Посвещава се на Сергей Станишев, който награди предателството на Георги Андреев, избран за кмет на Ветрино (където и да е това) на крилете на Бате Бойко и завъртял впоследствие опашката към БСП.

– Аре, стига бе! – провикна се Батко Светльо. – Това не е агне. Това е яре!

Павката, притежателят на капанчето, където бяхме разположили полевата си приемна, побеля, позеленя и накрая почервеня. Давайки си ясна сметка, че всяка прилика между реакцията на кръчмаря и националния флаг е случайна, ние спокойно го изчакахме да доприпка до масата ни и изслушахме туй, що тегне на сърце му.

– Вие луди ли сте, бе! Знам, че е яре. Обаче казвам, че е агне, защото иваче няма да поръчват.

– Аз мисля – вдигна вежда Хер Дидев, – че за всички е ясно, че ярето е по-хубаво от агнето.

– Не е толкова мазно и е по-крехко – творчески доразви мисълта му Милен.

– И няма онази натрапчива миризма на коч – сложих точка.

– То е така, разбира се – закърши ръце кръчмарят, – ама иди да им обясниш…

Капанчето беше точно срещу хотел „Рила” вдясно. Оттам добре се виждаше стартовата рампа на рали „България”, а също и тентата, където се подвизаваха манекенките от промо-екипа на нашия отбор. Всъщност отборът беше на Теодор – скъпо занимание, но всеки си е малко луд. По цял ден Теодор ту препускаше с кросов мотор през гори и дерета, за да гледа „бегачката” си по трасето, ту висеше в сервизния парк и даваше акъл какви гуми да се сложат, да се смени ли съединителят и по други отвратително досадни теми, за които ние не искахме и да чуем. Смятахме, че правим достатъчно за приятеля си, присъствайки на територията на Боровец в сезон, когато снегът и пистите са само спомен. На нас трасета и сервизни паркове не ни трябваха. Достатъчно ни беше нашето официално заведение, където Павката въртеше чевермета и винаги се пазеше най хубавата маса за нас. Стигаха ни и манекенките-промотърки, които ние пощипвахме, докато екипажът бръмчеше по предизвикателните макадами на етапите от ралито.

– Мислят си – продължи с безмилостната дисекция на живота си кръчмарят, – че като им даваш яре, им даваш нещо от втора ръка, все едно не си имал агне, та затова си им опекъл яре. А ярето наистина е по-вкусно…

– Хайде, хайде – кротко изгука Батко, паникьосан от мисълта, че Павката ще се разциври и разсополиви на рамото му, – иди да нарежеш още салатка.

– Чухте ли каква простотия е направил Станишев? – попита Милен, осмуквайки едно ребърце по начин, по който никой от съседните маси не би се досетил, че е ярешко.

– Коя от всичките?

– Връчил тържествено партиен билет на някакъв селяндур, кмет на някакво село, когото го избрали за такъв от ГЕРБ, обаче той после се обърнал към комунистите и даже станал партиен член.

– Че работа ли е на премиер и на шеф на партия лично да връчва книжките на редовите партийци?

– Когато тези книжки забиват нож в гърба на Бойко Борисов, не само ще ги връчи лично, ами и ще ги оближе преди това.

– Не сте ли малко крайни – опита се да привнесе доза толстоизъм в нашия донейде маккартистки дискурс Хер Дидев. – В крайна сметка всички треперят от Герб, защото от Герб зависи дали ще ги има и как ще ги има в следващия парламент. Това да обърнеш кмет на Герб към своята си партия е як удар под пояса на противника и никой не би пропуснал да злорадства по медиите. Ако пи-арите на БСП бяха пропуснали да раздухат този случай, по-допре да бяха ги изпъдили от Позитано.

– Тези пи-ари не са ли онези, които направиха клипа със старците с кожените якета и електрическите китари, които агитираха за Първи май?

– Онези са, ами!

– Аз на такива едни пи-ари ще им кажа едно „мерси”…

– Заеби кмета – обобщи Милен. – Тук по-важното е друго. За пореден път комунистите доказаха, че най-мили са им предателите. Все едно са им родни рожби.

– Всъщност, доколкото четох, този кмет е бил преди партиец, но спрял да бъде, защото станал ченге. Сега, вече като кмет, решил да си възстанови партийството.

– Хайде, хайде! На Герб кадрите да не са много хубави. Треторазредни номенклатурчици, за които е все едно на кой господ ще се кланят.

– Е, нали за същото говорим!

При произнасянето на думата „говорим” ненадейно се умълчахме. Дали защото Павката надялка нова порция от чевермето в голяма супена чиния, дали защото го придружи със запотена гарафа червено вино от един литър или пък защото Батко викна манекенките да дойдат при нас, това така и не разбархме, пък и не пожелахме да научим с необходимата страст. Момичетата започнаха да се смущават от тишината и затова Батко се жертва и реши да подхване разговорът отново:

– Вижте – констатира той. – Ярешкото не се залоява така, както агнешкото.

Манекенките се изкискаха, решавайки, че Батко си е направил някаква мръснишка шега. В този момент с бръмчене и трещене колите започнаха да се връщат, напомняйки ни, че за пореден път нашият обяд заплашваше да се развие във вечеря. С бръмчене и трещене се появи и Теодор, братовчед на Милен и собственик на автомобилен клуб АКТ (автомобилен клуб „Теодор”).

– А! Какво става бе, брат’чед? – осведоми се Милен.

– Аз мамицата им на тях! – седна Теодор при нас. – Не сме народ, а мърша!

– Петко Славейков – реших да внеса яснота относно произхода на цитата аз.

– Няма да повярвате какво ми се случи!

– Спокойно, брат’чед. Всичко ще повярваме.

– Наздраве! – обобщи Батко.

– Поне кажи какво ти се случи – разля поредна доза перфекционизъм Хер Дидев.

– Конкуренцията дойде да ми се предложи.

– Хайде стига, бе!

– Да! Спонсорът им плащал малко. На всичкото отгоре искал да му връщат половината, та затова те решили да се продадат на друг. И понеже сега водят, предложиха ми да паднат, за да спечаля аз, обаче после да им стана спонсор или собственик.

– Ама кой ти го предложи това?

– Чичото на пилота. Шефът на клуба.

– И ти?…

– Размазах му фасона. Дай черния пипер.

Теодор обилно наръси мръвките в чинията си и хвърли отгоре една люта чушка.

– Като го чух как продава победата си, как продава усилията на хората, които се пържат по цял ден на слънцето и треперят за всяка секунда по трасето, причерня ми пред очите и му забих един юмрук в диафрагмата.

– Точно така! Предател мръсен!

– Той се преви, обаче аз го изправих с едно кроше отляво. Изтлежда съм го уцелил добре, защото коленете му се подкосиха и той се свлече.

Теодор си поръча бира и кога тя мълниеносно възникна пред него, изпи я на един дъх. Изглежда лютата чушка се беше паднала професионална.

– Докато се свличаше, се обърна с гръб към мен.

– И ти го ритна в гъза?

– Да – изживя катарзиса си Теодор, братовчедът на Милен, и му олекна.

Такъв си е Теодор. Що се отнася до манекенките, те си бяха добре и още по-добре се почувстваха при изричането на думата „гъз”. Туй то!