Консерваторъ

Реклама на сексуалността

от

Дали да снимаш хомосексуални двойки пред обществени сгради и след това да ги навираш в очите на гражданството от високи билбордове – това е въпросът на седмицата. Отговорът пък е: защо не, след като деянието се финансира не от кого да е, а лично от Европейската комисия чрез верига НПО-та. Още повече, че деянието е с благороден стремеж, то е „информационна кампания, която има за цел да повиши чувствителността на обществото към равнопоставеността на еднополови двойки и хората, които са с хомосексуална ориентация“, обясни г-жа Писанкънева – мениджър Развитие на филантропията във фондация „Работилница за граждански инициативи“, основател на фондация „Ресурсен център Билитис“ (специализирана в ЛГБТИ активизъм) и организатор на „София прайд“.

И се очаква ние тук да замълчим респектирани, но няма да го направим, а ще си почешем малко езиците.

Всъщност проблемът не е толкова в деянието, колкото в комуникацията. В парадирането и пъченето, в навирането в лицето на другите на нещо, което дори да не ги скандализира, дори да не ги възмущава, най-малкото не им е интересно, защото не е тяхна работа. Имам мили приятели хомосексуалисти – за някои от тях знам какви са, за други само се досещам, защото това тяхно качество никога не е било от значение на нивото, на което общуваме. На това ниво няма значение кой с кого (или с какво) спи, защото то си е лично негова работа. И никого от тези мои приятели – било мъж или жена – не съм виждал на парад по розов чорапогащник, кожен корсет и щраусови пера. Напротив: да демонстрират активизма си под цветовете на дъгата съм виждал хетеросексуални свои познати. Те са на прайдовете поради неутолимия си умствен ексхибиционизъм – вижте ме, това съм АЗ!

ЛГБТИ активистите се обиждат, ако ги нарекат „ненормални“, но те искат да са точно това: да се открояват с показната си различност, да не са като другите. Ако хомосексуализмът беше норма, те първи щяха да се пишат хетеросексуални и шумно да искат права и привилегии. Но нормалността може да е както условна, така и абсолютна; както субективна, така и обективна. Има неща, за които да ги наречем „нормални“, не е достатъчно просто така да се договорим.

В брачния съюз между мъж и жена човекът постига своята цялост. Затова съпругата е „половинката“ на съпруга, съпругът е „половинката“ на съпругата, а двамата заедно са възстановеният в целостта си Човек.

В брачния съюз човекът, макар и отчасти, се мъчи да надвие смъртта, създавайки нов живот, разплитайки генетичния си материал и давайки половината от него на „половинката“ си. Това е нормалното състояние на нещата, независимо какво си въобразяваме и какво ни се иска.

Проблемът започва тогава, когато разглеждаме секса единствено като източник на удоволствие. Има художествени произведения, в които сексът даже се разглежда едва ли не като основно неотменимо човешко право, правото на оргазъм: „Аз имам своите нужди! Аз имам ПРАВО да ги задоволявам!“.

Когато сексът се превърне единствено в източник на удоволствие, тогава всичко е позволено в името на тръпката, на разнообразието и търсенето на нови усещания. Нещо повече, колкото по-голямо удоволствие носи нещо, толкова то е по-позволено. Границата между нормалното и извратеното се отмества все по-дръзко и все по-далеч. Сексът с предмети и надуваеми човешки подобия вече се приема за „нормален“. Сексът с животни все още не е, но всичко е въпрос единствено на време. На не много време, защото логиката е ясна и човек просто трябва да узрее за неизбежните умозаключения.

Какво значи „нормално“? В нашия двоичен, двуполюсен свят нормално е събирането на противоположностите с цел създаване на ново устойчиво цяло. Нормалният атом има положителни протони и отрицателни електрони, благодарение на което е в стабилно състояние и се свързва с други атоми, за да образува веществата. „Обратният“ атом хипотетично е с отрицателни протони и положителни електрони. Той също, макар и да не сме го виждали, е приемлив от гледна точка на нормалността и го наричаме „антиматерия“. Обаче атом с положителни протони и електрони или пък с отрицателни протони и електрони е абсурден, той не би могъл да съществува, не би имало материален свят. Него го няма даже в абстрактната теория и затова го наричаме „ненормален“ – няма норма, според която той да е възможен.

Така и с еднополовите бракове, поне от гледна точка на нормалността. От гледна точка на правата обаче е друго. Освен свещеното право на оргазъм, което благославя всяка сексуална комбинаторика, тук се намесват и всевъзможни други права, за чието консумиране е необходима санкция за „нормалност“, необходима е стандартизация на претендиращите да бъдат нестандартни.

Хората правят най-различни неща, но докато ги правят само за себе си, без да се натрапват на другите, то и проблемът си е техен, тяхна си е и отговорността за последиците. Когато обаче искат да превърнат в „норма“ нещо, което по същността си, онтологично е отклонение, дебатът става по-сложен.

Сигурен съм, че има много случаи, когато двама културни и богати мъже (или жени) ще осигурят на едно дете по-добри битови условия от алкохолизирана хетеросексуална двойка, тънеща в безпросветност, скандали и побоища. Но дали богатството, културата и битовите условия са достатъчни? Прав ли е Маркс да ни учи, че битието определя съзнанието? Продукт ли сме на средата си? Не е ли това вулгарен детерминизъм?

Каквото и да е, ако трябва да се върнем в началото, гей билбордовете са дразнещи. И за много, за достатъчно много хора (и те със своите права) са неприемливи. Външната реклама е провокация, дори когато рекламира паста за зъби или прах за пране – такава е нейната природа. Затова гей двойките от рекламните съоръжения с право се възприемат като провокация, както впрочем биха се възприели и едни хетеро двойки на тяхно място. Или пък прайд под наслов: „Аз чукам жени! Аз имам права!“.

Демонстрацията на сексуалността е неприемлива, още повече когато се прави за измислена кауза, нищо че я финансират толкова уважавани НПО.

Работата не е само в традиционните ценности и морала, макар че е и там. Работата е в това, че много (и все повече) хора не желаят да живеят в свят, в който всичко е позволено и всеки може да настоява пред останалите да го приемат „такъв, какъвто е“, защото има право „да изрази себе си“ по неповторим начин.

Нашето общество е цивилизовано и хуманно. То няма да преследва и да тормози никого за това, че е по някакъв начин различен, особено пък докато този начин е безобиден и не уврежда никого. Но има „различни“, на които не им стига да не ги тормозят и да се отнасят толерантно с тях. Те настояват на всичко отгоре да им викат и „Браво!“. И който не им вика е хомофоб, фашист и тъмен балкански субект. Той трябва да се засрами, да се чувства като прът в колелетата на личностната им реализация. Ето с това много хора не са и скоро няма да бъдат съгласни и вероятно ще споделят мнението, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За “Консерваторъ

Може да харесате и: