Резюме:
- Християнството в контекста на консерватизма и обратно (преговор);
- Вероучението – ужасът на атеистите;
- Сектите – спецчастите на сатаната;
- Войната срещу Църквата през погледа на медиите
Консерваторите времето за нищо го нямат или по-точно казано – един човешки живот за тях не е нещо кой знае колко продължително. Затова никой не бива да се учудва (а още по-малко да се скандализира) задето статията ми в настоящия „Годишникъ 2025“ е продължение на статията ми от „Годишникъ 2024“ – „Година на икуменизма – консервативният поглед“, – нейна втора част с цяла година закъснение.
Лани прегледахме и дефинициите за консерватизъм. Припомням ги:
- Консерватизмът е политическа и социална философия, която подчертава значението на традициите, установените институции и постепенните промени в обществото.
- Консерватизмът е политическа доктрина, възникнала след големите обществени сътресения в Европа, предизвикани от Френската революция и последвалите Наполеонови войни. Той обединява всички, които се противопоставят на революцията и „модернизацията на обществените отношения“, и по същество защитава традиционните аристократични и монархически ценности от епохата на Просвещението.
- Политическа доктрина и практика с родоначалник английския политически деец и мислител Бърк (Burke, 1729–1797), която е насочена към запазване на исторически доказалите се институции и традиции и осигуряване на социалната стабилност, против промените, които могат да нарушат естествения ход и приемствеността в развитието на обществото.
- Консерватизмът е идеология, която защитава поддържането на традициите, противопоставя се на прогресивността и се застъпва за десни и десноцентристки идеи. Тя противоречи на радикалните промени, е националистическа и защитава системата на морални, семейни и религиозни ценности, които преобладават в обществото.
- В най-широкия си смисъл консерватизмът е политическа философия, която набляга на традиционните ценности и институции, при която политическите решения, основани на абстрактни идеалистични понятия, се отхвърлят в полза на постепенната промяна, основана на прагматизма и историческия опит.
Припомням ги, защото отново ни се налага да започнем с мястото на религията в консерватизма и на консерватизма в религията.
Консерватизмът, най-малкото по своя генезис от мрачните години на Френската революция, е религиозен. Защото освен че се обявява в защита на духовенството и аристокрацията, той по своето политическо мислене е йерархичен, а не демократичен. Затова, когато чуя някой да казва, че е консерватор-демократ, гледам да мисля за нещо друго. Тоест за консерватизма естествената посока на властта е от горе надолу, от Бог към обществата и народите, а не отдолу нагоре, както учи демокрацията.
Бидейки йерархичен, консерватизмът не може да не е монархически, защото философията на монархията е тази, че абсолютният монарх е властови представител на Твореца в творението. Затова, като чуя някой да казва, че е консерватор-републиканец, гледам да мисля за нещо друго. Затова и до Френската революция историята беше история на династиите, а не на народите, нежели пък на нациите. И днес има спорадични остатъци от този възглед, макар днешните династии да не са онова, което бяха, преди има-няма хиляда години.
Освен възгледа за властта, консерватизмът се отличава и с възгледа си за морала. За консерватизма доброто и злото са абсолютни и обективни, а не относителни и субективни. Откъдето пък не човекът е мерило за всички неща, а Бог като обективиращ субект на доброто и злото.
Въоръжени с тези базисни и най-общи разбирания за консерватизма, вече можем да преминем към втората част на разсъжденията за войната против Църквата.
Що за война е войната против Църквата?
Разбира се, това по природа е една парекселанс либерална война, защото либерализмът, както сочи името, се вманиачава по свободата, но не толкова по коя да е свобода в битов план, а в свободата от Бога, в свободата да отхвърлиш Неговата воля. Либерализмът воюва кръвожадно с консерватизма. Воюва както безбожието воюва с вярата. Нали знаете, че има два вида безбожие:
- Атеизъм – когато мислиш, че Бог не съществува;
- Сатанизъм – когато много добре знаеш, че Бог съществува, но си избрал другата страна.
На практика войната на либерализма против консерватизма и войната на безбожието против вярата са едно и също нещо. Така че говорейки за българската война срещу Църквата, говорим за фрагмент от много по-голяма, универсална картина. Затова да не се учудваме, че едно от оръжието във войната против Църквата е преувеличаването на ролята ѝ в политиката. Не че няма! Опазил ме Бог да мисля това, да не бъде! Обаче не е проводник на една или друга геополитическа линия, както я изкарват. Дори и Вселенската патриаршия не успява да бъде, колкото и да се иска на нейния Глава.
Но е много сладко да кажеш, че Църквата е централен играч в борбата за държавна власт. Много! Това е една борба, от която рядко някой излиза чист и щом ти се доще да окаляш някого, веднага го вкарваш в нея, дори и само на думи. Така членовете на нашия среден и висш клир се оказаха ченгета, руски шпиони, войнолюбци и какви ли още не. Освен това са виновни и задето не са до един светци, каквито и да искат, не могат да бъдат, защото са хора като всички хора.
Кои конкретни събития белязаха войната срещу Църквата през 2025? Ако през 2024 словоблудството се упражняваше върху новия патриарх Даниил, то през 2025 сякаш се беше фокусирало и концентрирало около битката за това да има ли или да няма вероучение в училище.
Отвореното писмо
Още през февруари жена на име Ирина Манушева инициира подписка (проверка в Google показва, че дамата периодично отделя в пространството всевъзможни петиции) до министерство на образованието:
„Ние, долуподписаните граждани на Република България, сме силно обезпокоени от засилващите се политически заявки и зачестяващите медийни коментари в подкрепа на въвеждането на задължителен учебен час по религия в средните училища у нас“….
Така пише жената и продължава:
„…Ето защо вместо към задължително религиозно обучение, настояваме вниманието да се насочи към устойчивата роля на училището във възпитаването на общочовешки добродетели и модели на поведение, продиктувани от осъзнаването на личната свобода и отговорност в контекста на общността; изграждането на устойчиви знания и творческо и критично мислене; развиването на социално-емоционални и други важни личностни и житейски умения“ – завършва отвореното писмо.
Тоест имаме две диаметрално противоположни неща – от една страна (мрачната, разбира се!) е „религиозното обучение“, а от друга – „общочовешките добродетели“. Или едното, или другото! Всъщност, „общочовешките добродетели“, поне за нашата вече станала глобална цивилизация (защото други цивилизации имат различни мнения за добродетелите), произлизат от Декалогоса (Десетте Божи заповеди), базирани са на него, просто, дето се вика, внедряват Декалогоса в практиката. Дето се вика, юриспруденцията и тя почива на Декалогоса. Какво, по вероучение няма да се учат 10-те Божи заповеди? Ще се учат някакви други „добродетели“? Ако има нещо, което никой (с изключение може би на някои български НПО активистки) не отрича на Църквата, това е ролята ѝ на морален законодател и коректив. Защо тогава религията е в едното блюдо на къпоните[1], а добродетелите – другото?
Личната свобода и отговорност. Ако приемем, че човечеството има два фундаментални мирогледа (макар че са осем, но за това след малко) – теистичен и атеистичен, – то как допринасяме за „личната свобода и отговорност“, като забраняваме запознаването с единия от тях. Нима правото на информиран избор не е базисно човешко право? Понеже най-лютите врагове на вероучението са и най-пламенните апологети на всевъзможните човешки права, нека припомним:
„Правото на всеки да търси, получава и разпространява информация, е прогласено за едно от основните права на човека в чл.19 от Всеобщата Декларация за правата на човека, а впоследствие – и в чл.10 от Европейската Конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) и чл.19 от Международния пакт за гражданските и политическите права (МПГПП)“.
(Правна рамка на правото на достъп до информация)
Ей, НПО активистките! Колко регламента нарушавате, като искате да се орязва учебната програма по болшевишко-комунистически тертип?
