„Бившият министър на правосъдието Христо Иванов каза, че новият проект няма да бъде десен или ляв“.
Как така досега имаше ляво, имаше дясно, имаше модерна левица, имаше реформаторска десница, имаше социалдемокрация, имаше и християндемокрация и изведнъж – хоп! – вече няма? Възможните обяснения са две: или и преди не е имало ляво и дясно и сега просто са се появили някакви много умни хора, които са забелязали това, или се е случило нещо изключително разтърсващо в политическата история на човечеството, та лявото и дясното да изчезнат.
Да кажеш, че в политиката, особено в тази на парламентарните демокрации, няма ляво и дясно, е все едно да кажеш, че няма мъже и жени, няма ден и нощ, няма даже добро и зло. Може би пък това е крайният извод, до който целенасочено искат да стигнем – няма добро и зло, всичко е едно, всичко е разрешено, всичко е въпрос на гледна точка и субективна оценка. Всъщност, вече се работи по задачата да се докаже, че няма мъже и жени, така че…
Светът е двоичен след въвеждането на доброто и злото в него. Двоичността е моторът на материята. Това винаги се е знаело, а през 20 век се доказа с откриването на атомния модел. Многопартийната система съществува върху принципите на двоичността и полярността. Ляво и дясно в политиката са термини, възникнали в парламентарната зала. Който отрича лявото и дясното, отрича парламентаризма като механизъм, работещ на принципа „за“ и „против“. Ляво и дясно има, имало е и винаги ще има, докато обществото взима официалните си решения чрез някакъв колективен орган – племенен съвет на старейшините, сенат, конвент, конгрес или парламент. Те може да са най-различни. Лявото в Китай може да няма нищо общо с лявото във Финландия, дясното в Англия сигурно е съвсем различно от дясното в Гана, но тях ги има, както ги има протоните и електроните в атомите.
Съвременните либерали са най-шумни, когато крещят, че няма ляво и дясно, защото самите те са извървели пътя от дясното към лявото с най-решителни и широки крачки. Сега им е неловко задето така са обърнали палачинката и затова се мъчат да докажат, че палачинката има само една страна, че либералната палачинка е като палачинката на Мьобиус. От поборници за свободен пазар и жестока, но справедлива конкуренция, в която оцеляват само най-способните и най-приспособимите, либералите са се превърнали в утописти, продължаващи да чакат комунизма, само че вече го наричат „социална държава“. Защо стана така? Много просто. Защото старата конкуренция роди корпорациите. Победителите в конкуренцията ставаха все по-силни след всяка битка и накрая останаха без конкуренция. Корпорациите обезсмислиха конкуренцията, която ги създаде. Маркс сигурно би нарекъл това диалектика. Либерализмът обаче остана вярна тяхна идеология – на бившите капиталисти, които станаха чиновници и оръжието им вече не е интелектът и твърдият характер, а правилата и регулациите, които убиват дори теоретичната възможност господството им да бъде предизвикано и поставено под съмнение.
Но идват времена, когато утопията за социалната държава започва да се компрометира. Вече става смешна дори в очите на онези, които нямат никакво чувство за хумор. Обществата започват да търсят нови формули – патриотизъм, свободен и опростен капитализъм, завръщане към Бог. Всъщност това са стари неща, към които човек винаги се връща, защото както пише Честъртън в „Св. Тома от Аквино – Немия вол“, „Историята може би не познава нито една „революция”. Събитието, което в действителност се отбелязва, винаги е контрареволюция. Хората винаги са въставали срещу предишните въстаници, като често са се разкайвали за последното въстание“.
Либералите, тези обли и спретнати социалисти на модерния век, не желаят да се примирят с така описаното положение и търсят политическо бъдеще като викат: „Няма ляво, няма дясно!“. А какво има тогава? Има мафия и антимафия, корупция и антикорупция – отговарят те, неспособни да отрекат, че все някакви полюси трябва да съществуват и тези полюси да бъдат в дебат помежду си. Да се обединим всички срещу лошите! Но няма ли си за това полиция и прокуратура? Да се бориш за спазването на закона е една твърде слаба политическа кауза. Спазването на закона е нещо, което е задължително и си има институции, които следят за него. То трябва да бъде conditio sine qua non, а не политическа иновация и повод за невиждани партийни проекти на тази тема. Просто институциите трябва да работят и за да бъдат накарани, не е нужно да се открива топлата вода. Все едно да излязат някакви граждани и да кажат: „Писна ни вече! Докога?! Ще направим партия, която да се бори за това децата да си изяждат всичко и да си лягат навреме!“. Това не може да бъде знаме, с което да дойдеш на власт.
