Забелязвате ли колко лукаво си играя с думите? Във Вулгата – латинския превод на Библията от св. Йероним – книгата „Битие“ е Genesis. Именно в „Битие“ откриваме генезиса на дългия път, довел до оформянето на днешната политическа класа, която често ни главоболи и понякога даже се чудим как да се отървем от нея. Нашата беда е че си въобразяваме, че всичко се случва за първи път на нас и се вайкаме: какво ще правим сега!, а пък те, нещата, почти винаги са стари като света и сменят единствено имената си и тънкия целофан, с който са опаковани.
Един от най-големите проблеми на човешкото общество е проблемът за властта. Властта се превръща в проблем, в момента, в който човекът отхвърля нейния естествен източник – Бог – и се мъчи да Го замести със себе си под най-различни форми с променливо ниво на сполучливост и въпреки предупрежденията на пророк Самуил, които той отправя, помазвайки първия цар Саул. Отхвърлянето на Бог като източник и естествен субект на властта става многократно през вековете, като първият опит е още на Адам в съавторство с „жената, която ми даде Ти“ (Бит. 3:12), а последният беше неотдавна, когато националната държава въведе секуларизма, след което „социалната“ наложи и атеизма, обявявайки религията за отживелица и „опиум за народите“. Новите времена на националната и социалната държава замениха йерархията с вишегласие и по този начин задълбочиха проблема за властта още повече.
Какъв е властовият проблем? Той е здрава сплав между необходимостта обществото да се движи по общоприети правила и нездравия инстинкт на индивидите да издевателстват над ближните си и да се облагодетелстват от тях. Уилям Голдинг в „Повелителят на мухите“ създава много хубав образ на властовия проблем. Още по-хубав е у Дъглас Адамс, който казва: „ако някой поиска властта, това вече е достатъчно основание тя да не му се дава“ (цитирам по памет). А обществото има остра нужда да живее по общоприети правила. Но за да има такива, те, дори да са изработени колективно, което е почти невъзможно, се налагат и контролират от авторитет, от субект на някаква власт.
Всички ли искат да властват? Според мен (а и според Д. Адамс) – не. И именно онези, които не искат, трябва да бъдат задължавани. Властта трябва да е задължение, а не привилегия. Но това е само в сънищата на феите и може би в някои фантастични романи, ама от най-фантастичните. Що се отнася до онези, които искат да властват и които никак не са малко, то от техните редове се попълва политическата класа. Разбира се, само от онези, които успеят да се касират във вътревидовата борба, но не и от онези, които отпадат поради некадърност, липса на връзки или лош късмет, въпреки огромното си желание. Отпадналите желаещи са най-гневни.
Развитите общества са немислими без разделението на труда и в тях политиците са специализирани професионалисти като архитектите, зъболекарите или счетоводителите. Понякога, поради дефект в системата, се появяват и аматьори, но те скоро стават за посмешище. Тъй че когато си избирате кой да ви управлява, вие не си избирате Данко, Крали Марко или Храбрия оловен войник, а някой измежду архитектите, зъболекарите и счетоводителите, образно казано. Вярно, можеш да попаднеш на такъв зъболекар, че да прокълнеш утробата, която те е родила, но той пак си е зъболекар.
Да видим какво става в Библията, с което и започнахме, пък вие го приемете ако щете като историческа истина, ако щете като предобраз на нашите времена, ако щете като алегория или дори като детска народна приказка с някаква елементарна поука. Изобщо, груба грешка на модерното и възхитено от себе си човечество е че е спряло да прави справки в Библията по важни въпроси.
Веднага след като творението, реалността се е раздвоила за първи път на добро и зло, се случва още едно важно раздвояване. Адам и Ева раждат две момчета. Каин е земеделец, а Авел – скотовъдец. Те принасят жертва на Бог от плодовете на труда си. Жертвата на Каин е безкръвна, а на Авел – кръвна. За който разбира какъв е смисълът на жертвоприношението, първата жертва няма такъв, няма смисъл, защото не е предобраз на истинската жертва на Голгота – тази, при която се пролива невинна кръв за изкупване на вина. Бог не приема безкръвната жертва и Каин, вместо да проумее защо и да се смири, обижда се и ревнува. Ревнува дотам, че убива брат си. Раздвояване. Раздвояване чрез братоубийство. Масово се среща и днес.
