Ако не сте чели…
Conservative Quarterly
3-4 / 2017
Когато двама европейци се срещнат, обикновено се ръкуват в знак на уважение един към друг и на желание за бъдещо разбирателство, зачитане на интересите и търсене на обща изгода от срещата. Ръкуват се с десните си ръце, защото така техните предци от рицарските времена са показвали, че мечовете са в ножниците.
Демокрацията е вид ръкуване. Гражданите подават ръка и чакат някой да я поеме и да упражни от тяхно име властта, която им се полага по конституция. Професионалните политици – онези, на които се плаща за да упражняват полагащата се на гражданите власт, – също подават ръка и чакат някой да я поеме. Ако не се случи ръкостискане, няма политика, а само фарс.
Не може да има парламентарна демокрация само от политици без избиратели. Да кажеш, че си десен, но десните да не гласуват за теб, е точно толкова гротескно, колкото да кажеш, че си земеделец, но земеделците на полето не искат и да те чуят.
Българската десница (доколкото „десница“ означава, освен съвкупността от десните партии, също и дясна ръка) днес отново е протегната, но сякаш отсреща няма кой да я поеме. И затова тя стои самотна и извънпарламентарна. Двете десници, двете десни ръце – тази на професионалните политици и другата на десните избиратели – не могат да се срещнат и да се стиснат.
„Дясното е в криза! Дясното не е представено!“ – с апокалиптичен глас викат десните политици. Всъщност, дясното не само е представено, но даже е на власт, защото десните избиратели все за някого са гласували, нали? Това че не са гласували за политиците, които броят единствено себе си и своите партии за „автентично“ десни, не променя фактите.
Горчивата истина е, че дясното пространство в българското общество е достатъчно силно, но просто вече не се доверява на онези политически субекти, на които даваше подкрепата си по време на прехода. Вече има други политически субекти и доколкото те биват подкрепяни от десни избиратели, логично е да бъдат определени като десни.
Драмата на „автентичната“ десница – тоест, на всички последвали във времето производни от старото и славно СДС, както и на някои други, опитали да се присламчат впоследствие, – е тази, че не може да се срещне с избирателите си. А всяко дясно пространство се състои от десни партии, десни политици, но и десни избиратели.
Защо политиците не се срещат с избирателите, защо старите емблеми и старите „муцуни“ се делят, групират и прегрупират, създават „нови политически проекти“, но все не успяват да се откъснат от проклетата си маргиналност? Не знам какво е мнението на аналитичните им щабове, но имам известна представа как изглеждат нещата отстрани, как изглежда „автентичната“ десница в очите на десните избиратели – онези, които не са изкушени много от политиката, имат си сериозни занимания, носещи им удовлетворение, и често предпочитат да не знаят кой ги управлява, стига да не им се пречка много. Онези, които дори и не държат да ги наричат „десни“, макар че като такива са по-автентични от мнозина „автентични“ десни политици, които биха могли да бъдат и леви, а и всякакви други при различни стечения на обстоятелствата.
Напоследък не е ясно що е дясно
Честният избирател е объркан – ляв човек ли е той или десен, как да гледа на себе си и как да гласува, за да изрази нравствената си нагласа и да защити битовите си интереси? Объркването става още по-голямо при осъзнаването на факта, че това дали си ляв или десен въобще не е дадено веднъж за винаги и може да се променя според различни обстоятелства като, да речем, възрастта. Когато човек е млад, силен и кадърен (какъвто никой не е длъжен да бъде и ако не е, от това не става по-лош), тогава той е по-скоро десен, защото иска да бъде оставен да се пребори, да се докаже и да победи, да вземе от живота всичко, което успее, защото се надява, че ще успее да вземе много. Но когато остарее, когато поколението му отстъпи, когато позициите му отслабнат и му се наложи да разчита на обществените услуги повече, отколкото на себе си (а това може да се наложи на всекиго), тогава става по-скоро ляв. И обратно: когато човекът е млад, силен и трудолюбив, но по една или друга причина не успява да се справи с конкуренцията вътре в поколението си, е по-скоро ляв, защото разчита обществото да компенсира, да додаде нещата, които не му достигат. Когато пък е стар и немощен, но осигурен или чрез свои собствени активи, или чрез кадърните си и работещи деца – тогава човекът е по-скоро десен.
Но така или иначе, дори, следвайки криволиците на биографията си, човекът да премине и няколко пъти от ляво към дясно и обратно, то във всеки конкретен момент от живота си той е или едното, или другото – или ляв или десен.
Утешителното е, че битието не определя съзнанието чак в такава степен. Точно затова, дори и да промени социално-икономическия си статус, човек рядко променя чувството си за идеологическа и политическа принадлежност. Има и други видове качества и убеждения, които карат човека да бъде ляв или десен. На първо място това е представата за свободата. Тази представа се определя от положението на човека в корелацията индивидуализъм/колективизъм. За индивидуалиста, за гордия самотник свободата е едно, съвсем друго е за добросъвестния член на общността. Оттам произлиза и разликата във възгледите на хората за демокрацията, правата, задълженията, законността и в крайна сметка – за справедливостта.
За объркването на честния избирател, освен всичко останало, е виновно и баснословното „международно положение“, с което се извиняваха и оправдаваха политпросветчиците във времената, които все по-малко хора (за щастие или нещастие) помнят. Доскоро се знаеше, че Западът е по-скоро десен, свободен и демократичен, а пък Изтокът – ляв, деспотичен и тоталитарен. Това беше единственият принцип, според който много хора се определяха дали са леви или десни: ако предпочиташ капиталистическия Запад, значи си десен; ако предпочиташ социалистическия Изток, то тогава си ляв.
Тези хора днес са объркани, защото Западът изглежда все по-ляв, а Изтокът, в стремежа си да се противопостави, се мъчи да изглежда все по-десен или поне все по-реакционен и консервативен. Докато Западът вярваше в Бог, Изтокът клеймеше религията и я наричаше „опиум за народите“. Когато Западът допусна почитането на Спагетеното чудовище и даде свободата на индивидуалната личност сама да определя даже пола си, тогава Изтокът с огромно удоволствие и под одобрителните, макар и мълчаливи, погледи на милиони хора се самообяви за истинското и последно крепило на християнския морал.
През последните десетилетия светът вече не е разделен на капиталистически и социалистически лагер, вече няма Берлинска стена и Желязна завеса. Като резултат, противопоставянето ляво/дясно започна да отстъпва на далеч по-изисканото противопоставяне модернизъм/традиционализъм, глобализъм/национализъм, оптимизъм/скептицизъм и в крайна сметка – либерализъм/консерватизъм. Тази пренастройка се оказа трагична за мнозина, които довчера вярваха в модерността, атеизма, интернационализма и плановото държавно стопанство, а днес вече са принудени да се опълчат на либералния Запад, изповядвайки традицията, религията, патриотизма и частната собственост с капитализма и пазарното стопанство.
Ама, стига сме се делили на ляво и дясно и на какво ли не! – ще се провикнат най-напредничавите умове. – Светът е пъстър като дъгата, не е черно-бял, не е двуполюсен!
Уви! Който казва, че светът не е двоичен, греши. От самото си начало той се дели, ако щете, на битие и небитие. Двуделността на света е неизбежна дори на атомно ниво, където плюсът и минусът са принципът, който държи материята в стабилно състояние. Дори компютрите разговарят помежду си с единици и нули, тоест с „тука има“ и „тука няма“. След грехопадението, всички неща в света започва да се делят на добро и зло, което, иначе казано, е присъствие или отсъствие на Бог – нещо като единиците и нулите.
По същия начин греши и онзи, който казва, че в политиката няма ляво и дясно. Има и винаги ще има. Просто дефинициите се менят и това се мъчат да отчетат политиците, когато извайват образа си пред избирателите. Както видяхме, избирателите са объркани, защото ако преди Западът беше дясно, сега не е така. Българските избиратели са още по-объркани, защото за тях дясното поне до скоро имаше и още едно непоклатимо определение – антикомунизмът. На това се крепеше могъществото на СДС (ОДС), на това се крепеше и политиката на целия преход. Но преходът свърши, а заедно с него си отидоха и времената, когато антикомунизмът беше определящ маркер за дясност – днешните активни поколения, настоящите господари на света, имат от комунизма в най-добрия случай само бледи детински спомени.
Нещо повече, на мястото на нетърпимостта към комунизма и тоталитаризма, закономерно се наблюдава носталгия по него и тази носталгия бива даже два вида: при старите е тъга по отминалото време и идеализиране на младостта, а при младите – типичното човешко увлечение по утопии, демонизиране на наличното и идеализиране на отсъстващото.
Поради тези две важни причини, свързани с историческото развитие – промяна на световната идеологическа парадигма и отслабването на антикомунизма като аргумент, – хората са разколебани как да определят себе си – като леви или като десни. Вече им е трудно сами на себе си да обяснят що е дясно. Но въпреки всичко, ако човек е решил, че е десен, трудно ще го накараш да се изповяда за някакъв друг. Затова продължава да е важно кой олицетворява десницата и всички, с изключение на социалистите, имат апетити в тази посока.
И ето, идват едни хора, които казват, че дясното може да бъде „автентично“ и някакво друго и че това, другото, е менте. Всъщност, тези хора не идват сега. Те през последния четвърт век не са си отивали и са се постарали да оставят след себе си спомени, които мнозина са склонни да нарекат
Провали на десницата
На възраждащата се за пореден път „автентична“ десница днес ѝ е трудно, защото хората помнят няколко момента, в които тя пропусна да покаже най-доброто от себе си. Сигурно за всеки от тях си има много добро обяснение, но историята е жестока и рядко намира време да слуша оправдания. Историята понякога е немарлива, мързи я да вниква в причините и разказва за събитията такива, каквито са изглеждали в очите на широката общественост.
