Всяко поражение на „демократичната общност“ се обяснява с тезата, че българският народ е рядко проЗт и се състои преобладаващо от русофили. Все едно кой е нанесъл поражението. Зад него винаги се провижда мрачната сянка на Кремъл и дългата кървава ръка на Путин. Но пък след като народът е прост и не знае какво иска, защо сте демократи, защо го наричате „суверен“, защо всичко се решава с вишегласие, защо „глас народен – глас Божи“ и прочее?
Някаква жена беше написала (не ме карайте да го търся!), че ТЕ, които живеят в София, имат големи заплати и плащат данъци, трябва да страдат заради селяците от провинцията, ама точно защото имали хубави заплати, щели да оцелеят, а да му мислят селяците. Друг от ТЯХ нарече селяците „микроби“, които подлежат на дезинфекция. Отново перифразирам. А пък една журналистка, самата тя гонеща 60-те, издълба дълбок ров между младите и старите, в полза на младите, разбира се. И намекна, че не заслужава да бъде избран нито един кандидат, за когото са гласували възрастни, бедни и необразовани провинциалисти. А пък Евгени Дайнов определи преобладаващата част от българския електорат като „ориенталско блато“.
Изобщо, презрението е обща отличителна черта за голяма и донейде разнородна обществена група, решила по някакъв начин да гледа на себе си като ново (и последно) стъпало в еволюцията, превъзхождащо и оттам имащо право да съди безжалостно предишните стъпала. Те претендират, че са много интелигентни и образовани, а всъщност не са нито едното, нито другото.
Помня, че когато бях в казармата, имаше противопоставяне между софиянци и момчета от провинцията, за жалост, по вина на софиянците. И тези софиянци, които най-жлъчно презираха „селяндурите“, бяха „софиянци“ от крайните панелни квартали с баби и дядовци на село. Ние, неколцината потомствени „жълтопаветници“ (в истинския смисъл на думата) въобще не участвахме в този апартейд.
Презрението е само част от мирогледа на тези хора. Като цяло той се характеризира преди всичко с убеденост в собствената стойност и правота, откъдето произтича вина за всички останали. Защо българската „демократична общност“, с изключение на онова позорно свалено с вот на недоверие правителство на Кирил Петков, все не може да дойде на власт, все сваля mafiq-та с протести и все някой друг идва на нейно място, но не и тя? Много просто, казват те. Причината е в огромния брой русофили (ватници, копейки, чебурашки, русороби и путлеристи) в състава на българския електорат. Те ще гласуват за „проруските проксита“, ако ще камъни да падат. Така казват.
„Демократичната общност“ не може да си представи, че властта се полага някому другиму, освен на нея. Умнокрасивите не могат да си представят, че хората не са влюбени в тях и че ако не ги подкрепят на избори, то е не защото не ги харесват, не защото не немеят пред управленския им капацитет, а защото са жертва на чужда хибридна война.
И през ум не им минава, че ако хората не гласуват за тях,
то не е защото харесват някого другиго, а защото НЕ ХАРЕСВАТ тях.
Дали всички, които гласуваха последния път за Радев, са русофили? Разбира се, че не.
Стигматизирането в русофилия е удобно. То е нещо като да наречеш някого „фашист“ или „антисемит“ – наречеш ли го веднъж, той няма право да се оправдава, заклеймен е и – край! Русия е гадна и си представете колко гадни ще са тия дето я филят! Тях много лесно можеш да ги обвиниш и в национално предателство, и в болшевизъм, и в каквото там си пожелаеш. Те са априори лоши, което прави теб априори добър. Знам, че е елементарно, но хората масово мислят на това ниво, пропагандата го знае и го употребява. Това е могъщ пропаганден инструмент! То е същото като когато жените кажат „всички мъже са еднакви“ в смисъл „всички мъже са лоши“. Това прави ли всички жени добри? Е, никой не го е казал, но се подразбира, крещи между редовете.
