Понякога, макар и рядко, съжалявам, че не съм в кухнята на някои неща, защото не мога да кажа какви са тези неща всъщност, а само как изглеждат на нас, простите граждани. Така и с налудничавото поведение на държавата по темата „Номинация за генерален секретар на ООН“. Ние, простите граждани, не знаем какви съображения движат действията на България, не знаем какви са задкулисните договорки и кое за какво е цена. В крайна сметка поведението на България може да не е налудничаво, а само да изглежда така.
Когато в самото начало на тази година публично хванах бас (и после го спечелих), че нашата кандидатура ще е Ирина Бокова, доста хора ми се смяха, някои ме ругаха, пустосваха и заклеймяваха. Особено ги подразни онзи аргумент, че наред с всички външнополитически съображения, Борисов номинира Бокова, за да я извади като потенциален играч от надпреварата за президент. Като лидер на дясното пространство (забележете: не обсъждаме дали Борисов е десен политик, а само казваме, че лидира дясното пространство с всички изводи, които могат да се направят от това за самото пространство), та като лидер на дясното пространство министър-председателят следва да е загрижен от наличието на фигура като тази на Бокова, която може да се върне на белия кон на международния престиж и да засияе на българския политически небосвод като обединител на лявото. И така, въпреки предпочитанията си към Кристалина Георгиева, г-н Борисов издигна Бокова, хем да каже „евала“ на Русия, хем да я отдалечи от президентската надпревара. Пък и да позалъже тогавашния си коалиционен партньор Първанов, който му извиваше ръцете.
Сега, когато вече е късно за Бокова да се кандидатира за президент, а и мнението на Първанов няма никакво значение, Борисов вдига от нея благославящата ръка на държавата и я полага върху истинската си фаворитка Кристалина. Така нещата се връщат близо година назад и застават на местата си такива, каквито ги очертаха анализаторите и социолозите тогава. Припомням, че тогава беше проведено социологическо проучване и то показа, че предпочитанията са определено в полза на Кристалина. Това, както и застъпничеството на Виктория Нюланд, помощник държавен секретар на САЩ, на Робърт Зелик, бившия шеф на Световната банка, както и нескриваните симпатии на самото българско правителство, накараха американското списание „Политико“, пък и не само него, да посочи бившия еврокомисар по хуманитарните въпроси и настоящ заместник-председател на Юнкер като вероятна българска номинация. И не познаха, защото се водиха по очевидната логика. Познах аз, защото логиката, която гледах тогава, беше друга, пък и бях подочул това-онова.
Но ето, че моето тържество беше кратко. Нещата се върнаха в онова първоначално положение, в което ги показваха прогнозите на по-умни и по-осведомени от мен хора, а пък полетът на Бокова във висините се оказа мимолетен, колкото и да пърха сега тя с крилца от праха и да се опитва да държи жива илюзията за него.
Едно връщане на нещата в първоначалното им състояние обикновено е спокоен процес на облекчение, а вместо това нашето общество избухна, когато се издигна втора кандидатура – тази на Кристалина Георгиева, която се очакваше още в самото начало.
Корнелия Нинова каза, че промяната на номинацията е „резил за България“ и че за пореден път Борисов се оказал неспособен да защити националния интерес. Той бил номинирал Кристалина под натиск отвън, под чуждо влияние. Странно, ако приемем, че Бокова е била номинирана пък под руско влияние, то това влияние не е ли чуждо?
За разлика от Нинова, Мустафа Карадайъ не употреби думата „резил“, но каза, че решението на кабинета вреди на имиджа на страната и че „с нашето участие като страна в едно такова състезание, можехме поне да съхраним имиджа, авторитета и достойнството на България“. Тоест, ДПС е на мнение, че Георгиева ни излага, а Бокова издига авторитета и достойнството ни.
Красимир Каракачанов с размах нарече събитието „провал на българската външна политика“ и предложи оригинален анализ: понеже Меркел натискала за Антонио Гутериш, накарала Борисов да направи така, че „България сама да прецака своя кандидат“, за да се отвори пътят пред португалеца. Недоизяснено остана само как Меркел е убедила другите държави да „прецакат“ кандидатите си. Но изглежда е успяла, защото Гутериш на няколко пъти вече излиза на първо място, дори и преди Борисов да „прецака“ Бокова.