В очите на своите лоялни, потенциални и евентуални избиратели българската „автентична“ десница „се изложи“ на няколко пъти през годините:
- Проведе приватизация и реституция, което беше минимално дължимото приношение пред олтара на справедливостта, но не проведе лустрация. Може да не ѝ стигнаха силите, може да се намесиха непреодолими фактори и обстоятелства, може просто да не успя, но в очите на хората не пожела. Хората видяха как политици, разполагащи с цялата власт в държавата, не само не потърсиха възмездие от „героите“ на тоталитаризма, но даже не ги прогониха от обществената трапеза. И хората си казаха: тези са същите като онези, тези са слуги и агенти на онези, те защитават интересите на бившите партийни величия и децата им. Това, разбира се, опорочи и образа на приватизацията, защото всички останаха с впечатлението, че ограбените в годините на тоталитаризма пари, включително и под формата на държавен дълг, в годините на демокрацията се превърнаха в частна собственост на грабителите си. И от тази гледна точка приватизацията се очерта едва ли не като най-голямата пералня.
- Позволи на ДПС да влияе върху политиката, въпреки че много хора още в началото сравняваха ДПС с ОМО Илинден, което не беше допуснато до регистрация поради подозрения че ще развива политическа дейност на етническа основа. Може да не са имали друг избор, но страничният наблюдател заподозря задкулисни пазарлъци. Усилията да се направят организации за българомохамедани в рамките на СДС не дадоха желания резултат. Политическият живот беше трайно отровен от фигурата на „балансьора“, който корумпираше всяка власт до отвратителни измерения, изнудвайки я и договаряйки подкрепата си. Беше унищожена възможността за утвърждаването на здравословен двуполюсен модел, в който страните да могат да си позволят и известна принципност.
- След като състави първото дясно правителство след 1989 (Филип Димитров), днешната „автентична“ десница успя да го удържи само една година и после доброволно го предаде. С което сякаш предаде и всички десни избиратели, които бяха гласували за 36 народно събрание през 1991 и към които се обръща днес с надеждата да ги убеди, че най-сетне им носи истинската дясност. С този акт „автентичната“ десница отвори пътя на Жан Виденов през правителствата на Любен Беров и Ренета Инджова. И слава Богу, защото ако не беше катастрофата на Жан Виденов, „автентичната“ десница нямаше да се върне „на бял кон“, а щеше да бъде забравена още през 1992.
- Грешният подход към Царя доунищожи и последните останки от някаква двуполюсност. Вместо да играе с него, да го включи в големия разказ на своята власт и собствения си политически възход, Иван Костов сякаш нарочно, като нацупено дете го превърна в свой враг. И това беше началото на края на „автентичната“ десница, защото от власт я свали не левицата, а нещо друго, не по-малко дясно от самата нея – да не забравяме, че естественото място на НДСВ беше в ЕНП, но попадна формално при либералите все поради споменатия по-горе инат. От този момент ясно се видя, че разглежданата от нас десница може да продължава да бъде „автентичната“ десница, но вече не е „единствената“ десница. Този факт, след провала на НДСВ в тройната коалиция, ще предпостави възхода и на една трета десница – ГЕРБ.
- Виждайки накъде вървят нещата, още преди идването на Тройната коалиция, Иван Костов разцепи създадената от него партия СДС и се отдели създавайки новата партия ДСБ със заявката да бъде „националконсервативна“, каквато, разбира се, не е и никога не е била. Това е друг фундаментален проблем на „автентичната“ десница. С разцепването на СДС избирателите видяха, че вече са възможни не само няколко десници, но и няколко „автентични“ десници. А пък „автентичните“ десни политици видяха, че всеки от тях е потенциален лидер на собствена партия и никой не може да го спре!
- След дълго отсъствие от властта „автентичната“ десница през 2014 се завърна в донейде компромисния формат „Реформаторски блок“, който сам по себе си беше доста сериозно отстъпление от автентичността, като се имат предвид 3/5 от членовете му, но публиката го прие горе-долу за такъв, за десница, различна от десницата ГЕРБ, за която и до ден днешен не е съвсем ясно какъв вид десница точно се явява. За съжаление, въпреки незаслужения брой министри във втория кабинет на Борисов (шестима, ако броим и Даниел Митов заради ранния му произход от ДСБ), „автентичната“ десница не показа политическа визия и заявка за цялата власт при следващи парламентарни избори. Нещо повече, Реформаторският блок успя да се разтърси и разцепи още преди да е свършило управлението на правителството.
Поради всичко това в края на 2017 (когато няма нагласи и изгледи за предсрочни избори) десните избиратели драстично са свили доверието си към „автентични“ десни партии, което кара „автентичните“ десни лидери трескаво да търсят нова физиономия. Опитват се да го направят чрез нови образувания (които наричат „нови проекти“), но не могат да се отърсят от старата предпазливост никого да не засегнат и на всекиго да угодят. Не могат да покажат кураж и готовност да поведат някого нанякъде. Не мога да покажат дори и малко романтична лудост.
