Какво ли да посочим ние, простите граждани, за събитие на отиващата си седмица? Обявяването на някоя нова партия? Не. Това може да бъде събитие на деня, на предиобеда даже, но не и на седмицата. Нашата политика е толкова богата на субекти, че нова партия, особено в т. нар. „дясно“, не впечатлява никого. А пък демокрацията ни е толкова демократична, че скоро на всеки един отделен избирател ще се пада по една партия, която да го представлява във властта лично.
А може би събитието на седмицата е разпускането на парламента, раздялата с поредната група народни любимци? Или пък съставянето на служебен кабинет? Да, нека изберем последното.
Служебният кабинет се оказа изненадващо приличен. Когато новият президент отказа на стария да работят заедно по съставянето му, сърцата ни се свиха, защото си представихме как след 20 януари ще имаме някакъв комисариат с будьоновки на главите и пролетарска мъст в сърцата. Вместо това получихме нещо, на пръв поглед съвсем цивилизовано. Дори се опитахме да подложим служебните министри на импровизирана статистика, като се попитахме колко от тях имат изразен европейски профил, колко са с ясна политическа принадлежност, колко имат научно-техническа експертиза, колко притежават предишен управленски опит (някакъв) и колко са чисти политици и нищо друго. Ето резултатите, като нарочно ще пропусна конкретните имена.
Под изразен европейски профил разбирам образование, придобито в западноевропейски институции, специализация в Европа или работа в европейски страни. Тоест фактори, за които се очаква, че са повлияли по някакъв начин на мисленето и мирогледа. Министрите, които отговарят на тази парадигма, са 11 от 20 (в 20-те слагам и министър-председателя) или 55%.
Министрите с ясна политическа принадлежност са тези, които са активисти на дадена партия, били са депутати или членове на политически кабинети в изпълнителната власт. Те са 8 от 20 или 40%. Само един служебен министър е бил единствено политик и нищо друго. Министрите с ясна политическа принадлежност идват от различни формации, но всичките са участвали по един или друг начин в предишни управления. Тоест, идват от партии, които са били на власт. Тук трябва да се отбележи, че ГЕРБ не са категорично представени, няма изразен техен функционер или ярка политическа фигура. Това говори за лека опозиционност на това правителство спрямо предишното. Сякаш се опитва да даде знак, че колкото и да е технократско, в политическо отношение подготвя някаква промяна.
Следващата група служебни министри се образува по признака научна или техническа експертиза. Учени, декани на факултети, преподаватели в университети, експерти и доказани специалисти в своята област. Характерно за всички тях е, че имат забележителни кариери и са реализирани професионалисти. Тоест, работят нещо друго, има какво друго да работят, не са професионални политици и за тях кариерата в политиката не е съдбоносна. Това са 11 от 20 министри или отново 55%.
Най-многобройни са онези министри, които притежават признака предишен управленски опит. В служебния кабинет има министри и заместник-министри от предишни правителства. Това е много умно, защото тези хора няма да се чудят на кой свят са, като влязат в министерствата, а ще знаят за какво става дума от самото начало. При ограниченото времетраене на служебното правителство това е ценно качество. В кабинета има и ръководители на катедри, на институти, администратори и мениджъри от държавния и частния бизнес. Министрите с предишен управленски опит са 17 от 20 или цели 85%. Безспорно, някой кисел песимист тук може да каже, че в новото служебно правителство цели 15% от министрите нямат предишен управленски опит и ще бъде прав. Но да речем, че при тях експертизата е била впечатляваща.
И така, поредният служебен кабинет може да бъде описан като експертен, компетентен и консенсусен, съставен от хора, които няма да правят резки политически движения, камо ли такива, насочени към ревизия на евро-атлантическия облик на България. И това е много хубаво, защото:
1. Правителството е все пак някакъв колективен орган, който се събира, за да взима заедно решения по текущи въпроси (които никога не свършват) и чрез тези решения да оформя някаква политика. В случая не е нужно тя да бъде изразено партийна. По-скоро философията на правителствените решения трябва да бъде в посока на кротка и просветена стабилност, насочена към безстрастното решаване на техническите въпроси, което ще ни доведе мирно и тихо до предсрочните избори, пък после – наново бой с торти.
2. Извън темите, изнасяни за всеобругание в медиите, министерствата са най-обикновени учреждения. В тях работят хиляди хора и изпълняват ежедневните си скучни задачи. Тези ведомства трябва да бъдат ръководени. Иначе няма да работят и боят с торти ще започне по-рано от предвиденото.
3. Кабинетът трябва да подготви предсрочните избори. Министрите изглеждат умни и почтени хора, неизкушени в апаратните тънкости и партийните мошеничества. А можеха да не са такива, страхувахме се, че няма да са такива. Всъщност, ние, простите граждани, не знаем какви съветници са им назначени – пред и зад кулисите. Ще видим.
За мен любопитното е друго. Все си мисля, че Радев сам по себе си не може да състави такъв кабинет. Той няма нужната политическа тежест, той е президент на крилете на някакъв временен протестен вот, събрал горчилката от управлението на Бойко Борисов и обидата към Запада, който още не ни е направил милионери. Румен Радев е случайно в президентството. Преди това не е познавал потенциални служебни министри и не може да предвиди отношенията между тях и начините, по които ще си взаимодействат. С две думи: според мен служебният кабинет не е политическо дело на Румен Радев. А на кого тогава?
Има една теория, според която социалистите денонощно дирижират действията на президента, защото без тях той е кръгла нула, поне на този етап от политическата си кариера. Сега обаче социалистите са се снишили, треперейки и кръстейки се какво ще става на изборите. Не искат да се афишират по никакъв начин, не искат да се докосват до никаква власт, за да не се покажат ни най-малко омърсени в очите на взискателния избирател. Това казва теорията. Тук някой с право може да се обади и да припомни, че БСП (БКП) е достатъчно оцапана от многобройни допири с властта през десетилетията, но той забравя, че паметта на взискателния избирател е трогателно къса.
Ако теорията е вярна – браво на социалистите! Показват зряло политическо мислене и хитрост на пантери. Но не са такива хора. Социалистите искат властта тук, сега, веднага, на барикадата! Пък и случаят „Дуранкев“ показа съвсем друго. Милият наивник! В стремежа си да покаже на аудиторията колко достоен и желан е за премиер, той в писмена благодарност към Нинова от личния си профил във фейсбук, без да иска я разобличи как е инженерствала. Вместо да изпише вежди на нея и на себе си, той ѝ избоде очите, защото в същото време Нинова се блъскаше в гърдите как социалистите нямало да се бъркат на Президента. Оказа се, че не само са се бъркали, но и не са успели да се наложат. Кой тогава е успял? Нали никой не си мисли, че Румен Радев им се е опънал?
Ето това се чудим ние, простите граждани. Логиката сочи, че Радев е политически проект, но БСП не е автор на проекта, а само действащо лице в него, както и Президентът. Кой ръководи тогава, кой финансира? Службите? Извънземните? Библиотекарите? Руснаците, американците?… Не знаем. А може би, както в много случаи, най-простото обяснение е най-близо до истината. Събрали са се заинтересованите страни, преценили са капацитета си и са взели общо разумно решение, кристализирало около чуждото тяло на Радев – нали знаете: наситените разтвори кристализират, когато в тях попадне чуждо тяло. При сладкото това се нарича „захаросване“.
Така или иначе, служебният кабинет е повече от приличен и не вярвам някой да отрече това, без да си изкриви душата. Ето защо той не е и събитие, за което си заслужава да се говори кой знае колко, още по-малко пък с блеснали и окръглени от възмущение и революционен гняв очи. Изобщо, революционният гняв е глупав, а оттам – опасен като всяко глупаво нещо. През седмицата пак се намериха коментатори, броящи депутатски кюфтета и взривяващи цялата политическа класа. Пак изпратихме с дюдюкане поредния парламент. А парламентът (както и казармата) не е нищо повече от огледален образ на обществото в капка вода. Има всякакви депутати: агресивни тъпаци, селяндури, тънки мошеници, рафинирани професионалисти, кариеристи, честни политици, естествени лидери, палячовци, които са влезли случайно и това никога вече няма да се повтори за тях, несменяеми парламентаристи, които не умеят да работят нищо друго, весели, тъжни, умни, глупави, добри, зли, нежни и груби – всякакви. Това сме ние. Депутатите не ни ги карат с летящи чинии отнякъде в началото на мандата и не си ги взимат с летящи чинии в края. Нека всеки да се помъчи да си представи как ще изглежда самият той като депутат или министър. Няма да види много по-различна картинка. Те на това се вика „демокрация“! Ако искаш…
Та, така. Не е лош служебният кабинет. Остава да видим какво ще направи, както и какво ще се случи след това. Както казва Кърт Вонегът, всеки човек се интересува от отговора на само три въпроса: „Кой съм, какво става и какво ще стане?“. Е, в горите няма да плъзнат еднорози, но никой не пречи на никого да вярва, ако иска. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.