От известно време ние, простите граждани, сякаш наблюдаваме нещо като раздвижване на темата за войната, военното дело, военната повинност и отчет, изобщо – за войниклъка. Беше предложено възстановяване на наборната армия, а сега се лансират и идеи за военна регистрация и туряне на резерва в ред. Далеч съм от мисълта да ги анализирам. За мен в рамките на тези две странички въпросът не е по какъв точно начин хората ще са съпричастни към отбраната и военното дело. Въпросът е заслужава ли си да придобием тази култура или ще се лишим от нея. Защото и военното дело е култура. Както имаме най-обща представа от спорт, без да сме спортисти, и от право, без да сме юристи, така имаме и някаква представа от военното дело без да сме военни. Или поне е редно да имаме.
Войната е само продължение на политиката с други средства – беше казал Карл фон Клаузевиц, пруският генерал, написал „За войната“ – фундаментален трактат, който суфистицираните български политици не познават добре, защото предпочитат да четат Сун Дзъ, без да могат да обяснят защо. Тоест, щом войната е продължение на политиката, всеки който казва, че не се интересува от война, всъщност казва, че не се интересува от политика – от икономика, от финанси, от трудова заетост, от здравеопазване, от социални грижи, от наука, образование и култура. А да кажеш такова нещо е най-малкото безотговорно и не отива на човек, който претендира за правото да гласува.
Един прост въпрос. Какво прави българинът при извънредно положение? Може би излиза с вувузела на жълтите павета и протестира срещу извънредното положение, ако е соросоид, а пък ако е патрЕот, щом завият сирените, се скрива в мазето при кацата с киселото зеле и сланината и оттам се зъби на тирана. Самата идея за някаква военна грамотност, за някакъв ред и отговорност, за някаква най-елементарна уговорка кой какво прави по време на война или бедствие, предизвиква отчаяни писъци и вой на възмущение у либералното население, което вече се вижда изпратено на фронта с пушка в ръка и потъпкани права и свободи.
Много хора казват: защо имаме професионална армия, защо членуваме в НАТО, ако и ние, цивилните, трябва да имаме ангажимент към военните дела на страната си? Но дали тези хора, ако видят къщата си да гори, няма да хвърлят кофа вода върху пламъците, а ще предпочетат да вдигнат телефона, да повикат пожарната и нервно да потропват с крак, поглеждайки часовника си, докато я чакат да пристигне? Защото това е нейна рабата, не тяхна. Те са цивилизовани и вярват в специализацията и разделението на труда и отговорностите.
А племената и народите се специализират от дълбока древност. В първобитното племе жените са майки и поддържат живота в дома, а мъжете са ловци и войници – убиват глигани и пазят жените от мъжете на другите племена. После се появяват народите, които са нещо като по-големи племена. С годините и практиката те се обособяват като народи „пастири“ и народи „стада“. Първите завоюват вторите и ги „пасат“ – оставят ги да произвеждат, като присвояват част от произведеното за себе си. Първите са войници, а вторите – земеделци и скотовъдци. Тази система се усъвършенства през средновековието, когато „пастирите“ (рицарите с техните васали и войници) започват да се грижат за дадена селска област, предлагайки сделка – ще пазят селяните от изстъпленията на други рицари и разбойници, а пък селяните ще ги хранят. По силата на този договор рицарят издига замъка си сред земите, за които се грижи и които хранят него, семейството му, домакинството му и войската му. Така се появяват графствата и херцогствата. Графът е пастир, който си има стадо крепостни. При добро управление и сити години и двете страни са доволни. После около замъците се появяват и градовете и затова западните градове са толкова различни от източните – просто на изток я няма тази система на дребни собственици във васални отношения помежду си, а е налице имперска администрация, сходна и във Византийската, и в Османската, пък и в Руската империя.
По някое време средновековното общество се разделя на четири групи: войници (рицари, аристокрация), духовенство (попълвано по висшите си етажи от същата тази аристокрация), търговци (бюргери, буржоазия, интелигенция) и селяни. Хармония. Но всичко продължава да се върти около войниците. Благодарение на тях именията започват да се превръщат в малки държави. И, разбира се, не спират да воюват помежду си. Така по-слабите държави изчезват, а по-силните се уголемяват и някои от тях дори успяват да се превърнат в империи, макар и по-различни от споменатите преди малко. Междувременно се развиват и градовете. И докато войниците превръщат феодалните имения в държави, гражданите (буржоазията) превръщат народите в нации. Така преди около два века се създава националната държава (включително и българската такава), която познаваме днес и каквито са всички държави по света съгласно дефиницията на ООН.
