Миналата седмица стана дума за Путин и за изказването му по адрес на либерализма в навечерието на срещата на Г-20 в Осака. Тогава разгледахме либерализма през вродената у човека свобода и през това как той се е превърнал от идеология на свободата в идеология против свободата. Неизбежно се опитахме да дефинираме и що е свобода. И увлечени в тези интелектуални упражнения, не разгледахме проблема от една друга важна негова страна, не го разгледахме в контекста на опозицията Изток-Запад.
Какво е Изток и какво е Запад? Някой ще каже: „Младост“ и „Люлин“. Това също, но и нещо повече, което невинаги ни е ясно какво е.
Животът на последните няколко поколения е бил и продължава да бъде белязан от противопоставянето между Изтока и Запада. За да го докажем, не е нужно да се връщаме по-назад от края на 19 век, национално освободителните движения и всичко останало. В крайна сметка тогава (не без известни душевни терзания) избираме Запада, за да дойде след стотина години червената армия и да каже, че не приема избора ни. Последваха години на източен комунизъм, през които протягахме ръце към Запада като към мираж. После миражът се оказа ежедневие и мнозина започнаха да протягат ръце обратно към Изтока. Междувременно целият европейски свят попадна в състояние на ценностен дефицит и ние започнахме да се чудим къде да застанем, за да намерим себе си. Ето защо е важно да знаем историята на Изтока и Запада.
Да речем, че тя започва веднага след Константин Велики, когато възникват ересите. Тогава Изтокът е еретически, а Западът – православен. После, за има-няма 7 века, става обратното и Църквата се разделя.
С печалното разделяне на Църквата, на две се разделя и вселената (ойкумената), обособява се това, което днес наричаме Изток и Запад, като след скандали, сложна дипломация и по Божията воля България остава в православната част. През 15 век се прави едно последно усилие Изтокът и Западът да се обединят с ясното съзнание, че първо трябва да се обединят църквите, изглаждайки своите догматични, канонични и богослужебни различия.
Усилието за обединение наричаме Фераро-Флорентийска уния – един от историческите моменти, в които Изтокът и Западът са очертани много отчетливо. Във Флоренция на практика се обсъжда капитулацията на Изтока пред Запада чрез подчиняване на източната църква на западната. Обсъждат се въпросите за чистилището, за момента, в който се претворява евхаристията, за това какво е Filioque – добавка или разяснение и може ли Св. Дух да има две причини за битието си. Безапелационно се поставя въпросът за фактическото върховенство на папата като викарий на Христос. Всъщност политическият сблъсък е между папоцезаризма (папата признава и помазва кралете) и цезаропапизма (императорът назначава и отзовава патриарсите). Сблъсъкът е и за субординацията в църквата, също и за това да се определи ред по достойнство на катедрите в пентархията, например: 1. Рим, 2. Константинопол, 3. Александрия, 4. Антиохия и 5. Иерусалим.
Конкретният повод за преговорите обаче, поводът, който кара предпоследният император Иоан VIII Палеолог изобщо да се вдигне до Италия, е много по-прозаичен – турците са пред портите на Константинопол и, както се оказва впоследствие, градът ще падне 14 години по-късно въпреки обещания от папа Евгений IV и донейде проведен през 1443-1444 кръстоносен поход, оставил у нашето народно съзнание спомена за Владислав Варненчик.
Че има Изток извън истанбулските хареми и сараи, Западът се сеща отново няколко века по-късно. Междувременно католицизмът дотолкова е напреднал в своето политизиране и централизация, че е успял да роди протестантството. Протестантството играе водеща роля за възникването и осъзнаването на буржоазията, която сравнително бързо ще изгради модерния свят. Хармоничното средновековно общество, съставено от четири съсловия, колкото са и боите в картите за игра – аристокрация (пики), духовенство (купи), търговци (кари) и селяни (спатии) – се раздира и две от съсловията (карите и спатиите) се опълчват на другите две (пиките и купите). Случват се великите революции и сред тях най-великата – Френската. Под просветеното водачество на масонството държавите се секуларизират, появяват се новите вълнуващи думи „нация“ и „гражданин“. Политическите мислители се разделят на консерватори (пики и купи) и либерали (кари и спатии). Очаквано консерваторите са монархисти и клерикалисти, а пък либералите – републиканци и секуларисти. Като всяко ново (модерно) нещо, карите и спатиите се къпят в младежки ентусиазъм, мъчат се да убедят себе си, че светът вече не е същият (и то си е така) и че най-сетне са хванали Господа за шлифера, ако може с рационални методи да се докаже, че Господ има шлифер или че изобщо съществува, в което вече не сме длъжни да вярваме и това е прекрасно!
Киселите консерватори в лицето на савойския дипломат Жозеф дьо Местр се виждат принудени да потърсят някъде упора за своите възгледи и да се противопоставят на буржоазно-либералната еуфория, която залива Европа. И откриват тази идеологическа опора в руското самодържавие. Думата „самодържавие“ е буквален превод на византийската „автокрация“. Идеолозите на руската монархия открито я проповядват, виждайки в своята империя „Трети Рим“, който носи на знамето си герба на Палеолозите.
Смешното е, че по времето, когато европейският консерватизъм се обръща към руското самодържавие, Русия, благодарение усилията на Петър I и най-вече на Екатерина II, е вече доста поевропейчена, погерманчена, попротестантчена, ако щете, страна; „прогресивните“ идеи са нахлули и са завладели всичко – от изящните изкуства и модата, през науката и литературата, та чак до държавното устройство. Затова на нашия дипломат Местр му се налага заедно с големия руски историк Карамзин да положи онези основи, на които по-късно ще израсне славянофилството на Хомяков и характерното руско месианство.
Ето как по абсолютно изкуствен път западното политическо инженерство превъзнася Изтока, пресичайки отчаяните му усилия да се превърне в Запад. Всичко, което днес Изтокът противопоставя на Запада, е дошло от Запада. От Запад нахлуват либерализмът, анархизмът, марксизмът, атеизмът. Пускат корени в неповторимата руска душа и довеждат до Октомврийската революция, до идеологията, която ще превърне половината Запад в Източен блок.
Някъде ми се мерна заглавие, че единствената личност, от която Путин се възхищавал, бил Петър I. Смешно. Петър I е именно онзи, който страстно копнее да превърне Русия от Изток в Запад и отваря широко портите на Третия Рим за онзи либерализъм, за който Путин онзи ден каза, че е отживелица. Къде е Дугин да го посъветва да не западнее, а да се възхищава от Иван Грозни – потомъкът на Асеневци през баба си Зоя (Софѝя) Комнина Палеологина Асенина?! Толкова за Путин, либерализма, Изтока и Запада.
За нас въпросът е по-различен – смешен за циниците, драматичен за фаталистите: какво сме ние – Изток или Запад? И с този въпрос (който ми зададе веднъж Бойко Василев в „Панорама“ и ме хвана неподготвен) започва огромен разговор, който може би някой ден някой някъде ще проведе като хората. Дотогава обаче е достатъчно да си даваме сметка какво са Изтокът и Западът, каква е тяхната история и най-вече, че тази история не е от вчера, не започва със Сталин и Хитлер, с Рейгън и Горбачов, с Тръмп и Путин и нито пък с тях ще свърши. И когато някой трол от телевизията или социалните мрежи започне да ни обяснява що е Изток и що е Запад, ние да извикаме пред очите си антиохийската агора, където свободните граждани се препират колко природи има Христос, Богородица ли е Дева Мария и еретик ли е императорът; да извикаме сенките на Карл Велики и Крум Страшни (които управляват едновременно и умират в една и съща година), да си спомним разколите, схизмите, униите, османците и всичко останало, пък да си сипем едно хубаво питие и да изобразим на лицето си кротка усмивка. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен с обединените усилия на Изтока и Запада или поне на разумните сили в тях.
За в. СЕГА
Илюстрация: Иоан VIII Палеолог, гоблен по катината на Беноцо Гоцоли (1421-1497)
