Каква ирония! В годините, когато комунизмът си имаше собствени държави в Европа, те бяха най-идеологизираните, най-чисти в тоталитарните си доктрини, за развитието на техните политически квазинауки работеха цели институти. Днес, в главите на страдащите от носталгия по комунизма е пълна идеологическа боза. Те крещят за права, но хулят ценностите на демократичния свят. Лекуват се по здравна каса в Западна Европа, кротко приемат милиардите от европейските фондове, но сърцата им туптят нейде далеч из неопределените евразийски простори.
През изминалата седмица Парламентът прие на първо четене промените в Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Те засягат изучаването на периода 1944-1989 в курса по най-нова история, както и премахването на паметници и символи на тоталитарния режим, престъпен по силата на същия закон на 38 Народно събрание от 26 април 2000 г. При гласуването силите в парламента се разделиха по признака, по който ги познаваме – проруски и проевропейски, като първите застанаха в защита на комунизма, а вторите се обявиха за неговото ефективно осъждане 16 години след заклеймяването му от въпросния микрозакон. Той впрочем е в обем само две странички и всеки може да го прочете без чувствителна загуба на време и интелектуално усилие. Тоест, условните множества на русофили и русофоби от една страна и комунисти и антикомунисти от друга, се припокриха – русофилите с комунистите, русофобите с антикомунистите.
Надигна се и обществен ропот, като най-активни и възмутени отново бяха добре известните хибридни медии. Да, вероятно не им харесва идеята да се премахнат или поне обозначат всички паметници с петолъчки, със съветски войници с шпагини, мускулести металурзи и не по-малко мускулести селянки, бузести пионерчета, атлетични партизани с развети перчеми и т.н. Но какво против имат да се изучава епохата на социализма в училище? Не се ле гордеят с нея? Не тъгуват ли, не искат ли да се върне? От какво ги е страх? Пък и винаги БСП може да дойде на власт и да препише учебниците от 70-те…
Няма „било каквото било“. Комунистическият период трябва да се изучава по история, поне докато не преодолеем неговото наследство в мисленето и обществените нрави. А това наследство е дълбоко вкоренено и се вижда в някои наши фундаментални убеждения: Първо, държавата е враг, който всячески иска да ни прекара. Затова не трябва да ѝ се подчиняваме и трябва да я мамим при всеки удобен случай; Второ, обществената собственост не е наша, следователно можем да я крадем, да я рушим дори само за удоволствие и да пишем „к*р” върху нея; Трето, прокуратурата е репресивен апарат – не адвокат на държавата, а вид политическа полиция; Четвърто, простият е по-добър от учения, глупавият от умния, бедният от богатия. Има и още, тези четири са взети ей така, на първо четене, но ясно илюстрират един наследен начин на мислене, чиито аргументи вече се прилагат инстинктивно от мислещия. Накратко го наричаме „комунистическо наследство в нравите“.
Днес животът е увреден от този начин на мислене и от това наследство в нравите, но много неинформирани хора си въобразяват, че е увреден от нещо друго, а именно от ТОВА, което е заменило ОНОВА, като под ОНОВА разбират идиличната носталгия по социализма, умно и целенасочено създадена от професионални пропагандатори и нямаща нищо общо с действителността. Те не разбират, че живеят във финалните акорди на ОНОВА и трябва да се сърдят на него, а не на ТОВА за неудовлетворителния си живот, за зле устроеното общество (макар и обективно десетки пъти по-добро от „онова време“) и за лошия морал в него. Не разбират и изразяват себе си като носят червени анцузи със сърп и чук.
Със същата бунтовна гордост по време на соца, по който те сега въздишат носталгично, се търсеха и купуваха американски дънки на черния пазар, носеха се якета със знамето на ГФР, ставаха блъсканици за американски филми и конспиративни джамборета, където тайно се слушаше „упадъчна“ музика, защото соцът беше режим, който забраняваше даже и слушането на музика. В „Кореком“ се пристъпваше като в рай, при все че от днешна гледна точка това беше магазин, пълен с боклуци, по-долнопробен и от фришопа на най-затънтеното гранично КПП.
Днес много хора с червени анцузи са „православни“. Добре е да знаят, че комунизмът е най-откровеният опит за създаване на всеобща религия на антихриста (което личи и от символите му). Той е организиран атеизъм и като такъв е абсолютният антипод на християнството. Основа на неговата идеология е философията на диалектическия материализъм, според която материята е вечна, битието определя съзнанието, а разумът, чувствата, любовта и моралът – това са единствено „форми на отражение на високоорганизирана материя“.
Комунизмът подменя ритуала на християнството, защото „анти-„ не значи „срещу“, а „вместо“[1]. Антихристът (αντί Χριστοὺ) идва не за да се опълчи срещу Христос, а да Го замести, да се представи за Него. Вижте сами: Маркс, Енгелс и Ленин – троица: идеята на Маркс се материализира чрез Енгелс, а Ленин я одухотворява в революцията; Сталин, Димитров и тям подобни – пророци; световните революционери и героите на социалистическия труд – светии; загиналите ремсисти и малките ястребинчета – мъченици; Партията – църква; Политбюро – синод; леглото на патрона (в казармата имаше такова – на подиум, с червени чаршафи, патронът се споменаваше на вечерна проверка) – олтар; паметта на народа и признателните поколения – безсмъртие; враговете на народа, буржоазните останки и децата на „монархофашистите“ – вещици; троцкисти, маоисти, опортюнисти, леви и десни ревизионисти – еретици. Стройно развита система от ритуали, вечни огньове, зари-проверки, знаци с ръце, пионери, комсомолци и чавдарчета, принудени да носят унизителния син цвят, преди да станат достойни за мечтания червен.
Комунизмът подменя съборността на църквата с колективизма на мравуняка. Това е неговото най-голямо извращение, при което личността се принася жертва върху олтара на мъглявия общ (класов) интерес. Крайният индивидуализъм (егоизъм, солипсизъм, егоцентризъм) и колективизмът са двете страни на едно и също зло – отпадането от Бога, изгонването на Бога, заместването на Бога с нещо друго. Затова комунизмът превърна хиляди свещеници в истински мъченици, подложи Църквата на гонения, постави я под контрола на репресивните си апарати. На Великден милиционери стояха пред църквите и не пускаха учениците. В същото време държавната телевизия излъчваше иначе недопустими от цензурата американски филми, само и само „трудещите се“ да предпочетат да останат вкъщи и да ги гледат, вместо да отидат на църква – очевидно за режима християнството е било още по-опасно дори и от „упадъчното западно влияние“.
Не можеш да се биеш в гърдите, че си православен, и в същото време да тъгуваш за комунизма. Не можеш да се биеш в гърдите, че си евразиец, и в същото време върху същите тези гърди да татуираш образите на Ботев и Левски, и двамата ярки проводници на „модерно западно политическо влияние“ – първият вдъхновен от идеите на Фурие, а вторият – последовател (не само в идеен, но и в организационен план) на Мандзини и Гарибалди.
Хубаво – ще кажат. Разбрахме, че е добре да се изучава в училище епохата на комунизма. Но махането на паметниците и забраната на комунистическите символи? Това не е ли същото като забраната да се слуша западна музика? Не, не е по две причини:
Първо. Тъй нареченото „западно влияние“, представляващо нищо повече от масовата култура на демократичния капиталистически свят (която не е нищо особено, но чрез преследването ѝ беше превърната в култ), не е пропаганда. „Западното влияние“ не цели да внуши нищо, освен разкрепостеност и либерализъм. То не насажда омраза към никого и не вменява вина у никого. Него никой не го налага насила, за разлика от комунистическата пропаганда. Напротив, „социалистическият човек“, представителят на „най-прогресивната класа“, „гробокопачът на капитализма“ драпаше за него, въпреки забраните и преследванията. Тираджията беше аристократ, защото внасяше тайно западни цигари, дъвки и уиски.
Второ. Днес поколението е друго и тогавашните символи действат в различен контекст. Защо се гледа с лошо око на свастиките, зийг-руните и тотенкопф, след като и онзи режим вече го няма? Днес символите на комунизма са иконична част от една идеология, която не се познава, и затова могат да действат неправилно и вредно.
За тези от нас, които познават живота в условия на комунистически тоталитаризъм, неговите паметници са това, което са – очевидна лъжа, смешен и изкуствен патос, идейна и нравствена карикатура, която няма абсолютно нищо общо с действителността. Те не са свидетелство на времето, а на малодушието и страха на престъпни умове. Обаче за по-младите, които нямат лични спомени от онези времена, не е така. Те са като прехласнати туристи в Египет, които гледат пирамидите с възхищение, без да ги приемат като монументални свидетелства на възхвала към експлоататорския режим на фараонския абсолютизъм – паметници, за чието построяване са били „жестоко експлоатирани“ работници и селяни, представители на „най-прогресивната“ древна класа.
За да бъдат паметниците наистина паметници, а не каменни и бронзови лозунги, трябва да умеем да ги четем. Трябва да знаем откъде идват, кой ги е правил и защо ги е правил. Нека знаем истината за тях, нека децата изучават своята история между 1944 и 1989, защото „ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Иоан 8:32). Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] В този смисъл „антикомунизъм“ е неправилно конструирана, но вече влязла в употреба дума.
