След като изпи една голяма водка с лед, за да укрепи разклатения си оптимизъм, Батко поръча узо, салата с авокадо и скариди и пържен патладжан с чеснов дресинг, погледна демонстративно новия си часовник Одемар Пиге „Барикело” със силиконова каишка и каза:
– По това време в София педерасите си правят манифестация.
Бяха седнали в градината на „Алафрангите” – стара къща с голям двор, където беше една от най-забележителните кръчми в Хасково. Масата им беше грижовно скрита под голяма бяла тента от тънък полупрозрачен плат, който спираше досадните лъчи на юнското слънце, но пък не похлупваше и не запарваше взискателните гости отдолу. Сред старите дървета и претрупаните с ярки цветове екзотични храсталаци непрестанно се мяркаха услужливи сервитьорки със засмени лица и проповядваха на хората, че за кухнята няма нищо невъзможно.
– И защо протестират? – попитах аз, понеже по принцип не се интересувам от никакви публични изяви, нито пък съм запознат с техния генезис.
– Искат да се бракосъчетават помежду си и да осиновяват деца – обясни Милен и гнусливо побутна чинията си.
– Пък и не само това – допълни Батко, чието узо беше пристигнало и той можеше да си позволи да мисли и за други неща. – Настояват хората да зачитат правата им на педераси и лесбийки и да не им ги ограничават.
– А всъщност не ги ли зачитат, ограничават ли ги?
– Никой нищо не им прави.
– Защо тогава протестират? – продължавах да недоумявам, скован от досадно здравомислие.
– Ами, както е отговорил икономът на лорд Джон в онзи виц: „Педераси, сър…”
– Именно понеже никой нищо не им прави, сега са решили да се бракосъчетават, за да има за какво да протестират. Педераси…
– Престанете да ги наричате така! – намеси се Хер Дидев, който пиеше само розе с лед и от време на време замезваше с тънко нарязана, направо до прозрачност, брезаола. – Наричат се гейове. Никой човек не заслужава да бъде наричан с обидни думи.
– Това са пълни глупости! – разпали се Батко и във възбудата си гаврътна узото на екс и поръча ново. – Думите са думи, те не са нито добри, нито лоши. Добри или лоши са само нещата, които назоваваме с тях. Ако с думата „лайно” наричахме теменужката, то тази дума уханно щеше да звънти в ушите ни и щеше да ни е драго да я чуваме дори на масата. Така е и при циганите. Да наречеш един циганин „циганин” се смята за обидно и нетолерантно и затова го наричаш „ром”, сакън да не се покажеш нецивилизован. Но думата „циганин” е станала обидна, защото описва нещо конкретно. Ако думата „ром” описва същото нещо, то скоро ще стане обидна и тя. Ако вече не е станала. Така е и с педерасите. Ако щат и чисто нова дума да си измислят, ако щат и „навуходоносори” да се кръстят, те няма да престанат да бъдат това, което са, и хората ще оценяват именно него, а не думата, с която го наричат. Някогашната роза остана само в името; ние запазваме само името.
В нашата компания, винаги когато разговорът поемеше в такава посока и станеше прекалено умозрителен, това беше ясен знак, според някои дори беше знак свише, че е време да се премине от ордьоврите и аперитивите към по-съществените елементи на всемирната хармония. В нашия случай по-съществените елементи бяха друсан кебап, задушен в марината от една част балсамов оцет, една част соев сос, пет части ябълков оцет и скилидка чесън, както и спаначено пюре с яйце, полято отгоре с масло и леко запържен в него червен пипер. Тези храни вървяха еднакво добре както с бяло, така и с червено вино и затова бяхме принудени да поръчаме и да си налеем и от двете.
– Всъщност проблемът е, че искат да се бракосъчетават и да осиновяват деца – каза Милен.
– Това е все едно аз да заявя, че съм дендросексуален – каза Батко и замълча в очакване да го попитат какво означава това.
– Какво означава това? – попитахме го.
– Това означава да притежавам сексуалността на дърво, по-точно на овощно дърво. Да се възбуждам от други овощни дървета и да правя секс с тях, като взаимно се опрашваме чрез пчели. Вярно, сигурно ще изпитаме оргазъм, но едва ли ще успеем да вържем ябълки или кайсии.
– Но поне не би трябвало да е проблем – намеси се пак Хер Дидев, който продължаваше да пие само розе, въпреки че и той си беше сипал от кебапа, – да ти разрешат да се бракосъчетаеш с когото си искаш, пък дори това да е друга овошка като теб, жадна за любов, цъфтеж и опрашване.
– Точно така! – съгласи се Милен. – Всяко сексуално извращение трябва да има право да създаде семейство! Ето, аз, например, съм некрофил. Много трупове съм имал през живота си, някои от тях даже съм обичал искрено, но винаги съм се пазел от задълбочаване и сериозни връзки. Сега обаче, в зряла възраст, срещнах един труп, с който усещам, че ме свързва нещо повече от обикновения секс. Изпитвам чувство на духовна близост, цялост и завършеност. Ето защо искам да създам семейство с него и никой няма право да ми забрани. А щом ще имаме семейство, логично е да отгледаме и дете. За целта обаче ще трябва да си осиновим, защото природата на нашата сексуалност не е фертилна, за което никой няма право да ни осъжда и дискриминира. Но нямало да му осигурим пълноценна семейна среда! Какво пък, може да е така. Наистина трупът няма да може да разказва приказки и да ходи на родителски срещи, но пък можем да ходим двамата – аз ще го нося, за да знае детето ни, че има истинско семейство с двама родители. Трябва ли обществото да отхвърли трупа, само защото е различен?
Милен млъкна и се замисли. Замислихме се и ние, всеки по своему. Натежали от кебап и толерантност, накарахме да отсервират масата и поръчахме кафе и коняк. Някой би казал, че нормалните хора по време на юнските жеги не обядват кебап с червено вино и не пият после коняк, но ние имаме право да бъдем себе си и свободно да изразяваме това, което сме. Батко вдигна чашата, но преди да докосне устни до нея, спря като закован.
– Какво е това?
Явно чашата не беше измита добре, защото на ръба й ясно личеше следа от червило.
– Ужас!
– Гнус!
– Ще повърна!
– На какво прилича това!!!
Хвърлихме всичко, станахме и възмутено напуснахме „Алафрангите”, без да платим сметката.