Сега (или както е прието да се казва във фейсбук – „Ся“), ние, простите граждани, не успяхме да разберем: свърши ли ерата „Борисов“ или още не е свършила? През изминалата седмица се каза почти всичко. Не, каза се абсолютно всичко, което можеше да се каже по въпроса. Говориха журналисти и социолози, политици и политолози, изказаха се и прости граждани като нас. Огнян Минчев даже пусна слухът, че нищо от казаното няма значение, защото вече се подготвят 240-те едномандатни района за предсрочни избори по мажоритарната метода. После г-н Борисов телефонирал на г-н Минчев, оборил злостната клюка и г-н Минчев се самоопроверга, но изреченото остана. Остана и въпросът дали всичко, на което станахме потресени свидетели през последните два уикенда и седмицата между тях, е някаква сложна и недостъпна за неинформираните ни умове политическа игра, или е обикновена простотия.
Нямаше да си говорим тези неща, нямаше интелектуалният елит на нацията да жужи тъй възбудено вече две седмици, ако не беше това шоу с оставката на кабинета, със заканата, че тя ще бъде подадена, ако се случи едно, пък друго не се случи. Това беше нещо като политически порок на сърцето. При сърдечния порок клапите не работят добре и кръвта от предсърдията се смесва с кръвта в камерите. При нашия порок премиерът се прояви като слаба клапа и допусна президентските страсти, аргументи и тежнения да се смесят с парламентарните и правителствените. Той изглежда не разбра или се направи, че не разбира, че не е задължително партийните и електорални конфигурации при избора на президент да се пренесат в същата пропорция и в парламента, и като подкрепа за правителството. На практика Бойко Борисов постъпи като Филип Димитров – поиска вот на доверие, който не мина. Огромна част от гласувалите подкрепиха не ген. Радев, а оставката на Бойко Борисов, просто защото бяха поканени да го направят:
– Ако Радев спечели, ще си дам оставката!
– Ааа, така ли?! Ами, добре тогава…
Когато грандиозна фигура като г-н Борисов прави такива неща, хората не могат да допуснат, че греши, че върши глупости. Хората веднага започват да търсят заден умисъл, някаква тайна, сложна и гениална схема, някаква игра, която простосмъртните не са способни да проумеят. Най-старият слух тръгна още в началото на лятото и излезе именно от средите на управляващите – Бойко Борисов, ако не останел доволен от представянето си на президентските избори, щял да предизвика предсрочни избори, за да препотвърди превъзходството си и да рестартира управлението за още четири години. Не че не го е правил…
После, пак от тези среди, излезе клюката, че още преди изборите Борисов щял да се отърве от „реформаторските“ министри и да ги замени с „патриотични“ – всеки ремонт на кабинета по средата на мандата действа освежаващо като влажна кърпичка. Вярно, имаше изръмжаване към четиримата министри, но те се проснаха по очи пред премиера и се завайкаха: „Ние няма вече така!…“. И до подмяна не се стигна.
След първия тур стана модерен друг слух: избирателите на ГЕРБ били доволни, защото Борисов отказвал да се раздели с #Кой?, пък и кандидатурата на Цачева не се оказала достатъчно вдъхновяваща за тях. Ето защо наказали г-н Борисов или с мълчание, или с разпиляване на гласове в екстравагантни посоки. Но всичко това било поправимо на втори тур, защото тогава хем мекият електорат щял да се мобилизира, хем патриотите щели да подкрепят Цачева, защото Борисов се бил договорил с Каракачанов да го направи военен министър. Ех, слухове, слухове! Само те ни останаха на нас, простите граждани…
В самото навечерие на балотажа пък, когато вече стана ясно накъде вървят нещата, се заговори, че оставка наистина щяло има, но не само на министрите, но и на кметовете – Бойко щял да изтегли всичките си кметове и щял да предизвика предсрочни избори 2 в 1 – парламентарни и местни. Това също не стана, пък и надали някой сериозно е очаквал да стане, въпреки клетвите, че информацията идвала от самите кметовете.
През цялото време я имаше и конспиративната теория (за къде без нея!), според която Борисов бил уволнен от онези невидими световни господари, които го били и назначили. Махнали са го, защото не се е съгласил да стане президент и да се оттегли сред аплодисменти, а се е полакомил да остане на софрата до край.
Така или иначе, до последния момент хората вярваха, че се играе някаква сложна и умна игра и отказваха да допуснат, че става дума за груба грешка и неправилна оценка на ситуацията. Тоест, свидетели сме не на демонично задкулисие, а на обикновена простотия.
Много хора отблъсна от себе си Борисов с прекомерната си жажда за власт, но и още толкова отблъсна с глупавия начин, по който се отказа от нея.
И така, това ли е краят на ерата „Борисов“? Рано е да се каже. На мнозина им се ще да мислят така, но може да им се наложи да посрещнат още едно „завръщане на бял кон“. Но ако наистина това е краят, какво следва? Очевидно след Борисов ще зейне голяма празнина, която ще трябва да се запълни с нещо. Това е празнината в т.нар. „дясно политическо пространство“, където никой никога няма да гласува за БСП и ДПС. Не се смейте, у нас за „дясно“ се приема горе-долу това.
Очевидно, ако Борисов отстъпи, ще се появи нов политически проект. Какъв ще е той? Всеки изгряващ проект се състои от няколко елемента: ракета-носител, структури, присъдружни партийки, симпатизанти (кариеристи) и гласоподаватели (идеалисти).
Що се отнася до ракетата-носител, задължително трябва да отчетем един важен и типичен за нашия политически живот факт: у нас партиите не са познати толкова с имената си, колкото с предводителите си – партията на този, партията на онзи. Изключение правят БСП и СДС, но това е отзвук от добрия стар двуполюсен модел, разбит от партията на Царя. Това е така заради Синдрома на Крали Марко, на славянския копнеж по батюшка, по юнака, който ще стъпи с единия крак на Витоша, а с другия на Стара планина и още на следващата сутрин Подуяне ще е Швейцария на Балканите. От тази гледна точка коя е ракетата-носител, кой е юнакът, дето ще замести Бат’ Бойко в сърцето на Народа-Суверен?
Очевидно не е Радан Кънев. Той е енигма за народния ум и сърце. Енигма, към която човек трябва да се отнася подозрително и с враждебно недоверие. Прекалено умен, прекалено възпитан, прекалено суфистициран (К’о!?! Що речи!?!)… На такива хич вяра да нямаш! Пък и Кънев пропусна момента за нов свой проект. Не успя да направи РБ монолитна партия с ясно лидерство, след което не се еманципира от него, когато трябваше. Сега е прекалено късно. Пък и какъв проект ще прави – ще остави ДСБ? Единственият му ход е да чака изгрева на нещо ново и да присламчи ДСБ към него.
Може ли новият юнак да е Слави Трифонов? За съжаление, може. В тази земя на хайдути, герои и оправячи на народа – може. Слави Трифонов е един малко по-възрастен Николай Бареков, с по-малко коса, но пък с оркестър. Имал е повече време да облъчва Суверена от телевизора и то в по-гледана медия в сравнение с онези, от които избуяха другите TV-политици – Волен Сидеров, Валери Симеонов, Велизар Енчев и вече споменатият Бареков, по настоящем любител на английски чай и ревностен читател на „Таймс“. Изобщо, телевизията е велика сила!
Ами Марешки? Виж, това вече е интересно. По много неща той прилича на Бойко Борисов от зората на възхода му. Мъжкар, който не иска да се занимава с глупости, а да върши работа. Не разбира от партии, от ляво, от дясно, от коалиции и апаратни игри. Него не го интересува политиката, а властта. И се прави, че едното няма общо с другото. Вярно, има критерии, по които отстъпва на Борисов, но по други го превъзхожда. Той е не само „юнак“, но и „чарбаджия“. В добрия смисъл на думата, такъв, дето му викаш „машала!“. Това го прави иманентно, онтологично десен, няма нужда някой да го легитимира като такъв. Не му е притрябвала „автентична десница“. Какво по-дясно от крупния търговец! Какво по-дясно от работодателя! Не е мутра, не е охранител, не е комунист. Няма обаче летящия старт на Борисов, който се оттласна от невиждано мощния възход на Царя. Но иначе има всички качества на ракета-носител и може да олицетвори нов политически проект, стига да събере и останалите елементи: структурите – тях със сигурност ще му ги поднесат на тепсия от няколко страни; присъдружните партийки – те са ясни и винаги са били, техните лидери пърхат като пъстри васали от сюзерен на сюзерен; симпатизанти (кариеристи) – те винаги се намират, това са хората, разчитащи на партийни назначения и които са получавали такива още от времето на ранното СДС, та през всички години оттогава; гласоподаватели (идеалисти) – те също ще се намерят, те сякаш надушват промяната, защото са революционери, пък и обичат да гласуват за победителя, за да не излезе после, че са се прекарали.
Разбира се, всичко това може и да не се случи. Суверенът за пореден път може горестно да се провикне: „На кого ни оставяш, Бàщице!“ и г-н Борисов с всеопрощаваща усмивка да смушка белия кон обратно към Парламента. Честно казано, все ми е едно. Само ми се ще да не ми се променят правилата през две години, да не уволняват администрацията, преди да е разбрала за какво са я назначили, да не напускаме ЕС, за да мога, когато остарея, да се лекувам в Германия, да не напускаме НАТО, за да не се налага в продължение на години да даваме всичките си пари за нова армия (своя или чужда), и да не почетвъртяме експеримента Луканов-Виденов-Орешарски. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Илюстрация: Владислав Тителбах (1847–1925), “Крали Марко и Муса Кесидижия”, 1900