Между другото, аз все още не знам с какво точно е известен Теодор Ушев, макар името да не ми е непознато, и много ме е срам. Но аз съм си такъв – ленив в усвояването на прогресивните новости. Нека ми простят. Сигурен съм, че Теодор Ушев е много добър в своята област, особено защото знам колко много му се радват културните деятели в Столична община. Може да е даже гениален в тази област, проблемът просто е, че аз не знам коя е тя, защото вероятно не ме интересува, както не ме интересува модата и затова ужасявам всички, че не съм чувал имената на световните дизайнери. Ужасявам ги и с абсолютното си невежество в областта на спорта, иначе преизпълнен с ярки звезди. Същото е и с киното. Всичко това, разбира се, не ме извинява. Всичко това ме прави най-обикновен дивак. И го казвам единствено, за да подчертая, че нямам абсолютно нищо против г-н Ушев – нито го харесвам, нито не го харесвам, безразличен ми е, както ми е безразличен и скулпторът Павел Койчев – онзи с водната паша, – заради когото онзи ден една бабичка ме наруга на площад „Славейков“, че съм се изказал зле за него. Все едно.
През седмицата се натъкнах на факсимиле от публикация на въпросния г-н Ушев, в която той (в един глас с хиляди други) призовава Парламента да гласува военна помощ за Украйна, която ще бъде „истински лакмус“ (а не литмус) за евроатлантически ценности и – забележете! – лакмус против източно-ортодоксалната диващина.
На такива хора не може да се обясни, че няма източна ортодоксия, както няма и западно православие. Православието е едно, както и Църквата е една, свята, съборна и апостолска. През вековете православен е бил ту Западът, ту Изтокът. Православието се определя от догматичната чистота, която може да е само една. Самото словосъчетание „източно-ортодоксална“ говори за фундаментално невежество. Да оставим настрана, че трябва да се пише слято, а не полуслято – това е в областта на друг вид грамотност.
Няма как една монотеистична, тринитарна догматична система да е дивашка. Дивашки могат да са например спонтанните изблици на постмодернизма, заливащи старите градове (като Улпия Сердика – дивашки град, по стар от Рим) с улични инсталации, пърформанси, флашмобове, графити и какви ли още не идейно-естетически секрети. Дивашки, например, може да е абстрактният експресионизъм, но не и учението, което завладя света и го превърна в това, което е, и на което се наслаждават всички волни души, изповядващи единствената мисия да бъдат такива, каквито са, и да изразяват себе си по най-причудливи начини. Дивашко може да е езичеството, макар и не всяко, дивашки може да е атеизмът, който се мъчи да избяга от това в обтекаемите форми на агностицизма, но не и доктрина, резултат на 17 века високо богословие и седем вселенски събора.
Дивашки ли бе католицизмът, когато откри Америка? Дивашко ли беше протестантството, когато я превърна в Съединените щати? Дивашко ли беше то, когато в края на WW2 бомбардира последния останал в християнски ръце град, в който се е провеждал канонотворчески събор? Диващината няма нищо общо с религията, дори и с исляма. Диващината на Путин може да е всякаква друга, но не и православна.
Да обвиняваш православието заради този или онзи, който злоупотребява с него, е все едно да нямаш абсолютно никакво понятие от медицина, да видиш бабичка, която се лекува с уринотерапия, и да кажеш: медицината е диващина. Все едно да видиш пиян архитект да пребива жена си и да заключиш: архитектурата е диващина.
Днешният културно-интелектуален елит на човечеството или поне онова нещо, което се мисли за такова, си въобразява, че е открило топлата вода, че е изковало не само най-най-новата, но и последната forever нравствена система, защото от нея нищо по-съвършено не може да се създаде. Всъщност изобщо не е така. В момента работя с текста на един късносредновековен католически сборник наставления за монаси и мога да уверя интелектуалния елит, че нищо ново не е измислил. Системата му е парекселанс християнска и може би единствената иновация е тази, че вече не е богоустремена, не е теоцентрична. Поради което е твърде объркана и понякога дори изглежда безсмислена.