Ето това е кратката история на „излагацията“ на българската десница такава, каквато я вижда неизкушения от анализи и мъдруване избирател, човекът, който си има друга, по-важна работа за вършене.
Мерки за възраждане
След като се провали на парламентарните избори през 2017 и според мнозина изгуби окончателно всяка надежда за властта (става дума за първолична, реална власт, а не за подсмърчане в коалиции), въпреки охладнелия интерес към себе си, „автентичната“ десница предприе мерки за възраждане – за жалост, не достатъчно убедителни и вдъхновяващи. От предпазливост допусна грешки, които избирателите разчетоха като слабост, нерешителност и непродуктивност.
Първата група грешки бяха идеологически. Отказаха се от християнските ценности. Бил съм свидетел на това: „Ох! Ами как ще привлечем гласовете на мохамеданите!“. Или пък: „Ох! Ами тя, църквата, напоследък хич не е на почит!“ (което не е вярно, защото БПЦ продължава да е институцията с най-висок рейтинг, около 50%, с което изпреварва Европейския съюз и Президента и е далеч преди правителството и Народното събрание). А отношението към християнските ценности е фундаментално при всяко политическо позициониране и при всяка заявка за властта. Сигурно дори и ИДИЛ има записано в програмата си някакво отношение към християнството.
През отношението към християнските ценности минава разпознаваемостта на политическите субекти. Още повече, когато едно от големите предизвикателства на времето върви с етикет „ислямизъм“. И се отказаха от християнските ценности не само на думи, но и като подкрепиха възгледи, принципно осъдителни от гледна точка на християнския морал. Сякаш си казаха: „Те, християните, няма да ни се докачат, те са научени да прощават и да бъдат великодушни, това е част от техните ценности; вижте там да не обидим екстравагантните малцинства, че те са по-чувствителни“.
Тръгнали по този път – да не обидим докачливите, а пък кротките, те сами ще ни простят , – „автентичните“ десни направиха компромис и с десността в икономиката. Присъствал съм на обсъждане на секторни политики, когато от страна на „най-десните“ и „най-консервативните“ в Реформаторския блок постъпиха предложения централния стълб в икономическата политика да бъде защитата на работниците срещу работодателите, че даже бяха разработени и предложения за конкретни законодателни мерки в тази посока. Що за дясно е това?
Всеки, който иска да олицетворява дясното, че при това и „автентичното“ дясно, трябва да е наясно с идеологията си и без увъртания да я съобщи на публиката.
Другата група грешки можем да наречем апаратни. Едно е да тръгнеш да търсиш съмишленици, друго е да тръгнеш с калкулатор в ръка да търсиш ортаци, достатъчно дребни сами по себе си, та да търсят и те с кого да се коалират в името на заветните 4%. Избирателите виждат това. Виждат как новите съдружници издигат огромни знамена, които едва удържат в хилавите си ръчички, но не за да споделят убежденията си, не за да формулират нова кауза и да посочат нова цел, а да пресметнат какво точно да кажат, така че първо да не отблъснат никого и, второ, ако може вече там и някого да вдъхновят и увлекат. Какво би могло да бъде общото между свърхлиберали, някакви земеделци (казвам някакви, не за да ги обидя, а защото те са ту едни, ту други) и „националконсерватори“? Единствено фактът, че всичките са извън парламента, а много им се иска да са вътре, поне лидерите им да са депутати. Избирателите виждат и това.
За новите съзаклятници финансирането е изключително важно, особено когато нямат държавна субсидия. Тогава те трябва да разчитат на донори (бизнес или политически), които да убедят, че ще увлекат след себе си достатъчно на брой гласоподаватели, така щото да откъснат по-големи или по-малко парче от реалната власт и да се издължат в срок и с лихвите. Правейки тези сметки, новите съзаклятници се лишават от социална база и растат единствено в размера на направените в тях вложения. Вярно, системата е такава. Но пък можеш да се опиташ първо да създадеш продукт и чак после да търсиш на кого да го продадеш, а не да просиш инвестиции „на зелено“.
В опитите за бърз ренесанс, разпилените и наказани с недоверие „автентични“ десни допускат и комуникационни грешки, грешки в посланието, в призива. Трагизмът се крие там, че не могат да не ги допуснат. Ако някой ги попита: „Защо правите обединения от типа „Орел, рак и щука? Какво общо имате със зелените, например?“, какво да отговорят те? Единственото, което могат да отговорят, е че правят временни компромиси в името на нещо по-голямо и по-важно. Кое може да е това по-важно нещо, заради което си струва макар и временно да туриш настрана политическите си убеждения, да се откажеш от философията си, да загърбиш идеологията си, да се съюзиш с някого, който по редица важни въпроси стои на точно противоположното спрямо твоето мнение? Несъмнено, това може да бъде само съществуването на нацията и държавата! Точно както във филма „Денят на независимостта“, когато извънземна цивилизация постави под въпрос съществуването на човечеството и човечеството се обедини в името на своето оцеляване – американци, руснаци, индийци, китайци, африканци, всякакви – така и когато съществуването на обществото е поставено под въпрос, имаш право да се коалираш с всекиго в името на спасението. Когато държавата е завладяна от лошите, добрите са длъжни да се надигнат в единен фронт!
За съжаление, това е стар и банален пропаганден похват. Когато някой иска спешно да свали някого от власт и да седне на неговото място, рисува картината на Апокалипсиса: Катастрофа! Ударихме дъното! Давайте да се спасяваме! Революция! На оръжие срещу статуквото! Да отвоюваме държавата от мафията и да я върнем обратно на гражданите!
Смешно е, защото всъщност много често единствената разлика между „добрите“ и „лошите“ е тази, че едните са на власт, а другите искат да ги изместят. Що се отнася до мнозинството и опозицията в парламента, те от гледна точка на извънпарламентарните не са „добри“ и „лоши“, а само „лоши“, които трябва да бъдат пометени. Именно в тези случаи извънпарламентарните „сили“ говорят за „смяна на статуквото“ и се вдигат на бой последен срещу „системата“. Говорят даже за проядена от корупция и порок политическа класа, сякаш те, в качеството си на политически субекти, са нещо друго.
Днес отломките от съвсем кратко просъществувалия Реформаторски блок – „автентичните“ десни – издигат точно този лозунг: за надвисналата катастрофа. Банално е, но е и смешно, защото довчера имаха министри и тогава нито системата беше лоша, нито статуквото, нито политическата класа. Управляващата по онова време партия, която и в момента за пореден път има мнозинство в парламента, тогава не беше чак такава мафия. Икономиката се развиваше добре и държавата вървеше в правилна посока. Как така само за броени дни всичко това се обърна с главата надолу и днес България зове своите родолюбиви чеда да се обединят в името на нейното спасение от нетърпимия гнет и надвисналата катастрофа! Чудно как държавата изобщо продължава да съществува!
Разбира се, мнозина десни избиратели биха приели такава промяна в говоренето като дебелоочие и обида към собствената си интелигентност. Да, ситуацията, когато Иван Костов трябваше да свали Жан Виденов от власт, позволяваше да се говори така. Тогава да се говори така беше равно на това да се говори истината. Затова и ОДС спечели така смазващо властта. Но това изобщо не означава, че всеки път тези славни времена ще се повтарят по един и същ начин. Уви, не всеки път се случват зими като жанвиденовата, които могат да изстрелят всекиго във властта на вълната на народния гняв, на истинския гняв, а не на онзи, който ловки анализатори и коментатори се опитват да ни внушат, че изпитваме.
Ясно е, че когато поемеш на поход към властта, посланието и призивът ти трябва да рисуват някакво бъдеще, някакъв път. Но в ситуация като сегашната, в края на 2017 г., това не е революцията, това не е спасяването на нацията, това не е връщането на държавата на гражданите и отвоюването на България от мафията. Поне не и този път. Защото иначе ще заприличаме на онзи виц, в който един луд пляскал с ръце и като го попитали защо го прави, отговорил: „Плаша крокодили“. „Но тук няма крокодили!“ – възразили му. „Как ще има, щом пляскам!“ – посочил очевидното лудият.
Всеки, който тръгне да създава „нов политически проект“ – било самостоятелно, било в симбиоза със себеподобни, – трябва да убеди публиката, че хем досега няма такъв подобен, хем има крещяща нужда да се появи. Иначе защо ще правим нови неща, вместо да отдадем силите и таланта си във вече съществуващите? И това не е невъзможно, стига да се прояви достатъчно прозорливост, талант и смелост.
Въпросите накъде, как и кой
Публиката се убеждава толкова по-лесно, колкото по-ясни отговори предложиш на тези три въпроса: накъде, как и кой. И друг път сме се опитвали да си представим, че нашето общество е автобус, а политиката е изкуството да вземеш решение как ще се стопанисва той. Всеки политик, който се явява пред избирателите, не прави нищо повече от това да заяви желание да управлява автобуса. И за да му дадат ключовете, трябва да докаже, че именно той е най-подходящият и полезен за всички шофьор.
Безспорно най-вълнуващ е въпросът „Накъде?“. Един автобус може да пътува само до съседното село, но може да ви откара и на екскурзия в чужбина. Може да ви заведе на море, може да ви заведе на планина – нали разбирате, някой предпочита едното, друг другото и всеки ще гласува за направлението на автобуса според собствените си предпочитания, според това къде иска да отиде. Когато автобусът е държава, всеки кандидат за негов шофьор трябва да защити и конкретна своя дестинация, различна от дестинациите на другите, хайде да ги наречем така, туроператори. За къде искаме да пътуваме: към Европа, към Америка, към Евразия; към монархия, към диктатура, към федерализъм, към национализъм?… Ето, ако всички тези маршрути се поставят пред нас на изборната маса, тогава думата „избор“ наистина ще има смисъл.