Със създаването на нациите и националните държави коренно се променя и философията на войната. Нея я изразява точно по онова време споменатият вече пруски генерал фон Клаузевиц, който освен че войната е продължение на политиката с други средства, казва, че военното дело е просто и е напълно достъпно за здравия разум на човека. Но да се воюва е сложно. Сега всеки гражданин има своето място във военната машина на държавата. Всеки има отговорност към военните дела на нацията си, както има отговорност и към самата нация. Да приемеш тази отговорност е чест, да я отхвърлиш – предателство.
Според схващането, че войната е най-обикновен вид конкуренция, историята мери нациите като велики или презрени, като победители или победени. Това е било и най-необходимото за българската националноосвободителна доктрина. Неслучайно толкова важни от историческа гледна точка са четите, легиите, комитетите и опълчението – все опити да се военизира населението, раята, кротко пасена досега от османските пастири. Военизирането на населението е приоритет и на монарсите от Третото царство, довел нацията до не един исторически връх.
Споменавам всичко това, за да покажа, че е важно мъжете на един народ да гледат на себе си като на войници. Разбира се, днес войник не означава изтръгнат от нивата селянин, който във въшлив шинел вика „Ура!“ и нанизва по пет на нож. Днес всичко е по-обло, безболезнено и цивилизовано, поне засега. И аз не знам, пък и не ми е работа да знам, как може съвременният български мъж да бъде накаран с гордост да гледа на себе си като на войник, но все си мисля, че не е лошо да се знаят някои неща. Просто така, за грамотност и обща култура.
Лошо ли е да се знае в какви отношения на противопоставяне и сблъсъци са световните цивилизации? В какви отношения са отделните държави помежду си – за какво спорят, какво делят – територии, ресурси, власт, влияние върху трети държави и народи…
Лошо ли е да знаем кои са държавите наоколо? В какви отношения са те помежду си, пък и с нас? Какви претенции имат, в какви блокове и съюзи са групирани, какви са доктрините им, с какво са въоръжени армиите им?
Лошо ли е да се знае какви родове войски имаме? Колко армии, с какво въоръжение? От какви подразделения се състои една армия, каква е йерархията, как е организирана субординацията?
Лошо ли е да знаем каква е военната ни доктрина? Какви са плановете за действие, къде е мястото на всеки гражданин в тези планове?
Лошо ли е да знаем що е оръжие? Как и срещу кого се използва? С какви чувства се използва? Каква е отговорността към личното оръжие?
Лошо ли е, най-сетне, да знаем що е враг? Как се отнасяме към него? Какви са международните правни норми по време на война. Излишно ли е да се знае всичко това и да се мисли за него?
Но, не! От страх да не би да ни прекарат нещо, да не загубим свободи и придобивки, изтръпваме от всяко нещо, което трябва да сторим за общността, а не само за себе си. Затова мразим войската така, както мразим църквата. Нищо че одобрително кимаме с глава, когато на Гергьовден гледаме по телевизора как владиката освещава бойните знамена. Ние толкова и разбираме смисъла на този ритуал, който е и тайнство, доколкото Дух Свети слиза над водата, с която ръсят знамената на войнството. Но ние отдавна вече не сме част от войнството, а и през ум не ни минава да бъдем.
Накрая пак казвам: не обсъждам едно или друго решение на властите – напоследък те обикновено взимат тъпи решения. Но глупавият подход към дадена тема не означава, че самата тема е глупава. Макар, за съжаление, често да решаваме точно така. Военни разчети трябва да има и всеки трябва да знае мястото си в случай на война или друга извънредна ситуация – в това съм непоколебимо убеден. А как ще стане, за колко време и под чие ръководство – това е друг въпрос. Да не бързаме, да се заемем със задачата бавно и отговорно. Картаген трябва да бъде разрушен, но с вувузели и празни приказки няма да стане.
Илюстрация: Карл Вилхелм Вах – портрет на Карл фон Клаузевиц, пруски генерал, автор на най-изучавания и цитиран трактат по военното дело в историята – „За войната“ (Vom Kriege).