в. "Труд"

Защото сме православни

от

Имаше такава книга от Сергей Станишев – „Защото сме социалисти“. Сега да не си помислите, че съм я чел? Не съм. А може би е трябвало, защото менталната патология е поучителна. Но извън закачката със заглавието темата ни е съвсем друга.

През седмицата цитирах мисъл на св. Киприян Картагенски: „Бог не е Отец на онзи, на когото Църквата не е майка“ – една от най-известните максими на големия африкански богослов от III век. И в някои от коментарите веднага се прояви един начин на мислене, стар като света, който в обобщен вид звучи така: „Аз вярвам в Бог, но вярвам така, както съм решил да вярвам, нямам нужда някой да ми дава акъл. Не ходя на църква, не се моля (или се моля с думички, които съм си измислил сам), не се причастявам, защото не харесвам духовенството, свещениците не отговарят на моите нравствено-естетически изисквания; имам много забележки към църквата и клира и докато някой не ги вземе под внимание, аз няма да вляза в храма. Отношенията ми с Бог са си моя работа. Ще го славя така, както намеря за добре“.

Разбира се, че между всеки човек и Бог има лични, тайни и съкровени отношения. Но има и отношения между Бог и цялото човечество, защото „човечество“ е една природа. Затова отношенията ни с Бог са колкото лично, толкова и общо дело. На гръцки думата „литургия“ означава точно това ­– общо дело. Нека всеки, който не е съгласен, да се замисли само върху едно – защо господнята молитва започва с „Отче наш“, а не с „Отче мой“?

Винаги съм се изумявал от увереността и самочувствието на бутиковия християнин (позволете да наричам така онези, които не допускат някой да им каже как да славят Бога, защото те самите знаят най-добре). Християнството извървява дълъг път от статута си на тайно учение в катакомбите до вселенска политическа доктрина. Напрегнат път в продължение на повече от четири века и половина и седем вселенски събора, на които се систематизира вярата. В този процес участват стотици епископи – преки приемници на апостолите – и византийските императори. Борбата на идеи е жестока, но не се допуска отклонение от Писанието, от начина, по който Сам Бог е определил да бъде славен.

И ето че се ражда модерен и много учен гражданин, който една сутрин, между кафето и голямата нужда, получава умствено просветление и казва: „Майната им на тези четири века и половина! Майната им на епископите и императорите! Бог е мой човек и аз ще го славя както сам си реша!“. И изобретявайки свои уникални и неповторими нравствени правила, въпросният модерен гражданин започва да се услажда от мисълта, че е много праведен.

В коментарите под цитата от св. Киприян се включиха и атеистите, но на тях не бива да се обръща внимание, защото да беседваш за божествени неща с атеист е все едно да обсъждаш рецепти за луканка с някого, който е сигурен, че прасета не съществуват.

Християнството не е хоби, не е художествена самодейност. Християнството е стандарт. Какво значи да си православен? Това значи да славиш (да изповядваш) Бог по правилния начин – начинът, който Сам Бог дойде да посочи. Това е много  характерно за православието – не си доизмисля учението, за да стане по-удобно и по-привлекателно. Оставя го да бъде болезнено, за да носи цялата радост и надежда.

По какво да познаем православния човек? Можем да го разпознаем по няколко неща. Православните:

– Знаят, че светът е повреден, че се е отклонил сериозно от първоначалния си творчески замисъл, че в него е влязла смъртта и за да се поправи, трябва да бъде пресътворен. Знаят, че пътят към поправянето, пресътворяването на света с „ново небе и нова земя“, минава през покаянието на всеки човек поотделно и на човечеството като цяло, като обща природа.

– Следователно православните знаят, че светът не е място за забавление и наслада, а изпитание. Трудностите не посрещат с възмущение като атентат срещу личността си, а като възможност за нравствено усъвършенстване.

– Знаят, че човек се ражда грешен и живее, за да се обърне. В момента, за жалост, е актуално протестантското виждане, че светът е прекрасен (what a wonderful world!), че щастието е право, че хората се раждат добри и ако не са такива, то е защото са жертва на социалната среда и т.н.

– Знаят, че те трябва да се съобразят с Църквата, а не тя с тях. Те трябва да се спасяват в нея, а не да я спасяват снизходително. Днес има една част от българската православна интелигенция (обикновено академична), която е решила, че знае какво не достига на Църквата, знае какво трябва да се поправи у нея и се е хвърлила да я спасява. За тези хора смирението е само още един признак, по който превъзхождат останалите и който трябва да им натрият в носовете.

– Православните знаят, че не всичко подлежи на изследване, изучаване и доказване, а напротив – повечето неща са тайна.

– Знаят, че интелектът е атрибут на душата.

– Знаят, че в познавателния процес еднакво важни са логиката и интуицията, аналитичното и синтетичното, разумът и сърцето, съмнението и вярата. Да утвърждаваш едното, но да отричаш другото е все едно математик да отхвърли нечетните числа и да работи само с четните.

– Православните изповядват, че Бог е непостижим, необясним и непознаваем, но донякъде познаваеми са неговите енергии, достъпни за човека в екстаза, в мрака на абсолютното незнание, което е отвъд всяко познание. Иначе, ако Бог е абсолютно непознаваем, мисли си православният, как научаваме волята Му, за да я следваме?

– Най-сетне православните не са лигави добряци – такива се стремят да бъдат протестантите. Православните понякога предпочитат да са Христови хулигани, нежели добри чеда на сатаната. Наскоро някъде, в книга или филм, не помня, казаха на героя: ти имаш гадния характер на добрите хора.

Дали сме православни, защото така сме се родили? Мога да говоря за себе си (и наскоро го правих). Кръстен съм в незапомнена младенческа възраст от архим. Василий в енорийския ми храм „Св. Софѝя“. Мой кръстник е дядо ми, Бог да го прости – тоест той е поел върху себе си греховете на отроческата ми възраст, предполагайки се, че в младенческата не съм имал такива.

В началното училище, разбира се, ни учеха, че няма Бог и всичко останало от списъка на атеистическото възпитание. Обаче, когато бях 11 или 12-годишен на една екскурзия в Рилския манастир Бог ме повика чрез св. Иоан и повикването беше толкова категорично, толкова потресаващо, че този детски спомен и до днес е сред най-ярките ми.

Въпреки това през следващите години опитах от всичко. Познавам почти всички известни митологии. Особено се увличах (и кой ли не е!) от старогръцката. Дълго време Античността за мен беше нещо като идеал, като с възрастта плавно преминавах от елинистичния към римския модел.

Много се увличах от философия, дори за малко да завърша тази специалност в Университета и добре че не я завърших, защото по онова време философията се изразяваше преди всичко в марксизъм-ленинизъм. И все пак познавам марксизма-ленинизма добре. Но бидейки млад антикомунист, определях себе си като философ-идеалист напук на диалектическия материализъм. Дори помня как една руса дипломирана философка на не повече от 25-26 години (тоест по-възрастна от мен по онова време), след като поговорихме задълбочено и префърцунено, каза: „Невероятно! Срещнах идеалист на живо!“. „Идеалист“ не в смисъл на мечтател с идеали, а на човек, според чиято философия духът определя материята, а не обратно, както е при марксизма.

Не, не съжалявам, че се увличах от философия, на която днес гледам като на вид интелектуална мастурбация. Дори и строгият безмълвник св. Григорий Паламà, предизвикан от наглия Варлаам, казва, че не е лошо на младини човек да се занимава с философия, защото това е гимнастика за ума. В зряла възраст обаче вече става смешно.

Парадирал съм и с познанията си по източните доктрини, но главно тогава, когато съм свалял гаджета. Не знам защо някои девойки много си падат по Шива и Кришна.

Стигал съм дори дотам да се запитам: „Господи, нима съм станал материалист! Мисля точно като такъв!“…

През какво ли не съм минал, но винаги съм бил във вътрешен диалог с Бог. Може би затова пътят ми свърши в Православието, след като задълбочено се запознах с догматите му и с историята на Църквата. Така че може да се каже, че колкото православието ме е избрало мен, толкова и аз съм го избрал него. Не съм православен случайно, а по Божи промисъл и лична воля. Това е да си православен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд“.

Илюстрация: Света гора Атон. Камбаните в параклиса в най-старото крило, т.нар. Банска Махала – строено от Хаджи Вълчо от Банско в Зографския манастир.
Снимка © Марин Христов

Може да харесате и: