Бяха отишли да купуват някакъв завод. Местен тарикат успял да го приватизира навремето без пари, но поради вродена некадърност фалирал и сега го продаваше. След огледа и срещите се върнаха в града да преспят, а на другия ден щяха да продължат. С цялата си тежест и отговорност се изправи въпросът как да прекарат вечерта.
– Стига сме плюскали и сме се наливали! – възпротиви се Хер Дидев, след като Батко просто предложи да направят както всеки друг път. – Веднъж поне да отидем на нещо различно от бар или ресторант!
– Добре, Хер Дидев – с обич каза Теодор, братовчедът на Милен.
– Къде обаче да отидем? – довърши мисълта Милен, братовчед му.
– Кое е обратното на кръчмата? – мъдро отрони след кратък размисъл Джовани и когато никой не успя да отговори на този причудлив въпрос, той отговори сам: – Библиотеката!
И така, решиха да минат за половин час през хотела, после да отидат на библиотека и да се потопят във вихъра на нещата, които обикновено се правят там.
Сградата беше грамадна и мраморна – бивш партиен дом или друго подобно капище. По огромно и потискащо стълбище се стигаше до фоайето с кристални полилеи, а оттам се продължаваше за читалнята.
– Обадих се да я резервирам цялата – каза Батко.
– Кое си резервирал? – неразбиращо попита Хер Дидев.
– Читалнята. Нали там ще седнем?
– Боже Господи!
– Как ти я дадоха?
– Въпрос на правилна аргументация в достатъчен размер.
И наистина, в дъното на фоайето, върху вратата на читалнята беше поставена табела със строг шрифт: Private Party.
Докато прекосяваха обширното фоайе, видяха, че в единия му край се провежда културно мероприятие – млада поетеса представяше новата си стихосбирка. Беше дребна, но с голяма кръгла глава и гъсти мустаци, които обаче не се набиваха много на очи, защото бяха руси. Бяха дошли да я уважат десетина души, повечето нейни роднини. Поетесата се прокашля басово и започна да чете от малкото томче в ръцете си:
„Снагата на нощта в спазми извива
въпросите на своите надежди.
Със свъсени вежди
над своята лира се взира
един образ мил.
Поп Богомил…“
Хер Дидев беше спрял и стоеше като омагьосан с малка сълза в ъгълчето на окото.
– Какво има, Хер Дидев?
– Отвратително! – отговори той.
– Хайде да вървим, ще ти мине.
Когато влязоха в читалнята, видяха, че Батко се е погрижил да съберат в средата няколко маси и да ги покрият равномерно с леки закуски. Имаше също водка, няколко вида шотландско и ирландско уиски, бира и – кой знае защо – лимончело от Капри.
– Горкото момиче! – поклати глава Теодор, братовчедът на Милен.
– Кое, поетесата ли? – поиска да уточни Милен, братовчед му.
– Ами да. Видяхте ли колко малко хора бяха дошли за премиерата на книгата ѝ?
– То е – обясни Батко, – защото не е избрала правилно жанра и сюжета.
– Така ли?
– Ами, да!
– А ти, Батко, какъв жанр и сюжет би избрал, за да събереш по-голяма публика?
– Че то се знае! Порно криминале!
После Батко разказа как би изглеждала неговата книга.
Янаки Богомил и масовото убийство в публичния дом
– Романът ще има две сюжетни линии…
– Ама ти роман ли ще пишеш? – прекъсна го Джовани.
– Разбира се. Писането на всичко, различно от роман, може и да пести хартия, но е тежка загуба на време. И така, линиите ще са две: на гениалния детектив-рекламист Янаки Богомил и на универсалната активистка Роза Лихтенщайн. Главите ще бъдат номерирани като хотелски стаи. Например 1-5 значи първа сюжетна линия, пета глава; 2-7 е втора сюжетна линия, седма глава.
– Хотелските стаи не се номерират така – обади се Хер Дидев.
– Ш-ш-ш-ш-шт! – сгълчаха го останалите.
1-1
Тя усеща как неговата набъбнала мъжественост пулсира в дланта ѝ. Стисва силно и опъва кожичката назад. Той се втвърдява още повече. Доближава малките си гърдички до лицето му. Той се напряга да достигне щръкналите им зърна с устни, но не може, защото главата му е стегната с медна скоба за облегалката на електрическия стол. В този момент отвън долита силен шум, крясъци и топуркане на множество боси крака…
2-1
Роза Лихтенщайн е гневна. Не се е случило нищо особено, просто това е нейното перманентно състояние. Тя ясно осъзнава, че корпорациите алчно поглъщат планетата и че е време хората да кажат НЕ!, но те не го правят достатъчно убедително, защото са слабохарактерни и идеологически недоразвити. Затова Роза Лихтенщайн е решила да основе корпус за решително реагиране. Наела е малка аудитория в Университета и там е събрала желаещите да се запишат доброволци.
– Да направим флашмоб! – изведнъж се надига рижава и луничава активистка от последния ред. Роза Лихтенщайн я поглежда презрително.
– Това е за любители – казва тя. – Нашите акции трябва да са по-мащабни, по-продължителни във времето и с по-голяма обществена значимост. Ние не дразним системата, ние се борим да я променим, като взаимодействаме с нея и ѝ помагаме!
– Как тогава ще действаме? – интересува се брадат младеж със 7-8 метра шал, увит около врата.
– Първа бойна задача! Всеки да помисли и да излезе с предложение!
1-2
Янаки Богомил е изтръгнат от ежедневните занимания в рекламната агенция – намират се в разгара на кампания за крем против подсичане. Янаки е бесен, защото бебешкото дупенце на плаката е излязло прекалено розово, сякаш току-що е било топнато във вряла вода. От тези ядове го откъсва поредният криминален случай – масово убийство в луксозен бардак.
– Празнувахме годишнина на клуба – дава показания портиерът. – Бяха поканени всички редовни клиенти. Тогава се разнесоха трясъци. Вратата на централния салон беше заключена. Трябваше да я разбием. Когато накрая успяхме да влезем, видяхме всички да лежат заклани на земята. В кървища.
– Никого ли не видяхте да влиза? – пита детективът-рекламист.
– Не. Нито да влиза, нито да излиза – възбудено отговаря портиерът. – Мен ако питате, това е една голяма мистерия…
2-2
След като изслушва няколко неубедителни предложения, Роза Лихтенщайн казва:
– Няма да стане така. Трябва да се учим от грешките си. След като сутринта се опитахме да приберем и изкъпем клошарите от градинката, а те ни набиха, мисля, че се налага да сменим стратегията. Ще влезем в контакт с институциите и ще им предложим помощта си, с което от една страна ще подкрепим дейността им, от друга ще покажем на държавата, че трябва да прави повече и от трета страна ще дадем пример за гражданска активност и непримиримост към проблемите.
Активистите от групата възторжено ръкопляскат.
Ще разпределим задачите – енергично казва Роза Лихтенщайн и сочи бледа девойка със срамежливо лице: – Ти ще отидеш в библиотеката да питаш имат ли нужда от съдействие. Ти – в пожарната. Ти – в болницата. Ти…
Роза Лихтенщайн разпределя задачи на всички и ги изпраща да действат.
– Утре сутрин всички на доклад в щаба! – вика след тях, докато се отдалечават.
1-3
– И как точно протичаше честването на годишнината? – пита Янаки Богомил.
– О, много тържествено! – отговаря портиерът. – Както знаете, нашият клуб е специализиран само за извращения. Ние задоволяваме и най-смелите сексуални фантазии на клиентите си. Цените са високи, но и дискретността е гарантирана. Затова ни посещават представители на най-висшите обществени кръгове: от бенефициенти на обществени поръчки до най-обикновени депутати. В началото на вечерта всички гости бяха заключени с пухкави белезници за местата си. Сервитьорки с дълги прилепнали трикотажни рокли, изрязани около циците и дупетата, разнасяха по масите шампанско и виагра. После започна волната част, която трябваше да продължи до гала-изпълнението.
– В какво се състоеше волната част?
– Всякакви извращения. Всичко, което някой е поискал да прави в клуба от основаването му до ден днешен. Най-щурите хрумвания! Най-извратените фантазии!
– А гала-изпълнението?
– Голяма торта, от която излизат джуджета-шимейли-нацисти.
– Разбирам. Разкажете ми в подробности…
2-3
Активистите докладват един след друг:
– Бях в болницата. Предложих да събираме подлогите и от съдържанието им да правим компост за нуждите на еко земеделието…
– А аз отидох в пожарната да ги накарам да се включат в борбата с глобалното затопляне. Идеята е в свободното от пожари време колите да не стоят в бездействие, а да обливат с вода планетата-майка и да я охлаждат.
– А пък аз бях в хотел „Хилтън“ и се помъчих да ги убедя да настанят във всичките си стаи бежанци и да ги хранят безплатно, но не с месо, за да не освирепеят.
– И какво? – хладно се интересува Роза Лихтенщайн.
Оказва се че всички активисти са позорно изхвърлени от местата, където са се опитали да бъдат активни. Групата се намира отново там, откъдето е тръгнала.
1-4
На другата сутрин Янаки Богомил отново е на местопрестъплението. Телата са изнесени, но килимът е подгизнал от кръв.
– Мизансценът е прекалено сложен – казва той. – Разказът на портиера, колкото подробен и натуралистичен да беше, не ми помага да си съставя мнение. Нуждая се от възстановка на последните часове преди клането.
2-4
По пътя към районното Роза Лихтенщайн говори на останалите активисти:
– Когато се обадих в полицията да предложа услугите на наша група за гражданска реакция, те много се зарадваха.
– Наистина ли? – невярващо пита активист, направен от нещо като бяло желе, с ханш два пъти по-широк от гръдния кош.
– Да, наистина – важно кимва Роза Лихтенщайн. – Оказва се, че точно в този момент полицията се нуждае от доброволци във връзка със спешен случай.
– Куул! – възхищава се Татко Барба (това е активисткото име на желеподобния младеж с големия ханш). – Дали ще ни включат в редовния бюлетин на МВР?
– Няма начин да не ни включат!
– Няма да ни включат ли?!…
– Ще ни включат, как няма да ни включат!
– Колко сте суетни! – сбърчва нос Роза Лихтенщайн. – Мислите само за слава и признание!
– Но нали така нашият пример стига до други граждански организации и ги вдъхновява за активност?
– Така е. Но нека първо свършим нещо. За него да мислим сега, не за славата!
1-5
Портиерът влиза на местопрестъплението и заварва Янаки Богомил да оглежда с лупа нещо като броеница, съставена от розови сфери, големи колкото топчета за пинг-понг.
– Чудя се какво ли може да е това – бърчи чело детективът.
– Това е – изчервява се портиерът, – Това е… кхъ-кхъ… Това е професионална…
– Добре, добре – гнусливо махва с ръка Янаки Богомил. – Досещам се какво може да е, не ми казвайте.
Портиерът въздъхва с облекчение:
– Пристигна групата за възстановката – казва той.
– Каква група?
– Нали искахте да се възпроизведат събитията от последните часове преди трагедията…
– Да, вярно. Поканете ги да влязат.
Портиерът излиза и след миг въвежда група младежи със строги, честни лица.
– Приятно ми е: Роза Лихтенщайн – подава ръка онази, която изглежда е техният лидер. – Изпращат ни от полицията. Казаха, че тук има нужда от граждани-доброволци.
– Да, така е. Налага се да направим възстановка на едно масово убийство. Само така можем на изградим теория за събитията, които са се случили и за действащите лица в тях.
– Колко вълнуващо! – не успява да се сдържи срамежливата активистка, но Роза Лихтенщайн я анихилира с поглед.
– Групата за гражданска реакция е на разположение – вдига чело към криминалиста-рекламист Роза Лихтенщайн. – Кога започваме?
– Може и веднага, ако сте готови – свива рамене Янаки Богомил.
– Готови сме!
– Добре. Идете да се съблечете.
– Моля?!?
– Чисто голи. Ще ви раздадат съответните костюми и аксесоари.
– Но нали щяхме да правим възстановка на местопрестъпление?
– Именно. Местопрестъплението е публичен дом.
– Публичен какво?! – ужасено изпищява късо подстригана активистка с обеца на носа.
– При това специализиран публичен дом – окуражаващо кима с глава Янаки Богомил. – За хора с по-особени вкусове, ако ме разбирате.
– И какви са тези хора? – пита дългокос младеж с големи слушалки на главата.
– Все уважавани членове на обществото – намесва се портиерът. – Представители на елита.
– На гражданското общество – допълва Янаки.
Разкъсвани между свян и гражданско съзнание, активистите се събличат и заемат посочените им места, пременени в дантели, финтифлюшки, кожени корсети, фуражки и нагайки.
– Сега какво? – пита Роза Лихтенщайн със златни пискюли на зърната, рубин в пъпа и дълга боа от бледо виолетова перушина.
– Сега ще помоля нашият криминалист да ви подреди така, както са били намерени жертвите.
– Добър ден – делово поздравява рижавият криминалист и пристъпва напред с тетрадка в ръка. – Вие с кожената маска с цип на устата застанете на четири крака тук. Вие двете не си крийте гърдите и триъгълниците, а го яхнете и започнете да го шибате с нагайките. Вие там, девойката с щраусовите пера, се наведете, разтворете бузи… не, не тези бузи… да, именно тези, за да могат да ви поставят ароматизирана свещ между тях. А пък вие с розовата панделка на пениса вземете тази арфа, застанете в светлината на свещта и свирете. Останалите влезте във фонтана с шампанското, пръскайте се и се замервайте със захаросани черешки. Момичетата да се галят еротично, а момчетата да църкат върху тях сметана от тези шприцове тук…
Батко спря, за да си налее още една голяма чаша уиски. Пиеше някакъв тривиален десетгодишен Лонгроу от 75 паунда бутилката на едро. В читалнята на библиотеката цареше тягостна тишина. Дори и мезетата се дъвчеха някак безшумно.
– И какво? – наруши тишината Хер Дидев.
Батко се огледа и като видя, че говорят на него, остави триъгълното черно хлебче с масло и червен хайвер, обърса уста и каза:
– Какво „какво“?
– Какво става нататък?
– В романа ли? Не съм решил. Та нали го измислих току-що!
– Активистите правят ли възстановката докрай?
– О, да! И от един момент нататък започва да им харесва. Накрая едва успяват да ги спрат. От гражданската им възвишеност не остава нищо.
– Ами Янаки Богомил? – попита Теодор, братовчедът на Милен. – Успява ли да разреши загадката.
– Разбира се! – с нотка на лека обида отговори Батко. – Той винаги ги разрешава!
– И кой е убиецът?
– Не знам още. Не съм решил. Но вероятно джуджетата-шимейли-нацисти от тортата ще се окажат банда за мокри поръчки. Някой им е платил, за да окъпят това гнездо на разврата в кръв.
– Кой им е платил?
– Хайде, стига де! Все някой им е платил.
После смениха темата, хапнаха още малко, пийнаха, решиха единодушно, че днес няма да четат книги и отидоха на дискотека. Нуждаеха се от почивка, защото на другата сутрин им предстоеше да купуват завод.