За кой субект говорим? Все едно от името на субекта и все едно от степента на корупция на лидерите и активистите, става дума за една ясно видима обществена прослойка, която нарича себе си „демократичната общност“ и „градската десница“, но е по-разпознаваема като „жълтопаветници“ и „умнокрасивитет“. Важно е да отбележим, че говорейки за тях, имаме предвид не толкова тяхната политическа върхушка и дори не толкова активистите им – в голямата си част първите, както и всяка друга върхушка, са мошеници и сметкаджии, не са фанатици. Вторите пък, активистите, са добре платени наемници, които с лекота могат да бъдат такива и във всеки друг партиен лагер. Става дума за следовниците и то не за онези следовници, които просто гласуват на избори, а иначе си имат някаква друга и то достойна работа, а за онези, които пълнят социалните мрежи с нескопосания си патос. И те не са малко. Никак не са малко. Те до голяма степен дават публичното лице на политическата си сила. Лидерите я бележат с конкретни скандали и постъпки, а хунвейбините (позволете ми да ги наричам така) оформят общия идейно-естетически фон.
Не знам защо все още има хора, които ги броят за десни. Може би защото самите те понякога се наричат така, с цел да заграбят повече територии в разбитото и фрагментирано дясно пространство, като и то от своя страна надали някога е било автентично дясно, колкото и да се бият в гърдите някои стари негови деятели.
Не, хората, за които говорим, не са десница – нито „градска“, нито някаква друга. Именно те са новите болшевики, а БКП и БСП са фусили. Старите антикомунисти треперят от страх фусилите да не се върнат, като не си дават сметка, че с тях отдавна е свършено, а онова, което се е родило на тяхно място, вече е заело позиции в политическия живот и дори доминира в глобален мащаб. Само дето нарича себе си по някакъв друг, успокояващ страховете начин.
Новите активно, истерично застъпват онези европейски политики, които съвсем сериозно застрашават на съсипят Европа и да сложат край на постхристиянската цивилизация – мигранти, зелени сделки, безумни регулации, държавен протекционизъм. Увъртяха се в грандиозни скандали, като върхът за нашите беше Петрохан (хайде да не припомняме). Излезе им даже име – освен умнокрасивитет и жълтопаветници, вече имаме и петроханци.
Издигнаха омразата като висша своя добродетел. Тяхна гордост в публичното пространство са т.нар. „елфи“ (с чиято продукция не съм в тънкости запознат), които заливат социалните мрежи с откровено, с нагло фалшиви профили, но никой не ги закача. Спомнете си онези протести, на които разнасяха ковчези и скелети в инвалидни колички, в които оскверняваха с мръсотии обществени сгради и плашеха с пернишки винкели. Тогава някъде коленичиха пред Радев и казаха „С вас сме, г-н Президент“, а сега пищят срещу него и пак зоват за протести. Тези хора демонизираха Борисов и Пеевски, дефинираха модела „Борисов-Пеевски“, но на последните избори не се посвениха да се възползват от подкрепата им, а Гого Лозанов дори излезе да каже, че е дошъл моментът да се демонтира моделът… Радев-Йотова.
Впрочем това, че не успяха на президентските избори, въпреки подкрепата на Борисов и Пеевски, означава, че много техни симпатизанти са се отвърнали от тях (отглаголното съществително на „отвърнали“ е „отвращение“), както и много последователи на Борисов и Пеевски не са откликнали на призива.
След изборите Асен Генов горестно отрони: „Честито! Отмъстихте за Герджиков“. А вие какво очаквахте – да се държите безобразно и просташки с всички, да обиждате, обаче всички останали да нямат друга цел, освен всячески да ви помагат да вземете властта? То не бяха прасета, не бяха тикви, Комарницки и Чавдар Николов (дано не бъркам фамилията) си откъснаха ръцете да рисуват Борисов и Пеевски (сега, в крак с официалната линия, рисуват Радев и Йотова), то не беше какво ли не, а после – защо не ни подкрепяте! При следващата ви простотия се замислете навреме и се дайте сметка, че и за нея ще ви бъде отмъстено. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: ИВАН РЕБРОВ – Иван Павлович Ребров (с истинско име Ханс Ролф Риперт) е немски изпълнител от руски произход, който е изпълнявал руски народни песни, романси, балади и също така активно популяризира руската култура в много страни по света.
