„Патриотизмът е инструмент, който се насажда в народа от управляващия икономически и политически елит на държавата“.
(Уикипедия, Свободната енциклопедия)
Тази седмица мина под знака на патриотизма. По-точно мина под знака на „Обединените патриоти“ и неудържимия им порив към властта. Те изгряха по време на президентските избори, но иначе са съставени от добре познати политически субекти, които през години са доказали своята приспособимост във всякакви условия и при всевъзможни коалиционни конфигурации.
Та на това ново обединение му блеснаха очичките с хищен апетит, когато стана дума, че не е изключено да получи от Президента мандат за съставяне на правителство. Отначало Борисов каза, че ще подкрепи „Патриотите“ и те полетяха на крилете на мечтите. Започнаха да сочат и бъдещи свои министри. Дори осанката на лидерите им стана някак по-царствена. Обаче дойде време, когато г-н Борисов в стила на своята отдавна запазена марка се отметна и каза, че няма да ги подкрепя. Ужас! Какъв беше поводът? Един милиард лева, които ще се дадат за нови санирания на панелни блокове, вместо за увеличаване на пенсии, както настояват „Патриотите“. Те със затрогваща откровеност признаха, че и в двата случая това са пари на вятъра, само че при пенсиите я няма оная комисионна, която се образува при санирането на панелките и се разпределя под масата от герберските фирми – неизменни победители в конкурсите за обществени поръчки. И са прави. От ГЕРБ пък им отговориха, че „ще вдигнем пенсиите“ е най-евтиният и банален популизъм, носи дивидент единствено на онзи, който го скандира, и не виждат защо държавата трябва да го финансира и то чрез правителство, в чиито кресла „Патриотите“ бързата да седнат. Това казаха от ГЕРБ и също са прави. Така се стигна до разрива и оттеглянето на ГЕРБ от хипотетичното правителство с мандат на „Патриотите“. Е, някой може да си помисли, че „Патриотите“ не биваше да споменават поименно министри от сегашния кабинет, които те възнамеряват да оставят и в бъдещия, защото г-н Борисов е ревнив. Но както и да е, станалото – станало.
Сега „Патриотите“ осиротяха. Тъкмо виждаха себе си министри с подкрепата на най-голямата парламентарна група, когато тази подкрепа се стопи като мираж. Човек трудно се отказва от мечтите си, дори когато те станат химерични. „Да! – казаха „Патриотите“. – Въпреки всичко, ние правителство ще направим!“. Държат да направят правителство, защото то ще е за доброто на всички, то ще е експертно, то ще е честно и неподкупно, то ще е компетентно и грам няма да е корумпирано! Отново ще жертват себе си в името на стабилността на държавата и просперитета на нацията. Не, че им се занимава с такива работи, ами! Знаем, знаем всичко това… Стига обаче Президентът да им даде мандат, което изобщо не е сигурно.
На нас, простите граждани, обаче ни е интересно друго: как действа механизмът на този пусти патриотизъм в главите на хората, какво значи да си патриот, но патриот в политически смисъл, тоест в смисъл такъв, че да има патриотични партии, в които се членува и за които се гласува? „Патриот“ буквално значи „съотечественик“, но е прието да се разглежда като определение за човек, който обича родината (по възможност колкото себе си или повече от себе си). Тогава, щом има партии на патриотите, защо няма партии например на материстите (хората, които обичат майките си) и на инфантиотите (онези, които обичат децата си)? Всеки нормален човек обича родината си дори до степен да извърши самоотвержени дела за нея. Обича я с разума и със сърцето си. Със сърцето си я обича, защото тук са местата и хората, с които са свързани спомените му и щастливите мигове от живота, хората, които той е готов да защити с живота си. Обича я, защото ѝ принадлежи и защото тя му принадлежи. С разума си пък я обича, когато осъзнава, че хората, обединени от един език и една култура върху тяхна си територия, призната от всички останали, с общи усилия и в подчинение на общи закони, правят така, че всеки един сънародник трупа щастливи спомени и изживява щастливи мигове от цялата тази работа. Накратко, всеки човек обича родината си, както обича и семейството си – по default, по подразбиране. На пръв поглед не са необходими политически партии, за да разпалват тази любов, да я обясняват и мотивират.
Защо тогава е нужно да има политически патриотизъм? Много просто – за да бъдат накарани големи групи хора да извършват определени действия в името на общи идеали, стоящи високо, по-високо и от самите хора. Така се оформят двата вида патриотизъм – естествен и политически. Естественият обединява на базата на любовта, докато политическият противопоставя на базата на омраза. Политическият патриот е такъв, за да може да се отличи от сивата маса, да изпъкне, да се извиси над всякаквите там „предатели“ и „безродници“. Той казва: „аз не съм като теб и това ни разделя“, докато естественият патриот казва: „аз, братко, съм като теб и това ни сближава“. Именно на политическия патриот разчитат професионалистите, които са развели знамето на „родолюбието“ до голяма степен случайно, просто то им е било под ръка, иначе биха развели всяко друго знаме, ако конюнктурата го налагаше.
Какъв е генезисът на съвременния политически патриотизъм? Такъв, какъвто го мислим днес, той е съвсем млад – връстник на националната държава. Неговата мисия е да превърне в политическа страст естествената любов на човека към земята и близките му хора, тоест да превърне в абстракция нещо съвсем конкретно. Веднъж политизиран, патриотизмът има да изпълнява една основна задача – да мотивира хората по време на война да воюват, а в мирно време да гласуват. Мотивът е силен, защото идеалът е голям. Идеалът изисква жертви. Националната държава създава идол (нацията, народа, обществото), а политическият патриотизъм организира култа към този идол.
Преди националната държава патриотизмът е бил естествен, едно от чувствата, които човек изпитва спонтанно. Това обаче не пречи на модерните историографи да търсят политически, национален патриотизъм далеч назад във времето, когато за нации и дума не е ставало. Хан Аспарух, Симеон Велики, Кирил и Методий – все патриоти, пример и за нашия патриотизъм, извори на национална гордост! Една от главните цели на съвременния политически патриотизъм е именно тази – да култивира национална гордост и да я използва като гориво за велики дела. Самото чувство за принадлежност към дадена нация вече е повод за гордост, независимо коя е нацията и какви са обективните ѝ постижения в сравнение с другите нации. Всяка нация има нещо, с което да е „велика“, та дори това да е най-обикновено кисело мляко. Когато не воюват помежду си, нациите мерят сили в спорта, науката и технологиите – вижте истериите около интригата кой ще бъде световен шампион по шахмат, вижте тоновете допинг, които се изливат в професионалния спорт, само и само да се качиш на стълбичката и да гледаш как се издига националният флаг, вижте препирните за това кой изобрети радиото, кой летя първи в космоса и кой пръв стъпи на луната! А може би така и трябва. Ако е вярно, че всяка нация рано или късно ще воюва с друга нация, то добре е народите да бъдат държани в правилна идеологическа кондиция.
Днес, в най-ново време, политическият патриотизъм се променя и добива ново значение. След Втората световна война със света се случиха две много важни неща: либерализмът, основната движеща сила на капитализма, а оттам и на Западната цивилизация, абдикира от идеята за свободната конкуренция с нейната жестокост, но и здравословност, и избяга силно вляво към голяма регулация, тежка бюрокрация и изопачена в ценностно отношение идеология. В същото време развитието на технологиите, комуникациите и многонационалните корпорации доведе света до такава глобализация, която започна да обезсмисля националните държави и всичко, което хората са вярвали за тях в продължение на повече от два века.
Ако в единия край на махалото застанат глобализмът и неолиберализмът, то в другия остават консерватизмът и политическият патриотизъм като част от консервативното мислене, което търси в традициите на народите истинските и проверени във времето морални ценности. И понеже махалото вече се е отклонило прекалено много в едната посока и инерционните му сили намаляха, време е да започне да пада и да се засилва към другата. И това е повсеместно. Такъв е светът, откакто е двоичен и полярен, такъв е и човекът в душата си.
Ето защо „патриотичните“ партии в цял свят днес трупат популярност. Това става и у нас – избирателите са все по-готови да се вдъхновяват от идеологическите конструкции, предлагани от политическия патриотизъм. Друг е въпросът от кого точно е заета патриотичната ниша в българската политическа сграда, кой се е наместил там от години и кой подтичва тепърва, надушил откъде духа вятърът. Да, връщането на махалото към консервативните ценности, каквито са класическият капитализъм, патриотизмът и дори национализма в някакъв негов приемлив и цивилизован прочит, е твърде здравословно и по принцип полезно. Притеснително е обаче да се усъмним (а ние няма как да не го направим), че при нас патриотизмът, дори и политическият, е модна дреха, която се носи този сезон, но през следващия ще е демоде и ще бъде захвърлена. Нетърпението, настървението, с което „Патриотите“ посягат към властта, без да изчакат новото раздаване на картите, говори, че професионалните им лидери могат да са патриоти, но могат да бъдат и много други неща, ако се наложи. А някои от тях даже са били. Но политиката е такава, каквато е. Пожелавам им незабравим престой във властта и да се радват на миговете слава, докато могат. Но освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.