Въпреки разумните съвети, които му даваха всички, въпреки че Хер Дидев дори го умоляваше със сълзи на очи да не прави това, Батко все пак си купи онзи монстър трък. Беше жълто-оранжев, създаден на основата на някакъв стандартен пикап, от чийто първоначален вид вече не беше останало почти нищо освен купето. Огромните колелета с гуми като гъсеници на танк съставляваха половината от обема на автомобила, останалото беше двигател и гигантско окачване. Батко не беше наясно с точната кубатура на двигателя, стигаше му да знае, че е около 500 конски сили и харчи приблизително 50 на сто. Окачването пък извисяваше пикапа малко над тролейбусите от градския транспорт. По тази причина Батко с мързеливо презрение оглеждаше спрелите по светофарите нищожества от своята увенчана с пластмасови рога кабина. Върху целите предни калници бяха нарисувани зъби, а на каросерията с големи букви беше изписано името на автомобила – El toro loco[1].
През този сравнително летен ден (защото беше края на октомври, но времето беше слънчево и заведенията все още сервираха отвън) Батко имаше уговорка да обядва с другите членове на клуб „Алкохол“ в някаква нова кръчма – „Облак и звезда“, която напоследък била много модерна сред корпоративната младеж. Собственик бил някакъв авер на Теодор, братовчеда на Милен, и дори Теодор май се явявал я съдружник, я инвеститор, я нещо такова.
Батко изсумтя от удоволствие, когато видя, че заведението предлага паркинг. Зави рязко към него и за да не събори будката на охраната, се качи със задна гума на тротоара, поради което извади парче от гранитния бордюр.
Единственото свободно място беше между малък и кокетен електромобил и тойота „Приус“ (хибрид) в яркозелен цвят. С виртуозна ловкост Батко натика El toro loco между тях. Гумите му се извисиха над двете коли. Батко слезе по покрива и предния капак на електромобила и се запъти към масата, където вече го очакваха приятелите с мрачни изражения на лицата.
Още преди да седне, към масата заприпка длъгнест и разчупен като дърводелски метър сервитьор с мека кестенява брада и кариран каскет. Беше запасан с падаща под коленете престилка с логото на „Облак и звезда“. Тикна менюто в ръцете на Батко и с жизнерадостен пирует полетя към други гости, които се нуждаеха от него.
Батко се зачете. Отначало сякаш не можеше да разбере какво пише. После веждите му се вдигнаха озадачено, но миг по-късно се смръщиха като на шогун преди битка.
– Ей, сервитьорю клет! – провикна се Батко.
Дърводелският метър наби спирачки и хукна обратно към Батко.
– Избрахте ли си вече? – засия, когато се изправи до масата.
– Не съм избрал – озъби се Батко. – Нищо не мога да разбера от вашето меню.
– Мога да ви препоръчам! – изчурулика метърът.
– Препоръчай! – повели Батко.
Сервитьорът взе менюто и зашари с пръст по него.
– За предястие препоръчвам брокодели веган.
– Какво е това? – с лошо предчувствие пожела да се информира Батко.
– Това е едно такова с моркови, лук, джинджифил, чесън, броколи, басмати и кашу.
– Хм… Давай нататък.
– Също много хубава е мини веган пицата.
– Това пък какво е?
– Малка пица от лимец с тофу, коприва и рукола, поръсена с киноа.
Батко се прекръсти.
– Нещо нормално няма ли?
– Има сандвичи.
– Браво! Какви сандвичи има?
– Мога да препоръчам веган садвич Ришикеш с постна майонеза и зеленчуци.
– Какво пък е това Ришикеш?!
Хер Дидев плахо се прокашля и хвърли светлина:
– Това е град в Индия, световната столица на йогата.
– А нещо, което не е веган, нямате ли? – обърна се отново Батко към сервитьора, след като удостои Хер Дидев с поглед на погнуса и омерзение.
– Има сандвич със сирене – отговори посърналият сервитьор.
– Поръчвам! – провикна се Батко и удари с длан по масата. – Какво има за пиене?
– Има домашна лимонада, има сок от боровинка, бъз и арония, има и каркамента.
– Каркамента?
– Нещо като домашната лимонада, обаче от каркаде и мента.
– Уискибира няма ли?
– Има само бира. Безалкохолна.
– Махни се от очите ми!!!
Другите също поръчаха сандвичи със сирене, а когато сервитьорът се отдалечи, провесил нос, Теодор, който досега седеше, гузно забил поглед в земята, мълчаливо стана и отиде да купи бира от ъгъла.
– Имам голям проблем – мрачно каза Батко и когато другите трепнаха със съпричастие в очите, продължи: – Моята мацка ми отказва секс.
– Не думай!!!
– И защо ти отказва? – попита Милен.
– Защото я е страх, че ще забременее.
– Като забременее, ще направи аборт.
– Грехота! – възмути се Хер Дидев.
– Няма да направи – обясни Батко, – защото е католичка.
– Тогава го родете – предложи Хер Дидев.
– Ето точно тук е проблемът – каза Батко. – Тя не иска да ражда деца.
– Защо?
– Защото смята, че планетата е пренаселена, че ние изсмукваме ресурсите ѝ, унищожаваме природата и един ден неминуемо ще се самоунищожим в страшни мъки.
– Това пък откъде ѝ се е набило в главата? – учуди се Милен.
– Чела е някаква книга – отговори Батко. – „Ад“.
– На Данте ли? – поинтересува се Хер Дидев.
– Ти пък Данте! – изсмя се Батко. – На Дан Браун. Там се разказва как някакъв зъл учен изобретил нова чума, за да изтреби човечеството, което се размножавало като хлебарки и скоро щяло да унищожи и Земята, и себе си.
– От друга страна – миролюбиво отбеляза Хер Дидев, – хората наистина са станали малко множко и ако продължават така…
– Не знам – въздъхна Батко. – Трябва да се измисли нещо…
***
– Измислих! – гордо се провикна Батко, когато седмица по-късно влезе в „Кратуните“ и хвърли тънкото си авиаторско яке на закачалката. Беше започнало да захладнява. – Кръчмарю клет! На какво ухае тъй омайно?
– На телешки медальончета от бон филе – подаде глава от кухнята Странджата. – С масло и зехтин на тиган. Винаги комбинирайте масло и зехтин!
– Ашколсун!
Батко седна при другите на масата и Джовани му наля червено вино.
– Мммм… – простена Батко, след като го опита. – Какво е?
– Купаж сира, примитиво и пти вердо от Капатово – с готовност отговори Джовани.
– Какво си измислил? – попита Теодор, братовчедът на Милен.
– Да, какво? – попита и Милен, братовчед му.
– Измислих как да се справим с пренаселването на Земята.
– Бре, да му се не види! – провикна се Странджата от кухнята.
– И как ще стане тази работа? – попита Милен.
– Хората се съвкупяват – започна отдалеч Батко. – Малко други неща ги интересуват повече от това. Често при съвкупяването се стига до бременност, която впоследствие води до раждане на нови човеци. Това е неизбежно. Какво да правим с толкова много човеци, които са напълзели като скакалци? Не можем да ги прочистим, защото сме цивилизовани. Не можем да ограничим раждаемостта, защото това значи да ограничим съвкупяването, което няма да стане. Не можем да чакаме бедствия и епидемии, защото може и да не дочакаме. Пълна безизходица! И ето тук идва моята идея. Ще подходим по генетически път.
– Как така! – удиви се Теодор.
– Ще бръкнем в човешката ДНК! – тържествуващо отговори Батко. – Ще кръстосаме човешки гени с такива на мечка, прилеп или язовец.
– Но какво е общото между мечката, прилепът и язовецът? – недоумяваше Хер Дидев.
– Спят зимен сън! – след драматична пауза отговори Батко. – Всички спят зимен сън.
– И какво от това? – продължаваше да недоумява Теодор.
– След като променим ДНК по този начин, човекът ще започне да спи зимен сън. А докато спи, ще яде по-малко и по-малко ще пилее енергийните ресурси на планетата.
– Хитро – похвали го Джовани.
– Ще затихне и социалната му дейност. Но което е по важно, ще затихне и сексуалната. Ще имаме няколко месеца в годината, през които човекът няма да се сношава и да се плоди.
– Много хитро! – похвали го и Милен.
– В периода на зимен сън ще намалее престъпността, политическият живот ще се укроти, парламентите ще излязат във ваканция.
– А хората ще плащат ли данъци, докато спят? – поинтересува се лиричният, но и вечно прагматичен Хер Дидев.
– Да, ще плащат. Така ще се трупа бюджетен резерв, който ще се превръща в нови обществени услуги.
– Или ще се краде… – скептично вметна Теодор.
– Или ще се краде – сериозно се съгласи Батко.
– Обаче има един проблем – каза Хер Дидев.
– Какъв?
– Докато хората в северното полукълбо спят зимен сън, онези в южното няма да спят, защото там ще е лято.
– Е? И какъв е проблемът? – попита Батко.
– Как, например, ще се гласуват решенията в ООН? Винаги ще гласува само половината човечество.
– Вярно – съгласи се Батко.
– Ами ако стане война? – сети се Теодор. – Например, между Колумбия и Перу. Те са от двете страни на екватора, въпреки че имат обща граница. Когато едните спят зимен сън, при другите ще е лято и няма да спят. И обратно.
– Мдааа… – почеса се по главата Батко. – Проблем.
– Има и един още по-голям проблем – обади се и Джовани. – Хората, които живеят около екватора, никога няма да спят, докато хората, които живеят близо до полюсите, никога няма да са будни. Това дали е здравословно за тях?
Батко се замисли. Странджата се приближи на пръсти до него, остави малка купичка с люти чушки рибки в сос от оцет, копър и чесън, и бързо се шмугна обратно в кухнята.
– Абе, Хер Дидев! – горестно се провикна накрая Батко. – Ти друга работа нямаше ли си!…
Хер Дидев сведе виновно очи. Довършиха обяда сред вяли разговори на различни скучни теми и привечер станаха да си вървят. След като се разделиха на тротоара пред кратуните, Джовани догони Батко и тръгна до него.
– Батко – подхвана Джовани, – имаш ли нещо против да използвам историята за зимния сън на човечеството в новия си роман?
– Роман ли? Какъв роман?
– Третият от поредицата за Янаки Богомил. Казва се „Родолюбивият гинеколог“.
– Хубаво заглавие.
– Е? Може ли да я използвам?
– Моооже… – великодушно отговори Батко и хлъцна.