Жалкото е, че през последните десетилетия всички (или почти всички с пренебрежими изключения) са единодушни по въпроса за курса на автобуса – либерална демокрация, пазарна икономика, правова държава и т.н. Затова на преден план би трябвало да излезе следващият въпрос: „Как?“. Чувал съм политици (особено такива, които презентират новите си политически проекти) да казват: „Посоката е ясна. Всички знаем накъде вървим. Важното обаче е как го правим. Има много начини да постигнеш една цел, а пък ние знаем най-добрия!“. Автобусът може да профучи между точка А и точка Б с мръсна газ, изпреварвайки всички останали автобуси по пътя си. Може дори да рискува и да наруши ограниченията на скоростта в името на това да стигне по-бързо там, закъдето е тръгнал. А може и да се придържа към правилника за движение по пътищата, да се съобразява с другите превозни средства и дори да се престарава, когато им отдава предимство. Дори е възможно, по желание на пътниците, да спира на всяка бензиностанция за тоалетна, кафе и може би някоя бира. „Ние имаме експерти – ще кажат авторите на нови политически проекти. – Ние знаем не само къде отиваме, но и как да стигнем по най-приятния и безболезнен начин“.
За още по-голямо съжаление обаче, въпросът за начина, по който ще се постигне избраната цел, също сякаш е изяснен и по него кой знае какви противоречия няма – чрез синхронизация на законодателството, работа със Структурните фондове, Кохезионния фонд и пр. Така че на политиците, които са извън властта, но се опитват да влязат в нея, остава да заложат единствено на въпроса „Кой?“. Те ще кажат така: „Всички знаят къде отиваме. За никого не е тайна и пътят, по който ще стигнем там. Но е много важно КОЙ ще ни отведе!“ (тук се изкуших от желанието да напиша „#КОЙ? ще ни отведе“, но се въздържах, за да не отворя прекалено широко вратата пред иронията). Новият кандидат за шофьор отива на автогарата, застава пред автобуса, който със запален двигател вече е готов да поеме по предварително начертания маршрут, и казва: „Чакайте! Аз съм много добър шофьор! По-добър от вас. Имам няколко професионални книжки и никога не са ми отнемани точки. Бил съм състезател във Формула 1, после съм карал лимузина. Аз съм автентичният водач за вашия автобус!“.
Това е най-неблагодарната ситуация за един политик: да няма отговор на въпросите „Накъде?“ и „Как?“ и да е принуден да баламосва аудиторията с отговора на въпроса „Кой?“. Защото изглежда все едно че е дете, което подскача наоколо и вика: „Нека аз! Нека аз!“. И в повечето случаи мнителният избирател ще го изгледа с присвити очи и ще каже: „Ти ли, бе? Че защо пък точно ти?“.
А това прави създаването на „нови политически проекти“ ex nihilo още по-трудно. Не казвам, че е невъзможно. Не казвам даже, че е нежелателно, но все ми се струва, че в името на успеха трябва да се тръгне по-отдалеч, по-издълбоко и да се отдели повече време с нужното смирение и търпение. Как един „нов проект“ да изглежда смислен? Какво трябва да покаже, какво трябва да предложи?
Липсата на голяма цел
Въпреки трудността да се отговори на въпроса „Накъде?“, политиците не бива да се обезсърчават и не бива да се отказват да го поставят и да търсят отговор за него. Най-хубавият, най-политически зареденият отговор на този въпрос трябва да сочи към националния идеал. Откакто сме нация сме имали три национални идеала – два осъществени и един неосъществен. Първият е за суверенна национална държава, осъществен в края на 19 и началото на 20 век. Вторият е за обединяване на всички български земи в една родина – неосъществен и загубил всяка надежда за осъществяване с края на Втората световна война. Третият е за демократизация и модернизация на държавата чрез присъединяване към евроатлантическите структури, осъществен през 2007 с членството ни в Европейския съюз – събитие, което формално и окончателно слага край на т. нар. „преход“, колкото и да разправят някои, че още не бил свършил.
Ако възраждащата се „автентична“ десница иска да измести измислената (начело с ГЕРБ по собственото ѝ схващане) и да докаже, че именно тя е „нашият човек“, трябва да реши въпроса с националния идеал, с голямата цел. Аз не мога да им кажа отговора, защото ако го знаех, щях да си направя партия и да стана министър-председател. Но мога да кажа следното: който усети сплотяващия идеал, общата цел, който успее да я формулира – ще спечели. Пък ако не намерите общия знаменател, знамето, идеала (защото пък такъв в момента обективно може и да не съществува), потърсете нещо по-малко, но ярко, което ви отличава: възстановяване на монархията; напускане на ЕС; присъединяване на Македония… Нещо, което да ви направи забележими. Иначе по-добре не се захващайте с „нови политически проекти“ и не размахвайте плашила.
