в. "Труд"

Украйна – Изтокът и Западът

от

Докато ние тук се дръгнем където не ни сърби и редим и пренареждаме в мечтите си най-разнообразни парламентарни мнозинства и правителства, произтичащи от екстравагантните резултати на последните избори, международната ситуация става твърде интересна и даже мъничко злокобна. И вместо да разсъждаваме и обсъждаме каква позиция да заеме България спрямо световните полюси, за да оцелее в що-годе приличен вид, ние се вайкаме на какво щял да бъде министър еди-кой-си протестър или върху друг въпрос от подобна епохална величина.

Нещата в Украйна не вървят на добре и ако продължава така, уютния свят, на който се наслаждаваме след Втората световна война, скоро може и съвсем да не го бъде. Глупак е онзи, който си въобразява, че свършекът на безметежието няма да се случи, а само бодро ще прогресираме към все по-сияйни хоризонти. Въпросът не е дали ще се случи, а какво ще правим, когато се случи. Готова ли е българската политическа мисъл да си го представи?

Поредицата романи на Айзък Азимов за Фондацията гради сюжетите си върху идеята за една фантастична наука, наречена „психоистория“. Тя е съвкупност от математически модели, които предвиждат бъдещето 30 000 години напред въз основа поведението на огромни човешки маси. Империята или глобалното (в случая универсалното) село е рухнала, и трябва да се преживее някак епохата на хаос до следващата глобализация (универсализация). Знаменателно е, че определяща се оказва психологията, а не логиката. Факторът е душата, ψυχή. Душата на цялото разселено из необятната вселена човечество.

Какво е общото между измислиците на Азимов, напрежението в Украйна и българската политика? Общото е страхът, че нашите политици, улисани в дребнавите си маймунджилъци и хипнотизирани от заклинанията на международните информационни агенции, може да не си дадат труда да погледнат какво се случва в българската душа. А случките там, дори понякога ирационални, не бива да се игнорират.

Всички виждаме, че от 2014 (от Майдана) насам, положението в Украйна е тревожно. Откакто Байдън спечели, очевидно стана още по-тревожно. Американският президент №46 директно заплаши, че „ако Русия действа безразсъдно или агресивно, ще се плати цена, ще има последствия“. А как реагират в Европа ли? Министърът на отбраната на Германия г-жа Анегрет Крамп-Каренбауер „призова Москва да обясни придвижването на руски въоръжени сили в териториите, граничещи с Украйна“. Призова я в „Туитър“. Ех, защо нямаше социални мрежи 70-80 години по-рано! Какви шедьоври биха били статусите и туитовете на Сталин и Хитлер, на Франко и на Мусолини! Най-добре е всички държавни глави в Европейския съюз да се хванат под мишница и да тръгнат по „Унтер ден линден“, скандирайки „Je suis Zelensky!“.

Военният министър на Германия.

Междувременно, към днешна дата струпването на руски войски на украинската граница е най-голямо от 2014 насам, Съединените щати, НАТО и Европейският съюз обещаха подкрепа за Украйна, а на 9 април турците съобщиха, че два американски бойни кораба са минали Босфора и ние не знаем как да ги възприемем – като венециански галеони или като дромоните на Лукас Нотарас. Сблъсъкът между Изтока и Запада изглежда все по-реален, сензационен и в същото време déjà-vu.

Какви сме ние, българите – Изток или Запад? Този въпрос е много по-интересен, отколкото изглежда на пръв поглед. Наскоро умен човек ми отправи критика, че в една нова българска партия виждам едновременно „допотопна гордост“ и „безочлив популизъм“, сякаш тези неща са несъвместими. Напротив, едно и също са. Още децата на Адам разделят човечеството на две – интуитивни и рационални, земни и небесни, – за да ги омешат после и да родят исполините. Но тези две начала и сега съществуват неслитно и неразделно. В съвременните понятия (нека под „съвременни“ да разбираме все пак последните поне хиляда години) Западът олицетворява рационалното, земното, прагматичното, докато Изтокът е интуитивното, небесното, синтетичното. Какви сме ние, българите – Изток или Запад, аналитични или синтетични? По политическа ориентация формално сме Запад. По държавно устройство ­– също Запад. По увлечение по битовите технологии и безметежния живот, правата и привилегиите – Запад. Но заедно с това сме и част от Византийския, а по-късно и Османския свят, което съвсем не е Запад. И това, което „съвсем не е Запад“ все още е дълбоко впечатано в мисленето ни. Един българин по въпроса за напрежението между Путинова Русия и Байдънова Америка написа във фейсбук дословно следното:

„Първо САЩ нямат покритие и още ако дразнят Русия в Района около Украйна няма да останат Бази на Нато или пък на САЩ ще се радвам ако Руснаците ги поизпепелят и да прати Краварите дето им е мястото и толкова по лошо за тях през годините доста държави имат да си им го връщат и все някога някой ще им Тури края“.

Ето какво се случва в народната душа, ето колко интересен е въпросът Изток ли сме или Запад. Можем да кажем, че политическото противопоставяне между двете започва още в началото на IX век, по Крумово време, когато Карл Велики търси формула да се еманципира от Константинопол. Удобна формула се оказва filioque – добавка към Символа на вярата (основния християнски догмат), въведена на Толедските събори няколко века по-рано с най-добри намерения и целяща да подчертае в очите на арианстващите германци, че Христос е точно толкова бог, колкото и Отец, а не твар, макар и качествено превъзхождаща останалите твари. Тази политическа линия на Карл Велики в крайна сметка довежда до Великата схизма от 1054, когато се вижда, че Изтокът и Западът вече отдавна не са едно и също нещо, а напротив – трупат все по-дълбоки различия. Сред най-важните от тях са върховенството и непогрешимостта на папата, целибатът, непорочното зачатие, чистилището и свръхдлъжностните заслуги (индулгенциите), злоупотребата с които доведе до възникването на протестантството, поставило дамгата си върху съвременната западна цивилизация.

Всичко отминава, остава само народната ψυχή. Отношенията между Изтока и Запада минават през опустошаването на Константинопол от кръстоносците през 1204 и падането му под обсадата на Мехмед II Завоевателя през 1453. Унията е провъзгласена няколко месеца по-рано. Кардинал Ириней (българин по произход) прочита Символа с добавката, с което хвърля в смут православните граждани, на които Мехмед е обещал пълна свобода на вярата. Същия ден Великият дук Лукас Нотарас произнася историческите слова: „По-добре турска чалма, отколкото папска тиара“. И наистина, тогава този избор не е изглеждал толкова абсурден, колкото от съвременна гледна точка. В очите на православните византийци мюсюлманите и католиците са еретици от кажи-речи един и същи порядък с тази разлика, че попарата на едните вече са сърбали, а на другите все още предстои. Изток или Запад? Кое да ни погълне? Кое е по-малкото зло?

Дали ако Византия не бе паднала заради греховете си, то православието щеше да изчезне; дали нямаше да се превърне Константинопол в преден пост на католицизма, разяждан от бедност и война? Кои са били по-проницателни – партията на чалмата или на тиарата?…

Дано днешните български политици – стари кучета и новобранци – да гледат на проблема за Изтока и Запада по някакъв подобен на гореизложения начин, за да са адекватни по отношение на избирателите си. Историческият избор на българите към евроатлантическа ориентация (Запада) не е с много дълбоки корени. В душата на народа се извършват сложни процеси, граничещи с Айзък-Азимовата психоистория. Не е тайна, че един от най-важните приоритети на българската външна политика е Русия и Турция да бъдат в лоши отношения (друг е въпросът доколко можем да постигнем нещо такова със собствени сили или ни остава само да се молим и да се надяваме). Същото важи и за Изтока и Запада – два центъра с огромна гравитационна сила, които всмукват такива като нас единствено по причина на съществуването си. Ще могат ли българските политици – стари кучета и новобранци – да извлекат някаква полза за държавата от моментното напрежение между Изтока и Запада или ще се дебнат и преследват в новия парламент, ще се продават и купуват, слепи за всичко останало? Ами ако конфронтацията между Изтока и Запада се задълбочи? Как ще постъпят тогава българските политици – стари кучета и новобранци? Ще събират оферти? Ще се псуват помежду си в социалните мрежи? Страх ме е да гадая. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За в. „Труд“.

Може да харесате и: