Човек е толкова по-недосегаем, колкото по-малко иска от този свят. Теоретично, когато престане да иска да бъде жив, тогава ще бъде абсолютно недосегаем. Но днес говорим за много по-дребни неща като например търпението, с което кокетните жени понасят мъките на неудобните обувки или пък търпението, с което народите понасят мъките от членството в Европейския съюз заради благините, произтичащи от него. А благините са все още повече от мизериите – може със съвсем мъничко, но все още са повече и всички си плащат цената, мърморейки и скърцайки със зъби. Вижте например Полша.
На многозначителната за България дата 9 септември тази година някаква комисия на ЕС, която отговаряла за върховенството на закона в страните членки заедно и поотделно (скоро и ние писахме за върховенството на закона) поискала на Полша да се наложат финансови санкции, защото, най-общо казано, отстоявала убеждението, че на територията на една суверенна държава националните закони имат по-голяма тежест от европейските. Дали е така, е тема на съвсем друг разговор, колкото юридически, толкова и философски.
На 20 септември Съдът на ЕС в Люксембург осъди Полша да плаща по половин милион евро на ден заради това, че не иска да закрие въглищната си мина „Туров“.
На 17 октомври Съдът на ЕС осъди Полша да плаща по цял милион на ден, докато не премахне Дисциплинарната камара на Върховния съд.
ЕС заплаши, че ако глобите не помогнат, ще бъдат спрени парите по плана за възстановяване и устойчивост на Полша (това е новото име на оперативните програми), а те са доста в сравнение с другите европейски страни.
Всичко това полският правосъден министър Збигнев Жобро нарече „агресия срещу Полша“ и „правна хибридна война“. Виктор Орбан, чиято страна също като Полша е преследвана от ЕС заради „зоните свободни от ЛГБТИ“, каза в Брюксел: „Върховенството на закона и санкциите срещу Полша? Това е смешно, Полша е демократична и най-добрата държава в ЕС, няма основания за такива“, с което влезе в противоречие с „безпристрастното“ заглавие на Райнхард Везер от „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ (цитирано от българската DW):
„Европейската комисия поиска финансови санкции за Полша. И добре, че го направи“, както и със злорадата забележка на Елена Йончева: „В Европейския парламент след Полша идва ред и на България“.
Всичко е заради изкушението. Както хората, така и народите са готови на всевъзможни унижения, за да не им се случи нещо неприятно или за де престане да им се случва нещо приятно. Ако Полша не се интересуваше от европейските пари по плана за възстановяване и устойчивост, на ЕС и през ум нямаше да му мине да я заплашва, че ще ги спре. Но европейските пари са сладки, виждаме го и у нас. Без тях нямаше да има пътища, а пътищата, независимо от негативното отношение към „магистралите“ в някои среди, са нещо много важно. Толкова важно, че когато легионите на Цезар са напредвали към Галия Трансалпина, са напредвали, строейки пътищата, по които марширували. Благодарение на европейските пари в селските райони се случиха неща, които иначе никога не биха се случили. Благодарение на тях стотици малки предприятия се модернизираха и станаха конкурентоспособни. С европейски пари се изпълняват невиждани и нечувани социални програми, които помагат на управляващите партии да трупат популярност и да се крепят на власт. Парите са сладко нещо. Както са казали мъдреците: щастието не е в парите, но не е и в тяхната липса. Затова да членуваш в Европейския съюз е изкушение, което си има и своята цена.