Ценностите
Няма никакъв смисъл да се обявява създаването на „нов политически проект“, ако създаващите го нямат какво ново да кажат. „Животът не е достатъчно справедлив и ние ще се борим да стане по-справедлив“ не е никакво послание. Виж, да разсъждаваш върху ценностите винаги привлича внимание и буди уважение. Това е един от начините да бъдеш оригинален и забележим.
Ето тук всеки желаещ да създаде нов и смислен политически проект може да намери ниша. Защото днес всички политици, всички партии, дори най-причудливите и бутиковите, са абсолютно еднакви по едно: целта на политиката е хората да стават все по-богати и все по-щастливи (като се подразбира, че те не могат да бъдат щастливи, ако не са богати – именно затова са лотариите, промоциите и черните петъци). Разумът и науката са всичко, те са напълно достатъчни за опознаването и доказването (ех, това пусто доказване!) на света. И още: хората трябва да станат не само по-богати и щастливи, но и по-многобройни като цяло и колкото по-многобройни стават, с толкова по-качествена, но и по-евтина храна трябва да се хранят. Убеждението, че това е възможно, почива на едно друго убеждение – че историята е по подразбиране перманентно възходяща към все нови и нови състояния, доближаващи се до представите ни за земен Рай. Че светът е обречен единствено да върви нагоре и да се усъвършенства в научно и техническо отношение – днес телевизорите ни са по-големи и по-тънки от всякога, смартфоните ни са по-мощни от компютрите, които в средата на 20 век заемаха цели сгради, а децата и внуците ни ще живеят сред звездите. Ето така мислят днес всички политици и така говорят, като се нападат един другиго само чрез изобличаване на опонента задето е некадърен да построи земния Рай, към който иначе всички се стремим.
Който каже нещо различно от всичко това, със сигурност поне ще привлече внимание към себе си. Хората може да не одобрят алтернативата му, но поне ще я признаят за алтернатива.
Днес едва ли има политик, който да не е на мнение, че икономиката е всичко. Останалите политики произтичат от нея и се съобразяват с нея. Който иска да бъде политически иновативен, нека прояви малко фантазия и оригиналност и да каже: „Не, икономиката далеч не е всичко, дори не е най-важното. Икономиката не е цел, а просто средство и нищо повече“. Който политик изрече това достатъчно гръмко и убедително, вече ще е положил първия камък на истински „нов политически проект“. Без значение дали е управляващ или е в опозиция.
Наистина, политиците знаят, че трябва да са адекватни къмто очакванията и изискванията на избирателите и периодично си поръчват социологически проучвания на нагласите. Но тези проучвания дават картина именно на нагласите, а за изясняването на ценностите допринасят съвсем малко.
Ето пример за зле зададен въпрос и необмислен отговор. Едно от проучванията пита: „Съгласни ли сте, че всички милионери в България са натрупали богатството си по незаконен път?“. И тук „вековната злоба на роба“ (както се е изразил поетът Гео Милев) отговаря с 68% „да“! Хайде, ако бяха попитали за „повечето“ милионери – както и да е. Но е достатъчно в България да има само един милионер по наследство, за да обезсмисли въпроса за „всички“ милионери. Или пък един субсидиран земеделски производител, който извършва съвсем законен износ. Или пък един съвсем законен приватизатор. „Законен“ все още не значи справедлив и неосъдителен, както и нелицеприятен и възмутителен все още не значи „незаконен“. С това анкетираните се бъркат и объркват онези, които умуват над отговорите им и се чудят с какви политики да им угодят. С две думи, проучванията регистрират глада за популизъм и политиците се втурват да го задоволят.
Излиза, че избирателите не знаят какво искат, обаче политиците идват да им го обяснят и да им го обещаят. Така е и в рекламата – не знаеш какво е спирализатор (вие знаете ли?) и през ум няма да ти мине да си го пожелаеш, докато не дойде някой да ти го покаже и да ти обясни колко необходим е той за теб и за твоите близки.
Очевидно в системата вече има нещо нередно. В лудата надпревара на нужни и ненужни обещания или ще се опиташ да ги изпълниш, разорявайки системата и смазвайки наследника си с натрупани от теб дългове, или пък ще се окажеш осъзнат лъжец, който обещава, само за да дойде на власт, и оттам нататък да я кара както може, както знае и както позволява конюнктурата.
Но вероятно така трябва да бъде, щом на избори гласуват същите, които отговарят и в анкетите. Прави са онези, които не намират демокрацията за съвършена…
Тези щателно проучвани и анализирани „нагласи“ на гражданите не говорят за техните ценности, а за битовите им желания и очаквания. Но пък от друга страна, политиката може би не е длъжна да се занимава с най-големите въпроси. Тя е като управление на домакинството: платено ли е парното, имат ли децата обувки и т.н. От тази гледна точка може би икономиката (οἰκονομία – домакинство на старогръцки) е най-важната. Но дори и тогава от съществено значение е философската предпоставка, от която се изхожда. Без сериозен анализ и дефиниция на тази предпоставка, всеки „нов проект“ в крайна сметка ще се окаже трик на панаирджийски илюзионисти.
Философията и моралът в политиката
Разбира се, с изключение на земния Рай, има още доста положения, по които всеки политик е длъжен да покаже позиция, за да може да бъде разпознат от избирателите. Но за да не се изгуби сред тях, за да успее да бъде логичен и убедителен, трябва да е наясно преди всичко със собствената си философия и морал.
Когато общуват с избирателите, всички политици правят една и съща грешка: мъчат се да отгатнат какво се очаква да се чуе от тях и бързат да го кажат с възможно най-искрени, красиви и убедителни слова. А трябва да е обратното. Политиците трябва да видят себе си – какви са, в какво вярват, какво изповядват. Ето, може да ползват следния импровизиран въпросник:
Добър или лош е човекът? Всеки политик ще каже: добър е, добър е! Човек се ражда добър и трябва да му се помогне да прояви тази доброта. Така е. Но това е само единият възможен отговор. Другият е: човек се ражда увреден от първородния грях, пленен от злото, допуснато в света. Затова е орисан животът му да бъде непрекъсната и тежка борба за обръщане към доброто, проиграно от прародителите му. Животът е изпитание, изкупление. Щастието не е право, а е привилегия.
Човекът обществено животно ли е или индивидуалност? Ако е първото, то водещ е общественият интерес. Ако е второто – напред излизат личните права и свободи. Ситуацията става още по-сложна от факта, че при очевидната си важност двете често си пречат и трябва да се предпочете едното пред другото – ситуация, която, както и да я погледнеш, си е източник на политически драматизъм.
Нравственият закон обективен ли е или субективен? Доброто абсолютно ли е или относително? Моралът въпрос на обществена договорка ли е? Ако е така, не би трябвало да има неморални общества – те просто ще се държат така, както са се договорили, дори това да изглежда чудовищно на общества, които са се договорили по друг начин. Ако ли пък не е така, въпрос на какво е моралът?…
Ето, поставянето само на тези три въпроса, може да накара политиките да изглеждат съвсем различно. Без да си отговорят на тези въпроси, политиците по-добре да не се захващат с „нови проекти“. Мога да си представя как на една маса сядат поредните нови политически ортаци, все едно кои, и казват: „Дайте да решим сега какъв е по природа нашият избирател – добър или лош – и как да подходим към него!“.
Време за нови проекти
(обобщение)
Сега на мода идва консерватизмът, независимо от това в коя негова разновидност ще го разпознаят политолозите. Борбата е за консервативната вълна – кой ще я яхне. Виждаме как довчерашни саркастични атеисти (в ляво) днес бързат да се покажат ревностни православни. Виждаме как доскорошни глобалисти и интернационалисти все по-често се декорират с националния трикольор. И странно – онези, които наистина би трябвало да са автентични консерватори (нарочно не слагам автентични в кавички), сякаш най-малко ще се възползват от това. На път са да пропуснат шанса толкова гръмотевично, че Марешки чак не се сдържа и обяви себе си за новия обединяващ лидер на дясното.
Ако успее да стане такъв, то той ще е третата „десница“ след НДСВ и ГЕРБ, която ще изтика на заден план „автентичната“ такава. И защо да не успее? Какво не му е дясното, като се замислиш, особено в сравнение с десните функционери, прекарали кариерите си по кабинетите в партийните централи? Пък и те са готови да се коалират с всекиго, защо не и с него!
Разбира се, все още ще има много избиратели, които няма да гласуват за Марешки, колкото и десен да се окаже, както няма да гласуват и за ГЕРБ, защото не го броят за истински дясно нещо. Тези хора са последният шанс на „автентичната“ десница. И съм сигурен, че повечето от тях разсъждават по изложения по-горе начин. Тези хора трябва да спечели отново „автентичната“ десница, а да не разчита само на активистите и твърдите си ядра, защото се видя колко са.
За съжаление, „автентичната“ десница не прави нищо от това, което е необходимо, а точно обратното. Нито се определя идеологически, нито се определя политически, нито показва принципност в избора на партньори, нито пък предлага някаква интересна и различна от другите визия. При това положение срещата между десни политици и десни избиратели няма да се състои. Или поне не и между точно тези десни политици и избирателите.
Днес все още казваме, че десните са в криза. Дано не дойде денят, когато те ще продължат да са в криза, но никой вече няма да ги нарича „десни“. Казвам го като обикновен десен (макар и може би не съвсем „автентичен“ по дефиниция) избирател. Не знам, политическата наука може да е на друго мнение. Но е достатъчно няколкостотин хиляди души да грешат като мен, за да прибавим към думата „десница“, освен прилагателните „старата“ и „автентичната“, също и „бившата“. Жалко, защото в тази десница, с който и от изброените епитети да я наречеш, все още има добри политици, които знаят не само как се говори по площадите, но и как се работи в институциите. Те са безспорен политически капитал на нацията и дано не се окажат компрометирани и пропилени.