Най-разярен обаче се показа Първанов. Той директно поиска оставката на външния министър като главен виновник за тези „излагация и срам“ за родната дипломация. От АБВ смятат, че „със смяната на Ирина Бокова България прави услуга на трета кандидатура (анализаторите на Първанов не казват коя) и се поставя под въпрос суверенитетът на страната, тъй като „очевидно много чужди фактори са повлияли“. Известно е колко неподатлив на чужди влияния е Първанов, как никога и през ум не му е минавало да защитава интересите на други държави, но каква пречка и за кого може да е била Бокова, която от самото начало се влачеше по последните места при гласуванията, та чак е трябвало да се прави заговор за нейното отстраняване! Тази тайнствена „трета кандидатура“, заради която е продаден националният ни интерес, трябва да е или на Хелън Кларк, бивш премиер на Нова Зеландия и Администратор на UNDP, или на бившия външен министър на Македония Срджан Керим, или пък на молдовката Наталия Герман – само те са след Ирина Бокова в класацията, само някой от тях може да е „чуждият фактор“, повлиял на нашето правителство според централата на Първанов.
От другата страна, откъм ГЕРБ, казаха, че този ход на правителството увеличавал шансовете на България в надпреварата. Излиза, че се държим като стария сват на сватбата в Кана Галилейска – стискаме хубавото вино за накрая, когато гостите са се понапили и вече им е все едно какво им наливаш. Като знаят, че шансовете на България с Кристалина са по-големи, защо не я номинираха още от самото начало? Очевидно защото мотивите за номинация не са включвали шансовете на България, а вече изброените по-горе съображения. Пък и наистина, какво толкова печели България, че начало на ООН, на този твърде условен и протоколен пост ще застане човек с български произход? Не застава държавата, не застава премиерът, нито президентът. Ще спечелим това, което спечелихме и когато Дилма Русев стана президент на Бразилия – пукотевица в жълтите вестници. Смешна псевдо национална псевдо гордост. Дали в Южна Корея е имало тържества, когато Бан Ки Мун оглави ООН?
Смяната на Ирина с Кристалина одобрява и Радан Кънев. Той подчертава качествата ѝ на десен кандидат, източноевропеец и член на ЕК, който може да обедини около себе си страните от Източна Европа и целия ЕС. Всъщност, Радан е най-затруднен в избора си на позиция. От една страна трябва да поддържа образа на еманципиран от Борисов политик, негов критик и даже понякога опозиционер, от друга страна това не може да мине през подкрепа за знакова комунистическа фигура като Ирина Бокова. Затова той приветства, но за фасон критикува премиера и правителството за тяхното непоследователно и колебливо поведение, довело до прекомерно закъснялата номинация на Кристалина Георгиева. Затова и застава на страната на световното дясно, пък да става каквото ще!
След всичко това как изглеждат нещата отстрани? Въпреки писъците за национално предателство и провал на външната политика, казусът „Ирина и Кристалина“ си е чисто вътрешен. На света, включително и на Путин, Меркел, Обама и който още там си щете, им е на практика все едно коя от двете ще е нашата номинация, особено в светлината на увереността, че никоя от тях няма да бъде избрана – добре е да не забравяме това, защото дискусията така се ожесточи, че сякаш вече не спорим коя българка ще е номинирана, ами направо коя ще управлява ООН извън всякакво съмнение. Бокова не е лишена от поста генерален секретар, нито Георгиева е назначена на него.
Следователно въпросът кой ще надделее си е наш, махленски: дали номинацията ще е на управляващите или на опозицията. И той може би нямаше да бъде поставен чак с такава острота, ако не се задаваха президентски избори, на които ще се види колко сериозни са заявките на всички, които ще искат да участват в следващото парламентарно раздаване.
Има и нещо друго. Задаващите се президентски избори са може би за пръв път толкова остро цивилизационни. Те приличат на скрит референдум за препотвърждаване на европейския избор на българския народ. И естествено, посланията се въртят около това. Доколкото Ирина Бокова е неприкритият кандидат на евразийските политически сили начело с БСП и АБВ, доколкото симпатиите на Русия са насочени към нея – то тя се превръща в знаме на „русофилският“, антифедеративният, антизападният лагер, съставен от партии и политици, които виждат своето бъдеще през покровителство от страна на Русия в замяна на прокарване на нейните интереси.
Зад Кристалина Георгиева пък се обединяват легитимиращите се като десни, демократични, проевропейски и прозападни сили. Така един формален повод, едно лабораторно противопоставяне на две жени в надпреварата за един абсолютно протоколен и синекурен пост, какъвто е постът на Генералния секретар на ООН, определя съвсем реалните граници на политическите лагери и коалиции у нас в навечерието на президентските избори, а и на идващите след тях през близките години. И ако интригата ляво/дясно за мнозина вече е скучна, то интригата изток/запад тепърва ще става интересна. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.