Именно за да се защити личната свобода, една гледна точка трябва да се предлага наравно с другата, а не като унизителни и доброволни извънкласни занятия за особняци. Демек, те са шантави, ама понеже ние сме либерали, ще ги оставим на лудостта им, само че някъде по-встрани, че да не се пречкат на прогреса. Аз не съжалявам, че навремето е трябвало да уча марксизъм-ленинизъм и това не ме е направило комунист.
Изграждането на устойчиви знания. Как помагаме на устойчивите знания, като не допускаме фундаментална част от човешкото познание в училище? Човечеството, откакто се помни и до днес, има осем (ето ги!) основни мирогледа. Мейнстриймът настоява в училище да се учи само единият (материалистичен, натуралистичен) и то далеч не най-важният, най-устойчивият и най-масовият. Някои мирогледи мейнстриймът допуска, други яростно отхвърля като „опиум за народите“. Кои са мирогледите? Те са:
- Митологичен
- Религиозно-теистичен
- Философски рационализъм
- Научно-естествен (натуралистичен)
- Хуманистичен индивидуализъм
- Идеологически „светски религии“
- Постмодернизъм
- Технологично-трансхуманизъм
Нека да видим накратко в какво се състои всеки от тях.
- Митологичен мироглед
Най-древният и най-дълго доминиращ.
- Светът е населен със свръхестествени сили, духове, богове.
- Малко разграничение между природа и свръхприрода.
- Митовете дават обяснения за природни явления, произход на света, морални норми.
- Личната и общностната съдба зависи от ритуали, жертвоприношения и табута.
Типични култури: Месопотамия, Египет, Индия, Китай, Древна Гърция (в ранните етапи), всички традиционни племенни общества.
- Религиозно-теистичен мироглед
Появява се след появата на високите цивилизации и моралните религии.
- Светът е създаден от Бог (или Демиург); има морален ред.
- Човек има духовна цел и посока; историята има смисъл.
- Има разграничение между добро/зло, правилно/грешно, свято/несвято.
- Животът не е затворен в материалното – има отвъден ред.
Форми: юдаизъм, християнство, ислям, зороастризъм, индуизъм (в систематичния му вид), будизъм (със специфичния му нетеистичен теизъм).
- Философски рационализъм
Търсене на истината чрез разума, а не само чрез авторитети.
- Появява се силно в Древна Гърция.
- Светът има логическа структура, която човек може да разбере чрез мислене.
- Поставя се въпросът за същността на реалността, знанието и добродетелта.
Примери: Платон, Аристотел, стоиците, неоконфуцианството, ислямската философия, средновековната схоластика.
- Научно-естествен мироглед (материалистичен или натуралистичен)
„Модерният“ мироглед от XVI–XVII век насам.
- Вселената е подчинена на природни закони, проверими по емпиричен път.
- Материята и енергията се описват чрез наука, без нужда от свръхестествени обяснения.
- Истината е резултат от експеримент и доказателство, не от традиция.
Този мироглед измества религиозния в много общества, но никога не го унищожава – напротив, живеят паралелно.
- Хуманистично-индивидуалистичен мироглед
Силно свързан с епохата след Ренесанса.
- Човекът е център на света; свободата и достойнството са фундаментални.
- Личният избор и автономията са над традицията.
- Творчеството, успешният живот и личното израстване са смисълът на живота.
Пробива най-силно на Запад, но днес е глобален.
- Идеологическият мироглед (модерните „светски религии“)
От XVIII–XX век: национализъм, либерализъм, социализъм, комунизъм, фашизъм.
- Обещават цялостна картина на света и път към спасение (справедливост, равенство, свобода, нация).
- Мислят в термини на колективна идентичност и голяма историческа цел.
- Имат свои пророци, догми, ритуали, мъченици.
Комунизмът и фашизмът са най-религиозни по структура: с месианска визия и есхатология.
- Постмодерният мироглед
От средата на ХХ век насам, силно ускорен след 1990–те.
- Няма абсолютни истини, големи разкази, обективна реалност.
- Идентичностите са флуидни, историите – многобройни.
- Скептицизъм към наука, институции, традиции.
- „Аз“-ът е разпаднат на социални роли, желания и дискурси.
