственото съветско другарче, за което аз можех да се сетя, беше Юрий, синът на най-добрата приятелка на майка ми от студентските години – Маша. Тя беше внучка на белогвардеец. Някъде в началото на 50-те Сталин обявил, че родината чака с отворени обятия всички свои емигранти и мнозина се завърнали обнадеждени, включително и Маша, която тогава била млада геоложка. Родината наистина посрещнала с отворени обятия своите чеда и от пристанището (вероятно в Одеса, знам ли?) ги пратила директно в Сибир. Не, не на лагер, слава Богу, но на работа. Там Маша се омъжила за украинец и след доста години им разрешили да се установят в Симферопол на Крим. През 1972 или 73 дойдоха на гости и живяха известно време у нас. Тогава се запознах с Юрчик – белогвардейско-сибирската издънка – и на него написах онова задължително по програма писмо. Писах му за новооткрития разширен и модернизиран булевард „Ленин“, известен днес като „Цариградско шосе“, а в античността – като Виа Дигоналис или Виа Милитарис. Но сега си говорим за русофилията. И говорейки си за русофилията, помня, че тържественото откриване на новия булевард „Ленин“ бе ознаменувано с изложба на съветски автомобили, където за първи път видяхме новата Лада 124, по-известна като „жигула“. Господи, колко съм древен! Имаше и листовки за децата.
Пропагандата беше превърнала русофилията в дихание, в обсесия. В резултат днес тя е начин на живот за мнозина. Начин на мислене, когато такова е налице. Но щом русофилията е болест, то какво е русофобията? Естествено че също е болест. От една страна е реакция на здравия организъм. Когато в тялото попадне вирус, бактерия или друг причинител на инфекция, тялото развива висока температура, за да се защити. Нали знаете, че белтъкът на кръвните клетки се денатурира при по-висока температура от тази, при която се денатурира белтъкът на вирусите и бактериите? Така треската избива само чуждите, но не и своите. И въпреки това я приемаме за болест, защото е неприятна. Така и русофобията се самозаражда като естествена реакция в общества, заразени от русофилия. Разбира се, на нея също ѝ помагат с пропаганда, което вече я прави съвсем съизмерима с русофилията. Сигурно в интернет циркулират точно толкова мемета на паднали от препиване под масата руснаци, колко и на чисто голи холандци на велосипеди с оранжеви перуки.
Но да оставим болестите настрана и да видим от какво, аджеба, зависи изборът на един нормален човек. Защото нали ни питат при една евентуална нова Студена война коя страна ще изберем?
Да надникнем отвъд болестите на русофилията и русофобията, да си представим, че никога не сме били подлагани на пропаганда. Човек избира, човек гласува на каквито и да било избори, не само парламентарни, местни и президентски, но и на такива за Студената война, по три различни подбуди: симпатия, убеждения и интерес.
Симпатията е ирационална. Не можем да кажем защо даден човек (или даден народ) ни е симпатичен. Напомня ни за детството? За други щастливи моменти от живота? Притежава свойства, които подсъзнателно у нас извикват приятни усещания като лицето на непознат, което необяснимо ни привлича? Или пък въпросният човек (или народ) се е отнесъл добре с нас и естествената благодарност, присъща на всеки морално здрав човек, прераства в симпатия? Или пък просто Вячеслав Тихонов е обаятелен актьор, откъдето съветският шпионин Щирлиц се превръща в генератор на положителни емоции?
Убежденията са нещо друго. Тъй като пред очите ни винаги има някаква колизия между две големи неща – Изток и Запад, езичество и християнство, тоталитаризъм и демокрация, комунизъм и либерализъм (класическия, а не това, което днес наричаме с тази дума) – то всеки човек ги налага върху нравствената си система и вижда кой полюс при него отговаря на „добро“ и кой на „зло“. Тогава един русофилистичен избор може да бъде мотивиран така: „православието е добро, руснаците са православни, следователно руснаците са добри“. Или пък: „комунизмът е атеизъм, а атеизмът е добро (защото религията е опиум за народите); руснаците са комунисти, следователно са добри“.
Интересът пък е нещо трето. Питаме се: кой е нашият интерес? И си отговаряме: да живеем охолно, да не ни преследват за нищо, човешките ни права да са защитени. Останалото не е в наш интерес. В една хипотетична бъдеща Студена война виждаме от коя страна интересът ни е защитен и заставаме там. Просто е.
И така (както бихме се изразили, ако бяхме грузинци), да пием за това интересът ни винаги да е защитен, съвестта ни да е чиста и да споделяме трапезата си само със симпатични хора. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За News.bg