Ще ми се да споделя, че много обичам да се изказвам за глобалната политика, тъй като нищо не разбирам от нея – нито имам достъп до подходяща информация, нито полагам някакви усилия да получа такъв. Но въпреки това вчера вниманието ми беше привлечено от един сюжет, за който и самият аз бях писал няколко дни по-рано. Сюжетът за любовните отношения между Америка, Русия и Европа.
На заседание на международния дискусионен клуб „Валдай“ в Сочи руският президент Владимир Путин казал, че най-голямата грешка на Русия била прекомерното ѝ доверие към Европа. Казал буквално следното: „Най-голямата грешка от наша страна беше, че твърде много ви се доверихме. А вашата грешка е, че приехте това доверие като слабост и злоупотребихте с него“.
Разбира се, Америка също е лоша, защото иска да изтика Русия от европейските енергийни пазари и да ги залее със своя антиекологичен втечнен шистов газ, но като цяло Тръмп е наш човек, защото е демократично избран и щеше да е голям пич, ако не му се пречкаха вътрешните му врагове (преразказвам по памет). Като цяло, ако се зачетем между редовете, Тръмп (тоест, Америка) заслужава повече доверие от Европа.
Всичко това, както вече казах, е сложна международна политика, която ние, простите граждани, не разбираме съвсем добре. Ние си седим в Ганковото кафене, пием си ракията и си опростяваме нещата. За нас външната политика се дели на две: с Русия и против Русия. И когато искаме да изглеждаме по-културни, казваме, че се делим на евразийци и евроатлантици. Под евроатлантици разбираме онези от нас, които се чувстват част от Западната цивилизация.
Така нещата са прости. Имаме една черта и на запад от нея са Европа и Щатите, а на изток – Русия. Чисто, просто и ясно. Кеф ти от едната, кеф ти от другата страна. Така, като влезеш в Ганковото кафене, отляво са евразийците, а отдясно – евроатлантиците. Или обратно, все едно.
Обаче какво става сега? Путин казва, че американците заслужават повече доверие от европейците. Какво ще правим ние, простите граждани, в Ганковото кафене? Единият вариант е евроатлантиците да се разделят на европейци и атлантици. Тогава атлантиците ще преминат към страната на евразийците, защото Путин им вярва повече, а европейците ще останат сами.
Другият е кафенето да се раздели на три – на евразийци, европейци и атлантици – и да започнем да се ругаем, като се съюзяваме ту с едната, ту с другата третина. Уморително, много уморително. Че то тогава на какво ще заприлича Ганковото кафене?!
Защо стана така, че се разбърка добрият стар ред? Аз имам една теория. Според нея колкото повече Европейският съюз заприличва на държава, толкова по-тревожни стават Съединените щати и Русия. Друг е въпросът, че за мен е необяснимо защо Русия не е член на Европейския съюз, толкова хубаво би било! Но със сигурност си има причини, които на нас, простите граждани, не е дадено да знаем. И не казвайте, че причината е православието, защото и ние, и гърците, и румънците, а скоро и сърбите сме в европейския съюз и същевременно сме православни. И не казвайте, че е византийското наследство, защото поне географски класическата Византия (Гърция и Турция) е в НАТО.
Но защо стават тревожни Америка и Русия от консолидацията на Европа? Всеки ще каже: защото се оформя нов изключително мощен икономически и военно-политически субект, който ще преподреди понятията за световно влияние. И този субект ще бие по легитимност другите две световни сили.
А ето и една друга моя, може би малко смешна теория. Откъде идва легитимността на Щатите и Русия като световни сили? На какво се правят те, за да подчертая величието си? Правят се на Римската империя – най-забележителното политическо формирование за всички времена, люлката на съвременния свят, извор на политика и държавност. Който наследи Римската империя, той има право да владее света!
И днес американските знамена, пък и останалите им военни символи, се въртят около орлите на римските легиони. Дори днес там наричат хеликоптерните си войски „кавалерия“, equites – конници, може би най-важното съсловие в древния Рим. Сградата на Конгреса, тяхното народно събрание с Камарата на представителите и Сената (SPQR), се нарича Капитолий по името на римския хълм и от вътрешната страна на купола е изобразен Апотеозът на Вашингтон с 13-те девици.
Що се отнася до Русия, там още от реформите на патриарх Никон се върви към цезаропапизъм, основан на убеждението, че Русия по право е Третият Рим. Вторият е Византия, но след падането на Константинопол през 1453, византийското наследство отива в Москва. Днес върху знамето на Русия и върху всички символи на държавната власт стои двуглавият византийски орел. И ако някой каже, че руснаците нямат право да го използват, ще сгреши.
През 1472 Великият княз Иван III се венчава за София (Зоя) Палеологина, племенница на последния византийски император Константин XI Драгаш. Тогава Иван III включва в герба си двуглавия орел на Източната империя. Зоя е баба на първия руски цар Иван Грозни, който поради тази причина се явява потомък на Асеневци и Велбъждския деспот Деян и чрез баба си принадлежи към династиите Палеолози и Кантакузини, а чрез майка си е потомък на Комнините и Комитопулите (Цар Иван Владислав, племенник на Самуил).
Колко сложно и оплетено нещо е византийското наследство, ей!
Независимо от всичко и наред с всичко останало, очевидно между Русия и Америка има един полуизречен, полупремълчан спор за това коя от двете сили, аджеба, ще се очертае като Третия Рим. И докато тече този историко-политически спор, нещо започва да се случва в Първия Рим.
Едва ли някой се съмнява, че наследството на Западната Римска империя през Средновековието се разделя между Свещената Римска империя и Франкската империя. Тези две формирования претърпяват сложни промени през вековете, но днес със сигурност можем да ги разпознаем в Германия и Франция. Като към тях прибавим Италия и Испания, спокойно можем да кажем: „Ето я Римската империя или поне онова, което е останало от нея!“. Турете и мъгливите британски острови, турете Дакия, Мизия, Тракия и Македония (в класическия смисъл), обитавани от римски граждани, и ще получите нещо, което много прилича на съвременния Европейски съюз.
Това нещо претърпя драматични събития през първата половина на 20 век. Докато Русия (Третият Рим в собствените си очи) направи главоломния исторически скок от крепостничество към комунистически тоталитаризъм, докато Съединените щати плавно преминаха от Сухия режим към Голямата депресия, европейските държави се репчеха една на друга, падаха империи, създаваха се нови, ковеше се модерна политика и в крайна сметка се стигна до двете световни войни. И втората нямаше да я има, ако първата не беше приключила по толкова несправедлив начин.
Разбира се, във войните и особено във втората, активно бяха въвлечени и Русия, и Америка. Затова ги наричаме „световни“. Всеки излезе от тях със своите рани и със своите дивиденти. Дори и Германия – бита и унизена – по някакъв начин успя да се превърне в най-развитата европейска страна.
Следвоенното икономическо развитие на Европа логично доведе до идеята за някакво обединение, което хем да подпомага икономическото развитие на индустриалните европейски региони, хем да дава известна гаранция, че европейците няма пак да се изпобият един другиго.
За Европейския съюз винаги е имало две визии. Според едната това трябва да бъде чисто икономическо сдружение, което осигурява някакъв общ пазар, включително и такъв на труда, някакви взаимноизгодни митнически споразумения и толкоз. Според другата визия Европейският съюз трябва да върви към обща валута, общо законодателство, обща външна политика и обща армия. Тоест, Европейският съюз да се превърне освен в най-мощната икономика на света, и в най-мощната държава.
Дълго време тези визии бяха в областта на теорията или поне на нещата, които не са от първостепенна важност. Обаче се случи събитие. Разрази се кризата в Сирия. Към Европа потекоха реки от бежанци, а после и от имигранти, които се представят за бежанци. И всички се спасяваха не в близките си мюсюлмански държави, а в далечните европейски.
Изглежда някой в Европа си направи сметката, че една допълнителна неквалифицирана и евтина работна ръка ще се отрази добре на големите икономики, и политиците казаха на имигрантите: „Добре дошли!“. Идеологически облякоха това в толерантност и мултикултурализъм. Но тъй като всяко противоестествено нещо предизвиква срещу себе си естествена реакция, оказаха се в подем тъй наречените „крайнодесни националистически партии“. Те не успяха да спечелят властта, но категорично влязоха в нея със заявка за силно бъдеще. И днес Европа вече не е същата, вече е много по-близо до федералистката идея.
Ето как, докато Русия и Америка се надлъгваха кой от тях е Третият Рим, Първият Рим започна да се възражда пред смаяния им поглед.
Какво да правим ние в Ганковото кафене? Как да се групираме, кой от коя страна да застане? Досега беше лесно: едните са соросоиди, другите – путиноиди. Ами сега? Ако соросоидите и путиноидите се прегърнат? Кое тогава ще е добро и кое – лошо? Кое ще е правилно и кое – неправилно? Какво ще пишат активистите във фейсбук? В крайна сметка, какви „-иди“ ще бъдем всички ние, които не сме нито соросо-, нито путино-? Как ще четем вестници, как ще им вярваме?
Ако се стигне дотам, аз поне ще престана да посещавам Ганковото кафене и ще си намеря някакво по-полезно занимание. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