Това е мирогледът на глобалния Запад днес, макар и не единствен.
- Технологично-трансхуманистичен мироглед
Най-новият и тепърва оформящ се.
- Човекът е „подлежащ на надграждане“ чрез технологии, генно редактиране, изкуствен интелект.
- Целта е подобряване, удължаване или преодоляване на човешката природа.
- Обещава нова антропология – човешко същество без ограниченията на биологията.
Тук влизат техноутопизмът, технодистопиите, идеята за сингулярност и пр.
Моля да забележите, че няма общоустановено безспорно мнение за това, че един от тях съдържа истината. Няма универсална договорка за това коя от тези осем истини е истинската истина.
Е, не мислите ли, че всички тези осем истини са част от „устойчивите знания“, които училището е длъжно да даде на децата. Забележете, все още не говорим за вяра, не говорим за религия, а само за „устойчиви знания“, за каквито настояват НПО активистките.
Социално-емоционални и други важни личностни и житейски умения. Без да съм сигурен какво точно означава „социално-емоционален“, се питам: как вероучението би попречило на усвояването на тези „умения“?
Очевидно нито един от аргументите във въпросното отворено писмо не е адекватен. Посочените проблеми не са проблеми. Следователно истинският проблем е другаде и то точно там, където е и темата на настоящите ни разсъждения – тоталната война срещу Църквата, тоталната война срещу Бог, дори и когато твърдим, че не съществува. Как медицината нарича организирани действия срещу несъществуващ обект?…
Голямата дискусия
„На 24 април 2025 министърът на образованието Вълчев организира Национална дискусия за предмета „Добродетели и религии“[2] в НДК, с участие на над 100 представители на различни институции и общности (включително патриарх Даниил, главния мюфтия Мустафа Хаджи, депутати, учители, родители, НПО)“ – научихме от БТА.
Да започнем с това, че за мен предложеното име на предмета е грешно, опортюнистично и подмазваческо – сакън някоя общност да не се обиди. Предметът трябва да е задължителен и да се казва „Закон Божи“. „Катехизис“ не е подходящо, защото все още не всеки, който изучава „Закон Божий“ е катехумен, сиреч оглашен. Ще кажат (и вече го казват до втръсване): ами мюсюлманчетата? Правилно. Аз съм горещ привърженик на това в часовете по вероучение мюсюлманчетата да изучават исляма. И това да се случи веднага, след като в Техеран и Кабул въведат православието!
В тази връзка в изказването си на „голямата дискусия“ министър Вълчев рече, че идеята не е за „задължителен час по вероучение“, а за възпитание в доброто – религиите ще се разглеждат културологично и исторически, по неконфесионална програма, съчетаваща знания за религията с философско-етично възпитание. Сериозно отстъпление и нагаждачество, но вероятно на този етап това са възможностите. Иначе вероучението има за задача ни повече, ни по-малко да даде алтернативен мироглед и то мироглед, основаващ се на Истината, както казахме по-горе, когато говорихме за мирогледите. Ако предметът не доведе до промяна на мирогледа, няма да доведе и до нищо „добро“, ще остане като някакъв любопитен етнографски факт.
От своя страна патриарх Даниил заяви, че е „време българската държава да върне религиозното образование на подобаващото му място“ в училищата, като увери, че целта не е индоктринация, а запознаване на децата с вярата и ценностите. (В телевизионно интервю на 30 април патриархът отбеляза, че Светият синод от години настоява религията да влезе в редовната програма – не за да „оцърковява“ децата насила, а за да ги образова, тъй като „вярата е нещо лично“). И това е напълно справедливо дори и от либерална гледна точка, защото човек трябва да има свободата да прави ИНФОРМИРАН избор. Вероучението го ИНФОРМИРА за една от алтернативите и му оставя място за избор и решение. И за това говорихме одеве. Нашата църква не е мисионерска, не вербува, не рекрутира верующи, за да ги брои после и да отчита преизпълнение на планове. Човек сам решава да влезе в Църквата и това влизане не е лесно (и така трябва да бъде), църквата не е петзвезден хотел, където те посрещат ведри камериерки с чупка в кръста. Който иска – да заповяда. Който не иска – да си носи последиците. Църквата обаче е длъжна да разкаже Евангелието (благата вест) на всички, за да не отпадне някой от незнание. Ето затова нашата Църква иска в училище да има вероучение. Обаче срещу това скромно желание крещят:
„Училището не е църква“
Зад едноименния протест (поне видимо) застана някаква „гражданска група“, наречена „Български либерален комитет“. Това формирование нито е регистрирано юридически, нито има сайт. Имало е страница във Facebook, но към настоящия момент (ноември 2025) тя не е достъпна. Не знам кои НПО участват в тази група. Не знам кой и защо ги финансира. Но когато се надигнаха да се бунтуват срещу вероучението и да „изразяват мнението и дневния ред на обществото“, 57% от родителите и 68% от учителите подкрепяха въвеждането на вероучение според „Тренд“. Казвам го, за да се види, че войната против Църквата не е толкова масова, просто е прекалено шумна. И не разбирам защо правителството и Синодът толкова се съобразяват с тези граждански групи. Дано само не е от малодушие или от опасение как ще изглеждат в либералните медии, които бездруго доминират ефира.
Иначе на протестите „Училището не е църква, нито джамия!“ се издигнаха лозунги „Децата са наши, не ваши. Религията е личен въпрос“, „Живеем в светска държава – мястото на религиозното обучение не е в училище“ и „Моята религия е науката“. Най-трогателни бяха агитматериалите, създадени нескопосано с помощта на AI. На един от тях, сякаш в подкрепа за заклинанието „Моята религия е науката“ бяха изобразени формулите на Питагоровата теорема и на уравнението на Айнщайн за еквивалентността на масата и енергията – и двете д груби грешки.
Толкоз за интелектуалното и духовно ниво на воюващите против Църквата и вероучението, чиято религия е науката. Ама иначе, като ги питаш (пък и без да ги питаш), те са най-умните и само те знаят кое как трябва да стане.
Сектантите
Знам, знам, че може би трябва да поговорим за провалената регистрация на старостилната църква, но ще си позволя да го прескоча с риск да бъда обвинен в неизчерпателност. Но това беше скучен опит да направи нещо, което няма как да стане. Иначе и аз съм привърженик на стария календар (най-малкото защото по него съм роден на Коледа), но е абсурдно на една територия да има няколко православни църкви. Разбирам, че всеки иска да си има лично своя градинка, която да си чопли и от която да се храни къде по-богато, къде по-скромно, но Църквата е нещо по-различно и нещо повече. Затова да караме нататък със сектите, които са не по-малко типични участници във войната срещу Църквата от протестите и отворените писма против вероучението.
През месец август Св. Синод излезе с тревожно предупреждение за разпространяваща се езическа пропаганда, която нарече „нашествие на псевдодуховни движения“. В обръщението на Синода се казва:
„Обръщаме се към богохранимото ни православно паство в България и по света, както и към медиите, културно-просветните институции и обществеността с призив за по-голяма бдителност по отношение на гастролиращи гуру-та, самозвани „духовни учители“ и гравитиращите около тях общности. Те развиват проповедническа и религиозна дейност у нас, като преплитат своите езически вярвания с некоректно използвани елементи от християнството“.
Изброени са имена като Бхактиведанта Свами Прабхупада, Махариши Махеш Йоги, Шри Чинмой, Ошо, Шри Шри Рави Шанкар и др., чиито инициативи (йога-семинари, медитации и пр.) се популяризират у нас чрез културни институти, читалища, библиотеки, зали и др.news.bg. Според Синода тези движения целят да въведат колкото се може повече хора в духовна заблуда, отчуждавайки ги от православната вяра и традиции.
Процъфтяването на подобни практики и мошеници е възможно преди всичко заради плурализма и синкретизма – основни оръжия в борбата против Истината и Църквата. Плурализмът и синкретизмът са в основата на онзи мироглед, който активистите настояват да се преподава в училище и на който вероучението пречи, както светлината пречи на мрака. Според плурализма истината не е само една, не е обективна, а е субективна и въпрос на гледна точка – едва ли не всеки има право на своя истина, особено когато се отнася до неуловими духовни неща. Синкретизмът пък казва, че истината като цяло може и да е една, но е разпръсната на много малки парченца, като всяко от тях съдържа частица истинска истина – Буда казва една частица, Мохамед – друга, Конфуций – трета, Махариши Махеш Йоги – четвърта, Дънов – пета и тъй нататък. Като никое от тези парченца не е по-лошо от другите.
Нашият Синод е разтревожен, защото този вид антицърковна пропаганда много лесно прелъстява горделивата човешка душа, кара посредствения човек да се чувства специален и да вярва, че всички са длъжни да го тачат и да се съобразяват с него. Тук трябва да се засрамят воюващите против вероучението активисти, защото след като всичко може да е истина, защо и християнството да не е и да не се изучава? Но според тях и според теорията на релативизма, всичко може да е истина с изключение на Истината.
Медийните самураи
Във войната срещу църквата се включиха и либералстващите интелектуалци. Казвам „либералстващи“, а не „либерални“, защото второто изисква някакво искрено убеждение, докато първото е дисциплинирано изпълнение на поставена задача. И казвам „включиха се“, защото тях ги включват и изключват според нуждите на конюнктурата. Те са ту на една, ту на друга барикада, като преходът между барикадите не им предизвиква никакъв морален дискомфорт. Днес са бойци срещу Църквата и православието, утре може да се замонашат. Не че не сме го виждали – колко комунисти, завършили специалните партийни школи, громяха „опиума за народите“ от висотата на просветената атеистическа пропаганда, пък сега смирено се снимат пред икона със свещица в ръка и в ъгълчето на окото им дори проблясва сълза.
Няма да ги изброявам поименно, защото не заслужават. Само ще изброя накратко оперативните им тези.
На първо място трябва да поставим усилията да се идентифицира православието с Русия и руската външна политика в настоящия исторически момент. Нищо че православието е на две хиляди години, а въпросната политика – на има-няма 25 години, ако турим началото ѝ във Втората чеченска война през 1999, която съвпада с началото на управлението на Путин.
През годината, за която говорим – 2025, – либералстващите „интелектуалци“ плъзнаха по медиите да тиражират дебелашката опорка за руското влияние чрез вероучението. Тази опорка се основава върху евтиния силогизъм:
Първа предпоставка: руснаците са говеда;
Втора предпоставка: руснаците са православни;
Извод: православните са говеда;
Поука: децата не бива да имат вероучение.
За това ниво на мисълта става дума. И ако тези се окажат по-многобройни в дебата и ако покажат (а те показват) по-масирано присъствие в медиите, ще означава ли това, че истината е победила?
Ето, през годината на щурм срещу вероучението един виден и отколешен коментатор предложи твърде… хм… страстно четиво, ако мога да използвам тази дума вместо „истерично“, за да се включи в общия хор. Ето няколко забележителни негови тези:
- Възпитаниците на Семинарията и Духовната академия не са годни да преподават вероучение, защото са „полуграмотни“ и първо те трябва да изучат вероучението.
Нима авторът, с цялата си ерудираност и претенция да казва кой за какво става, не знае, че онази Духовна академия от 1951 престана да съществува още през 1991 и оттогава , от 34 години насам, вместо нея има Богословски факултет към Софийския университет, в който качеството на преподаване и на придобитите знания са като във всеки друг факултет на Алма матер, тоест твърде удовлетворителни?
- Свещениците са „далеч от хората“ (стар и банален рефрен) и от „животрептящите проблеми на деня“ (ах, какъв език!), а богослуженията се водят на черковнославянски, „от който миряните не разбират и дума“.
Някои молитви се казват на новобългарски, други хорът ги пее на старобългарски (черковнославянски), защото иначе би било смешно и не би се връзвало с мелодията. Човек, който ходи на църква, знае това и разбира всичко.
- Нашият синод е „скован от средновековна догматика“, защото не канонизира достатъчно светци, например Левски.
Каква е нормата, по колко светеца месечно трябва да се канонизират, за да не плюете Църквата? И после, догматиката е една и затова е догматика. Тя не може да бъде средновековна, антична, ренесансова, просвещенска, модернистична или постмодернистична. Опитайте се да го разберете!
- Трябва да се канонизира и преподобна Стойна, защото имало такъв „народен култ“.
Стойна била „астрална предшественица“ на Ванга, което, види се, според автора е непоклатим аргумент за нейната канонизация. Дънов няма ли да канонизираме? А полтъргайстът Кики? Нестинарите? Богомилите?
Но да не навлизаме в незаслужени детайли!
Друго забележително медийно откровение беше: „Българската църква не само се води от езическия принцип, че парите „не миришат“, но и възхвалява като благодетели мафиоти и корумпирани политици“. То се появи в текст под заглавие „Либералните ценности са изконните християнски ценности“. Значи ние няма да дадем думата на Църквата и на преподавателите по вероучение да ни обяснят кои са и що са изконните християнски ценности, а ще черпим информация за тях от либералните и целево финансирани медии! Иначе посланието е ясно: Църквата е корумпирана и верующите час по-скоро трябва да се извадят от нея. Пък какво ще ги правим после и още колко ще ги държим верующи – това е отделен въпрос.
В авторитетната медия „ФрогНюз“, където истината и добрият тон са издигнати в култ, следващият либералстващ интелектуалец дава своя принос под формата на интервю, където казва направо: „Ще кажа направо, че например в учебника за 11 клас, който е с автори доц. Свилен Тутеков, доц. Магдалена Легкоступ и д-р Десислава Панайотова, има безспорни руски опорки“. Една от опорките (съответно една от мъките) на автора е тази, че е нападнато не друго, а консуматорското общество. Еми, какво да е отношението на Църквата към истеричното потребление, черните петъци и прочее? В същото време авторът иска да бъде възприеман като „християнски мислител“.
„Богомилството напълно отсъства от програмата! – проплака през месец май един друг член на духовния елит, този път творец в областта на художествената литература. – Точно така. В тази програма не е спомената и дума за единственото оригинално българско религиозно-социално движение от X век, което възниква в българските земи…“. Този духовен елитник не е ли чувал, че богомилството е една от най-зловещите ереси на Европа, с която сме заразили целия християнски цвят? Не е ли чувал, че да говориш на Църквата за богомилство е все едно да размахваш на бик червено? Проблемът на тези литературни деятели е, че не могат и не искат да се задълбочават в нищо. Свикнали са да пишат лековати книжки – лесни за четене, но звучащи „мъдро“, – защото ленивата публика очаква точно такива. Така тези „интелектуалци“ се научават да произвеждат това, което се очаква от тях, което се одобрява от официалната линия и което би било посрещнато с аплодисменти. А за жалост, едно от нещата, за които е прието да се очаква, че носят аплодисменти, е умилението по богомилите, Ванга, Дънов, Боян Магесника и прочее – хронична инфекция на нашата либерална възрожденска и следосвобожденска подражателна интелигенция.
Мога да продължа и да не спра скоро да говоря за войната срещу Църквата и то само през последната година, макар че тази война се води откакто има Църква, че и от по-рано. Войната срещу църквата, казват, ще свърши на бойното поле при планината Хар Мегидо, но също така казват, че тази война се води, водила се е и ще се води в сърцето на всеки отделен човек до деня на Страшния съд, защото това е ни повече, ни по-малко войната между доброто и злото, между ангелите и демоните, между Бог и сатаната, макар че Бог не води войни, тъй като няма равностоен противник. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] Къпòни мн., ед. (рядко) къпòна, ж. Диал. Теглилка с две блюда; везни.
[2] Злите езици говорят, че тази среща била обявена като организирана от омбудсмана, макар че тъкмо по него време омбудсман нямаше, но да не влизаме в това.
