Memoria (на латински – памет) се наричаше балетният спектакъл в един от епизодите на някакъв най-обикновен сериал по FOX. Спектакълът бе замислен в чест на главната изпълнителка – балерина, на която откриват алцхаймер и тя започва да губи спомените си, личността ѝ се разпада. В тази връзка велик балетист, звездата на трупата, открива, че танцът помага на заболяването и зарязва кариерата си, за да помага на болни от алцхаймер чрез медицински балет. Толкова важна е паметта! Поуката е, че човекът – това са неговите спомени; любовта между хората живее от спомени; не можеш да обичаш някого, ако не ви свързват общи спомени.
Вероятно същото, което важи за човека, важи и за човечеството. Банална е максимата, че човечеството страда, защото повтаря историческите си грешки. А ги повтаря, защото не пази жив спомен за тях. Пази теоретичен спомен, но той е мъртъв; знаем какво е станало през Балканската война, но това вече не е спомен, а факт от учебниците по история, който сме се съгласили да приемем. Да, максимата е банална. Всички знаем, че хората не помнят. Всяко трето поколение е готово да повтори грешките на първото. Това е ясно, не е там въпросът. Въпросът е лошо ли е да се забравя историята или е хубаво. Не бързайте да казвате: лошо е. Дайте да се замислим…
Освен персонален има ли и публичен алцхаймер? Има и на него е посветена изящната книга на нобелиста за 2017 – Казуо Ишигуро – “Погребаният великан”. Действието се развива някъде през 5-6 век, скоро след смъртта на крал Артур. В характерния стил на автора не веднага, а постепенно научаваме, че цяла Англия тъне в някаква патологична забрава, хората не помнят миналото си и то до такава степен, че на прага на смъртта не могат да извикат спомените, с които да оправдаят живота си. Почти към края научаваме каква е работата. След като Артур не успял да сложи край на унищожителните войни между британците и саксонците, даже след като изклал децата на саксонците, за да не отмъщават един ден за бащите си, но без особен резултат, защото самите бащи били все още в отмъстителна възраст, се намесил придворният чародей Мерлин и омагьосал драконицата Куириг така, че дъхът ѝ да се стели като мъгла над земята и да причинява политически алцхаймер у гражданите. Омразата била забравена, а отмъщението – невъзможно, защото отмъщението е свързано с паметта и по-специално със злопаметството. Така бил постигнат мир за десетилетия. Всички били умерено бедни, умерено щастливи, умерено непридирчиви, но нямали спомени. И понеже нямали спомени, не се колели. Тоест, поуката е, че ако човек забрави историческите си грешки, той няма да ги повтори, с което, разбира се, не сме съгласни. Човек ще повтори историческите си грешки именно когато ги забрави, защото дори и без спомени природата му си остава същата; инстинктите, страстите, апетитите – всичко си остава същото.
Но нека не говорим за родовата и историческата памет, защото много ще се отплеснем и ще изречем знаменателни слова. Нека се върнем само една единствена година назад.
Направих си труда да преровя архивите и да извадя един от медийните контент анализи, които съм правил за някакъв клиент през 2019. Отворих файла за седмицата от 9 до 13 септември. Ще си позволя да припомня водещите събития през нея, пък на когото не му е интересно – да не чете.
Безспорно събитието на тогавашната седмица беше шпионският скандал. Помните ли? Сотир Цацаров, главен прокурор по онова време, повдигна обвинение в шпионаж на председателя на национално движение “Русофили” и няколко дни, а може и седмици, цялата страна почти не говореше за друго. Мен даже ме викаха в “Панорама” да споделям мъдри наблюдения и изводи. Особено вълнение произведе проектът “България”, разработващ план в 5 стъпки за преориентацията на страната към Русия. Отново се разделихме на русофили и русофоби и извадихме калъчките. Своите позиции заеха както Президентът, така и Министър-председателят и агитките тутакси се оформиха около тях. Какви бяха последиците? Какво стана с Малофеев и Решетников? Какво стана с Малинов? Ако някой си спомня, нека каже.
От същата седмица е и сюжетът за “преврата” на Десислава Иванчева. Точно преди една година, помните ли? Тогава медиите разпространиха паметния чат, който уличавал Иванчева, че иска да превърне протеста в преврат и който започваше така:
– На протеста на 12-ти за Бойко Атанасов ли да викаме?
– Против Гешев. Трябва да свалим Гешев, пък кой ще сложим, където се казва – няма значение…
Паметен ли казах? Някой помни ли го днес, година по-късно? Или и той се е превърнал в поредния неясен силует в мъглата на политическия алцхаймер.
През все същата тази седмица – 9-13 септември 2019 – президентът Румен Радев държа реч в парламента, с която заплаши депутатите, че “улицата ще ги помете“. Тогава започна и разговорът за промени в конституция, който доведе до “Радев: Трябват промени в конституцията…” (5 август 2020) и “Радев: Не е време за промени в Конституцията...” (17 август 2020).
Все през същата седмица новоизбраната Урсула фон дер Лайен заговори за Зелената сделка, Фандъкова побърза да предоговори боклука, а БСП обяви подкрепата си за Мая Манолова в кметската надпревара за София.
Нарочно не правя преглед на събитията през цялата 2019 година, макар че картината със сигурност би била по-ярка. Една седмица, даже не и цяла, стига. Иначе безспорно мога да се върна и десет години назад, до 2009, за да напомня в какъв образ дойде Бойко Борисов на власт: “Борисов: Ще преследвам Станишев и Доган до затвора“. И тогава Народът копнееше да помете “статуквото”, и тогава Българинът настояваше да се рестартира “системата”. Днес Народът и Българинът акостират с гумена лодка на частния плаж на същия този Доган, за да го молят да свали същия онзи Борисов, а същият този Доган отговаря изсред цветята: “Да, добре”.
И в такива моменти човек си казва: слава Богу че го има омагьосания отровен дъх на драконицата Куириг, който като мъгла обгръща хората и заличава спомените им. Да живее магьосникът Мерлин, да живее кръволокът Артур, да живее политическият алцхаймер, който помага на гражданското общество не само да не умре от срам, но и денонощно да помпа самочувствието си с илюзии са собствения си героизъм и непогрешимост. Освен това мисля, че Картаген – езическият град, в който е възможно да се случи всичко това, – трябва да бъде разрушен.
За News.bg