Промислителят Бог обаче не наказва Каин, не го унищожава в мига на ужасяващото престъпление, както по-рано не унищожи и баща му в Рая. Вместо това го оставя да създаде половината човечество. Раздвояване. Каин се отдалечава от родния си дом и създава първия град. Нарича го Енох по името на сина си. Освен градската цивилизация, потомството на Каин изобретява технологиите (бронзови сечива и оръжия, развили се днес до електромобили и смартфони), музикалните инструменти, изящните изкуства, въвежда многоженството. В това време потомството на Сит, който се ражда от Адам и Ева на мястото на убития Авел, се обръща към духовното.
След всяко раздвояване обаче следва смесване, защото иначе не би имало следващо раздвояване (последното раздвояване без последващо смесване ще бъде на заставащи отдясно и отляво на Божия престол в деня на Страшния съд). И понеже било логично и закономерно, допотопното смесване станало като потомците на Каин и на Сит започнали да се събират помежду си и да раждат деца. Децата, които родили, са исполините. Исполин не значи “много голям“, а „наполовина“ – наполовина ситити, наполовина каинити; наполовина духовни, наполовина материални; наполовина небесни, наполовина земни. Исполините, обединили в себе си и двете половини, били горди и самолюбиви, надменни и силни, жадни за власт и арогантни. Скоро те господствали над човечеството. Ето го генезисът на политическата класа – хибриди от две начала, при доминация на земното, материалното, при забравяне на духовното, при отхвърляне на естествената власт, забравяйки нейния естествен Източник.
Разбира се, този първи допотопен социално-политически експеримент не дал добри плодове, не се възцарила правдата над обществото човешко и Бог се видял принуден (в преносен смисъл, защото как и от какво може да е принуден Бог!) да организира Потопа. В Потопа нечестивците погинали, а праведниците се спасили. Раздвояване.
През следващите хилядолетия многократно са се случвали раздвоявания, сливания и нови раздвоявания. Случват се и днес. И ще се случват до края, защото светът е двоичен и ще бъде такъв, докато не видим ново небе и нова земя.
И сега идва най-забавното. Всичко би било много лесно, ако можехме да кажем: този е добър, а този е лош; този е управляващ, а пък онзи – управляван; аз съм потомък на Сит, а пък ти си на Каин. Уви, не става така. Всеки е всичко. У всекиго доброто и злото, каиновата и ситовата кръв са смесени и толкова добре разбъркани, че е невъзможно човек сам да ги раздели по собствено желание и по собствена воля. Така че днес може да си управляван, а утре – управляващ. Политическата класа не се състои от някакви различни индивиди, от някаква друга порода. Това сме ние при определени обстоятелства. И всеки от нас е свободен, ако не друго, то поне да каже: ето, избирам да съм своята добра половина, а с лошата ще продължа да се боря.
Сигурно вече се питате: каква е поуката от всичко това, какъв е изводът, защо го четохме? Да не би да ни внушаваш, че нищо не можем да променим и няма смисъл да извършваме никакви движения в каквато и да е посока?! У-у-у-у…!!! Напротив, изводът е, че човекът, още непреглътнал забранената ябълка, пробутана му от „жената, която ми даде Ти“, още от този първоначален за трагичната си история момент има остра нужда да промени себе си. Не света, а себе си. Докато злото извира от нас, светът няма какъв друг да бъде, освен лош, каквото и да правим, каквито и „съвършени“, „справедливи“ и „работещи“ закони да се мъчим да ковем, каквито и честни знамена да развяваме. Причината за всичко, което не ни харесва и срещу което усещаме порив да се борим, е вътрешна, защото злото е проникнало и се е смесило. То ще остане там до края, но ние можем да предпочитаме не него, а доброто. Пак ще бъдем добри и лоши едновременно, но е въпрос на наш избор дали да бъдем по-скоро добри или по-скоро лоши. Избор, който варварският Картаген е направил и затова трябва да бъде разрушен.
За в. “Труд”
Илюстрация: Корнелис ван Харлем (1562-1638), “Каин убива Авел”, гравюра, 1591.