Ценностната система на съвременния свят се гради изцяло върху хуманизма. От хуманизма тръгват всички крайности на последните времена като лавината от измислени граждански права, грижата за малцинствата, толерантността, грижата за природата (която вече ги е срам да нарекат „творение“, защото ще трябва да признаят наличието на Творец), нетърпимостта към „езика на омразата“, политическата коректност и прочие, и прочие. За всеки един от тези принципи може да се извади конкретен цитат от Евангелието. Дивашка книга ли е то?
Хуманизмът стъпва на предпоставката, че човекът в този свят и в това време е ценност №1. Но той е такъв, защото е образ Божий, не заради нещо друго. Ще възразите, че човекът е №1, просто защото е радикално различен от всички останали творения, има разум, има съвест, има интелигентност, чрез която разбира и осмисля света. Но защо е такъв, защо е различен от всичко останало? Отговорът е същият: защото е образ Божий.
Не друг, а Христос е този, който учи, че светът ще е много по-приемлив, ако правим на другите само онова, което искаме и те да правят на нас. Не друг, а Христос остави на човека Новия завет, чиято единствена заповед е любовта. Единствена, защото всичко останало произтича от нея, а без нея не може да произтече нищо добро. Затова хората славят Христос, а онези от тях, които Го славят по начина, по който е определил Самият Той, тоест онези, които Го славят правилно, се наричат православни. Или на гръцки – ортодоксални. Дивашко ли е това? Дивашка ли е ортодоксията?
Подивяха ли българите, след като приеха през IX век византийската ортодоксия? Преди по-цивилизовани ли бяха? Постигна ли нещо българската интелигенция по дългия си и неравен духовен път от православния епископ Климент Охридски до Теодор Ушев? Дивашко ли бе това, което постигна?
Защо е тази омраза към православието и то у хора, които претендират да бъдат духовни водачи? Какво разбират те под „духовно“?
Омразата към християнството и в частност към православието е добре познатата омраза на лъжата към истината. Лъжата не може да понесе съществуването на истината, тъй както и мракът е неспособен да понесе светлината. Тази омраза е сляпа. Толкова сляпа, че може да нарече „дивашко“ нещо, което не се е променило за 20 века. Лъжата мрази историята, защото времето проверява истината. В един забележителен сериал за Еркюл Поаро от 1989 година имаше такава сцена: префърцунена дама с дълго цигаре, докато играе бридж в салона на увеселителен кораб по Средиземно море, казва: „Мразя историята. Вкъщи нямаме нищо по-старо от три години“. Така и с православието. Най-яростните му критици са онези, които нямат нищо по-старо от три години. Те мразят историята, включително и личната си история, защото може би се срамуват от нея.
Те са обединени в кръжоци около ултралиберални (в лошия смисъл, защото истинският либерализъм не е нещо лошо) медии, мнозина от по-възрастните са гордо окичени с някакво образование придобито в западни училища благодарение шпионската дейност на бащите си. Мразят сънародниците си, които търсят самочувствие в националната си идентичност. Подиграват им се, когато го правят наивно, не от академичната висота на съдниците си. Наричат ги „бай булгар“, сякаш самите те са каймакът на някаква свръхразвита галактическа цивилизация и ако се разровят достатъчно добросъвестно, няма да намерят на тавана цървулите на дядо си.
Отвращават се, когато простолюдието играе хоро, а видят ли го облечено в носия, направо им се повръща. Съгласен съм, че има много простаци, които превръщат хорото и носията в кич, но за това не са виновни хорото и носията.
Присмиват се на хора, които искат да имат семейство, състоящо се от мъж и жена, и деца. Виждат им се прости до първобитност. Обвиняват ги в агресивност, като самите те са така агресивни от висотата на своята непогрешимост, че и небесата могат да се потресат.
За тях органична част от цялостната простотия на „бай булгар“ е религията и църквата.
Днес гордостта и арогантността са на рекордни висоти. Това е резултат от количеството на човечеството и комуникационните технологии. Днес можеш да постигнеш бърза, лесна, евтина слава, но затова пък грандиозно шумна и масова. В Тик-ток някакви мацки правят муцки на камерата и милиони се възхищават. Колкото повече стават човеците, толкова евтината светска слава ще става по-голяма. И по-евтина. И колкото по-евтина става, толкова по-нагла в своето богоборство ще бъде. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. “Труд”.