Нищо, нека либералите викат „няма ляво, няма дясно“. Наистина, ще смутят и съблазнят мнозина, но това все още не е най-страшното. По лошо е, ако, лакоми за депутатски места, посегнат към разбитото дясно пространство и тръгнат да се бият в гърдите, че те са новите десни и най-накрая ще сбъднат дългоочаквания десен проект. Не, не са. Те не са десни и сами мислят себе си по-скоро леви, отколкото по-скоро десни. Ако декларират себе си като леви, това ще е много хубаво и за тях, и за обществото. За тях ще е хубаво, защото ще бъдат искрени и ще изглеждат такива – искреността винаги си личи. За обществото ще е добре, защото най-сетне ще имаме истинска европейска левица, па макар и с цялата ѝ наивност и лигава неадекватност. Защото досегашната олигархична клика около Столетницата е толкова лява, колкото ГЕРБ са десни. Те и двете са такива, единствено защото за тях гласуват хора, които си въобразяват, че са леви или десни. Което, впрочем, не е никак малко.
Какъв им е проблемът на либералите с патриотите? Защото те често твърдят, че патриотите са груби популисти, които сеят омраза, обиждат мигрантите и не ги приютяват в домовете си (не че либералите го правят). Проблемът им е този, че патриотите са в по-добра историческа позиция – те са във възход, докато левите либерали гузно залязват. А какъв ни е на нас проблемът с нашите патриоти? Този, че надигащите се по света патриотични тенденции, у нас се олицетворяват не от най-подходящите за тази цел политици. Стари муцуни, ченгета и останали без финансиране от Москва русофили. Но няма значение. Процесите, за които говорим, ще отнемат повече от няколко мандата, може да отнемат и цяло поколение. Обаче когато завършат, ще се види, че ляво и дясно все пак има и винаги е имало.
Проблемът на българската политика е друг. Той е в безвъзвратната загуба на автентичност и легитимност. От години възпроизвеждаме един партиен модел, който изглежда така:
1. Голяма червена (не задължително лява) партия;
2. Голяма синя (не задължително дясна) партия;
3. Някакъв турски политически субект;
4. Добре познати на всички дребни партии, които ту са парламентарни, ту не са;
5. Годò.
Голямата червена партия традиционно е БСП с променлива идеология, защото трябва да удовлетвори философски както пенсионерите си, така и своите олигарси. В ролята на голямата синя партия до този момент сме наблюдавали СДС (ОДС) и ГЕРБ, като втората продължава да изпитва нужда от първата (и нейните производни) за идеологическа легитимация. Турският политически субект до скоро беше монолитен, след което се разцепи на русофили и туркофили. Дребните партии, към които след 2001 се причисли СДС, а след 2009 и НДСВ, понякога влизат в парламента, където обикновено се разпадат на независими депутати, които са морално неспособни „да направят компромис с принципите и съвестта си“. Що се отнася до Годò, ние все го очакваме, че дори и на два пъти го дочакахме: Царя и Бойко Борисов. В нашия политически модел „Годò“ наричаме спасителя, когото Народът чака, както и модерния политически проект, който вече „наистина е крайно време да се случи и ние ще се жертваме да го създадем в името на народното благо“. С изключение на двамата споменати по-горе господа, мнозина се борят и силно викат, че ще вземат ролята на Годò, но това не е лесно, защото трябва да има и малко магия.
С викове „няма ляво, няма дясно“ непрекъснато се правят опити за конструиране на нови партии от типа „Годò“. Техните архитекти се заблуждават, че като кажат така, ще оберат както левите неориентирани, така и десните неориентирани гласове. Същата е и заблудата на центристите. Освен това, след толкова подобни опити, на всички стана ясно, че партии вече не се правят около идеология, политическа програма или спонтанно обществено движение (напр. протести). Нови партии се правят само около сигурен източник на финансиране. Идеологиите и програмите се пишат след това. Срещу заплащане. Винаги следвайте парите, за да видите кой кой е. За съжаление, в този подреден и цивилизован свят иначе е невъзможно.
„Опаааа! – точно в този момент ще се намеси внимателният читател. – Значи, все пак излиза, че наистина няма ляво и дясно, че всичко е условно, всичко се определя от сметката, която си прави финансовия донор – ако е по-евтино да влезе във властта като ляв – добре; ако е по-изгодно като десен – става“. Нищо подобно. Дори да се докаже, че няма леви и десни партии, а всички са продажни маскари, това изобщо не означава, че няма ляво и дясно. Напротив, именно защото маскарите се правят или на леви, или на десни, именно защото понякога се правят нито на леви, нито на десни, се доказва съществуването на тази корелация. Защото ако хермафродитът каже „не съм нито мъж, нито жена“, това преди всичко останало показва съществуването на мъже и жени. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Ото Рап, “Хермафродит”