При индивидите е абсолютно същото, както и при народите. Вижте нашумелите напоследък зелени сертификати. Те също са цена за изкушение. Вероятно в повечето случаи сертификатите са свидетелство за извършена ваксинация поради убеждение и загриженост за здравословното състояние, но в много случаи здравето въобще не е истинският мотив за придобиване на зелен сертификат. Доказателство са десетките хиляди фалшиви сертификати. Човек, загрижен за здравето си, не се снабдява с фалшив сертификат. Снабдява се такъв онзи, който иска да ходи на мол, на кръчма, на фитнес и не знам там на какво още се ходи със зелен сертификат. Тоест, поддалите се на изкушение граждани се оказват изнудени и плащат цената на изкушението: ако искаш молче – боц!; ако искаш дискотечка – боц!; ако искаш на моренце в Гърция – боц! И обратно: ако не ти пука дали ще идеш на молче или в Гърция – няма боц! Засега…
Така е и с държавите. Ако искат пари, ще търпят и унижения. Ще им затварят рудниците, ще им затварят електроцентралите, ще им забраняват думи като „негър“ и „педераст“, ще им мерят кривината на краставиците и ще ги насърчават да не ядат месо, защото домашните животни, пърдейки, задълбочават климатичните промени. От лудост ли е това или за пари? Като се замислиш – и от двете. На ниските нива, които започват някъде от средния надъхан чиновник и свършат до крещящия и просълзен от ярост активист, е от обикновена идиотия и инстинктивен порив да угодиш на господаря и да придадеш някакъв илюзорен смисъл на безсмисления си живот. На високите нива обаче всичко е за пари и за нищо друго. Погледнете само наглостта на търговията с въглеродни емисии. Под неубедителната маска на грижа за природата и планетата всеки който дими повече трябва да си плаща или да си изнесе производството в страна където може да си дими спокойно. Намалява ли се димът? Не. Облекчава ли се Майката Планета? Не. Увеличават се само парите, увеличават се само цените. Все по-малко пари трябва да остават у обикновения гражданин, за да не се почувства той прекалено свободен и независим. Същевременно обаче все повече блага трябва да получава той, но да ги получава под формата на публични услуги, които някой друг е решил какви да бъдат, а не ги е избрал гражданинът и не ги е закупил за себе си със собствените си пари. Няма да вземеш парите, които си изработил, защото с тях държавата е длъжна да купи тестове и маски, за купи ваксини, да плати пушеците си и не знам още какво. Цивилизацията е изкушение. Прогресът е изкушение. Технологиите са изкушение. Сигурността, чиято цена най-често е свободата, също е изкушение. Тези неща си имат цена и всеки, който желае цивилизация и прогрес, я плаща.
На кого обаче в крайна сметка плащаме цената на изкушенията си? Ето това е един грандиозен въпрос, по който европейската схоластика все още не се е произнесла окончателно и категорично. Благодарение на д-р Фауст обаче познаваме горе-долу механизма на сделката.
Ще ни доведат дотам да си задаваме въпроса трябва ли ни вече ЕС, защото той прекали със злоупотребите си, прекали с изнудването си, цената на изкушението стана твърде висока. Правите краставици бяха смешни, но зелената сделка не е. А обявяването на конституционния съд на суверенна държава за незаконен е вече плашещо. Европейската администрация отдавна не е това, което се очаква да бъде. Под въпрос е доколко европейските институции изразяват волята на народите (той и Сталин беше „баща на народите“), доколко народите искат да стоят на тъмно и студено и да не могат „гък“ да кажат, за да не ги обвинят в некоректност и неуважение към „върховенството на закона“, тоест към върховенството на декретите, резолюциите, директивите и прочие, написани от високоплатени рибооки бюрократи, скъсали всякаква връзка с действителността. Моята воля ли изразяват българските евродепутати? Моята воля ли изразяват Ал Бано и Ромина Пауър (Кънев и Йончева), когато в хармоничен дует доносничат и позорят държавата, в която си плащам данъците?
Нужен ли ни е все още ЕС? Уви, нужен ни е. Такива като нас винаги трябва да са скачени към някаква по-голяма икономика и към някаква не толкова дребнава администрация. И ще си плащаме безропотно цената на изкушенията, защото свикнахме да живеем охолно и безметежно и ще издерем очите на всеки, който се опита да ни отнеме това. Е, ще ги издерем само с думи и вопли, защото на нищо друго вече не сме способни. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За News.bg
