При летящата врата на стълбището Джовани се сблъска с Васко-Праско – съсед, с когото бяха израснали заедно. Васко беше наследствен реститут и се издържаше единствено от ренти. Безполезния си живот осмисляше с помощта на малко грацилно кученце с дълги бели косми в ушите и розов нос. Това кученце той носеше на ръце през онзи ден, а брадичката му трепереше от обида и огорчение.
– Какво се е случило? – попита Джовани.
– Току що ме наругаха по най-оскърбителен начин! – изхленчи Васко-Праско.
– Кой?
– Някакъв млад простак на улицата. Селяндур! Направи ми забележка за кучето, нарече го помияр, попита ме защо не осиновя сираче, а гледам куче…
– Те са си такива – опита се да го успокои Джовани.
– Те не разбират връзката между човека и животното – продължи да хлипа Васко-Праско. – Те нямат душа. За тях животното само се дои, коли и стриже…
– Чакай да ти разкажа една история, може да те разведри – започна Джовани. – Сигурно знаеш, че аз членувам в един затворен клуб на име „Алкохол“. Често се събираме и пием без причина. Това, за което искам да ти разкажа, може никога да не се е случвало, но ако все пак се е случило, ще да е било преди не повече от година-две.
Беше някъде по средата на работния ден, някъде в средата на работната седмица и ние седяхме в Murphy’s. Седяхме в Murphy’s и чакахме Батко. Чакахме Батко и пиехме уиски с бира, като бирата в случая беше червена Kilkenny, а уискито – някакъв безличен Balmenach. Преди няколко дни беше отминал поредният Халоуин и ние се надявахме да видим снимки на момичетата от купона, но те все още не ги бяха качили в Интернет. Казаха обаче, че се били облекли като индианки. Голяма работа! Кой иска да гледа момичетата облечени, пък било то и като индианки.
– Светът се изражда и всичко върви наопаки – започна Милен. – Чухте ли, че в ООН искали да обявят световна гладна стачка. Един ден, в който целият свят да гладува в знак на солидарност с гладуващите.
– Интересно – поде Теодор, братовчедът на Милен – защо ще протестираме срещу глада не по друг начин, а именно като гладуваме. Как тогава трябва да протестираме срещу наркотиците? Като се друсаме ли? Или как да протестираме срещу пиянството?
– Ние срещу пиянството ежедневно протестираме…
– Щом трябва да протестираме срещу глада, гладувайки – включи се Хер Дидев с писклив либерален гласец, – няма да ядем един ден и толкова.
– Неее! – намесих се и аз. – Не се хващай за думата. Казано е да протестираме, като гладуваме, а не като не ядем. Изобщо не е едно и също. Можеш цял ден да ядеш и пак да си гладен – леки рибки, пикантни сосчета, салатки с лимонов дресинг, фитнес, после мариновано филенце на скара без гарнитура. След това тенис… Все ще си гладен.
– И най-важното: по този начин ще покажеш своята солидарност с гладуващите.
– Именно!
Тъкмо щяхме да преминем на темата за римския начин за солидаризиране с гладуващите, а именно редуването на преяждане с принудително повръщане и после пак преяждане, когато се появи и Батко. Водеше със себе си някакъв селяндур, вързан на каишка. Седна на масата, а селянинът започна да се върти наоколо и да гледа какво се яде по другите маси.
– Сядай долу! – сгълча го Батко – Sitz!
Селянинът неохотно седна на земята. Беше облечен в евтини ментета на маркови дрехи, прическата му беше късо подстригана отпред и оставена дълга на тила, а погледът му беше тъп, но същевременно притворен и недоброжелателен.
– Какво е това? – попита Милен и посочи с глава селянина.
– Селянин – обясни Батко и сложи до себе си на дивана верижката и дебел вестник „Уикенд”. – Взех го преди няколко дни.
– Защо не си взе куче?
– Нали виждаш какво е общественото мнение? Нали виждаш колко лошо са настроени хората? Даже медиите са обявили война. Ето, вчера по телевизията даваха как кучетата серяли по градинките. А селяните серат по градинките много по-рядко.
– Да, но пък кучетата не храчат по улиците, не хвърлят фасове, не хвърлят найлонови пликчета, пластмасови бутилки от бира, чашки от кафе, картонени кутийки от Макдоналдс и други трудно разграждащи се боклуци, каквито селяните хвърлят масово.
– Така е, но селяните са против кучетата, а, за съжаление, по този въпрос селяните са болшинство.
Поръчахме си нещо за хапване. Милен и Теодор взеха пиле пармезан, Хер Дидев си поръча ростбиф, след като го увериха, че телешкото било много хубаво, а ние с Батко склонихме да приемем бадемова пъстърва, но не с масло, а със зехтин, защото с масло ставаше малко тежка. Батко помоли и за една паница вода и когато му я донесоха, я сложи на земята пред селянина. Селянинът шумно залочи.
– Жаден е – констатира Милен.
– Водих го на разходка и там доста потича с другите селяни.
– Ако му хвърлиш пръчка, носи ли я? – поинтересува се Хер Дидев.
– Не – сконфузено призна Батко. – Малко е тъп. Дори не обръща внимание на пръчката. С Макдоналдс е по-добър. Като му хвърля биг мак, гони го, обаче не ми го донася обратно, ами го изяжда там, където го хване.
– Къде го държиш – попита Теодор, – на двора или в апартамент?
– Живее в Люлин.
– Не се ли мъчи там?
– Не. Даже сякаш му харесва.
– А бие ли се с другите мъжки селяни?
– Не, само ги ръмжи.
Донесоха ни храната. Лошото на Murphy’s е, че не предлагат прилично вино. Мъчим се да набием това в главата на Бранко от години, но той не желае да предприеме нещо по този въпрос. Купува евтини вина и после ги предлага на тройни цени. Изобщо не знам защо продължаваме да ходим в Murphy’s. Сигурно е онзи навик, който кара войнишките крака неизбежно да се връщат в казармата. За щастие, Теодор беше наясно с безрадостното положение и предвидливо беше донесъл три бутилки Сан Лоренцо – сравнително евтино кианти изцяло от сорта санджовезе, което притежаваше учудващо добри вкусови качества.
– Добре, че си го прибрал – каза Хер Дидев и с умиление погледна селянина, който, след като не успя да се почеше с крак зад ухото, започна да си бърка в носа и да прави топчета. – Сигурно е пълно със селяни, които никой не е взел да ги гледа.
– Хайванче – потупа го Батко по главата. – Смърди, скубе се, цапа, но е толкова трогателно тъп, че чак е забавно.
– Въпросът е – успя да напипа пулса на обществено важните проблеми Милен – какво да правим с безстопанствените селяни. С тези, които не са имали късмета на твоя някой да ги прибере.
– Да-а, това е болен проблем – съгласи се Хер Дидев и помоли за малко пекорино, с което да допие виното си. – Невъзможно е да се намерят стопани за всички селяни. Дори и да се насилим да го направим, тогава всеки от нас ще трябва да се движи с гроздове от тях на каишки.
– Най-добре е безстопанствените селяни да се хващат, да се скопяват и после да се пускат обратно на свобода – реши Теодор.
– Но къде да ги пускат? На село, откъдето са дошли, в Младост и Люлин или пък пред НДК и по „Витошка“…
– Мда-а-а – млясна с език Милен и вдигна чашата си на светлината, за да види дали във виното няма утайка. Нямаше. – Това е един дълбок въпрос, който трябва да се реши на пури и коняк.
Точно в този момент селянинът на Батко стана неспокоен. Докато успеем да разберем какво се случва, той си свали гащите и се изсра до масата.
– О-о-о!
– А-а-а!
Батко грабна вестника и го наби. Когато в началото на един разказ се появи вестник, то до края неизбежно с него някой ще бъде набит. Батко хвана селянина си за ухото и го изведе навън, а едно от момичетата дотича с метла и лопатка. Милен запали голяма и ароматна „Ромео и Хулиета”.
– Светът наистина се е извратил до неузнаваемост – поде той прекъснатата от появата на Батко тема. – Нали сте чували, че през 2012 година ще настъпи краят, обаче светът няма съвсем да изчезне, а ще оживеят само най-достойните от хората, само че преди това ще се превърнат в енергийни същества.
– Хайде, стига бе! – отврати се Теодор.
– Точно така. И вече се били организирали курсове, на които да си повдигаш енергийността, та да е сигурно, че като дойде Моментът, ще се превърнеш в енергийно същество.
– И какво правят на тези курсове?
– Ами, знам ли? Клизми, челни стойки, такива неща…
Работният ден уморено се притоми в кротка вечер. Извикахме момичето и платихме сметката. После станахме и се разтворихме в тесните улички на квартала.
Когато Джовани свърши, в очите на Васко-Праско през горчивите сълзи се беше прокраднала и усмивка.
– Това е – каза Джовани. – Не им обръщай внимание и хич да не ти пука!
– Благодаря ти – прошепна Васко-Праско и понесе кученцето си нагоре по стълбите.
Джовани излезе на улицата и сложи тъмните си очила. Всъщност, той изобщо не харесваше Васко-Праско.