Св. Иоан Рилски и св. Цар Петър
в. "Труд"

Структура на българския консерватизъм

от

Както завършват приказките: и мен ме поканиха. Лично Шкварек ме покани, но аз не отидох. Не отидох, не защото съм скептичен към българския консерватизъм, а защото ме болят краката и не мога да стоя дълго време седнал на едно място. Иначе щеше да ми е безкрайно интересно да чуя проф. Даниел Вълчев в ролята му на консервативен говорител. Неговото присъствие на конференцията на фондация „Консервативно общество“ е много обнадеждаващо, защото той не си губи времето с обречени каузи, а се включва единствено там, където има някаква перспектива.

Всъщност тази фондация – „Консервативно общество“ – се учреди миналата събота, 25 ноември, в хотел Шератън и беше под надслов „Консервативни решения в ерата на глобализацията“. Амбицията е да се яви като пряко продължение на опозиционната на форума в Давос инициатива ARC (Alliance for Responsible Citizenship) ­­– движение начело с Джордан Питърсън, което се основа през октомври тази година в Лондон с цел да обедини мислещи хора за посрещане на предизвикателствата към западната цивилизация. Свързващото учредителите е, че са хора със сравнително консервативно мислене.

Лично за мен това учредяване дойде като манна небесна, защото работя върху един по-голям текст за годишника на „Консерваторъ“, който ще бъде представен в началото на следващата година. Текстът ще е озаглавен „Какво следва след лявата вълна?“. В него разглеждам три хипотетични сценария за това какво ще се случи след неминуемия провал на левия либерализъм (да не се бърка с нормалния либерализъм!). Единият от тях предвижда подем на консерватизма като донякъде извънсистемен начин на политическо мислене. Знам, че от литературна гледна точка тази прогноза граничи с утопията, но все пак…

Да видим от какво би могъл да се състои българският консерватизъм.

Преди всичко той има своята политическа част. Тя би трябвало да се състои от консервативните политически партии, обаче те, с изключение на една, са незабележими и не съм сигурен дали изобщо извършват някаква дейност – просто ръководствата им са решили да ги регистрират и са се обозначили в консервативния сектор като по-екзотичен. Партията-изключение се нарича КОД на Петър Москов и за мен това е официално консервативното на България, около което трябва да кристализират всички останали желаещи.

ГЕРБ също е консервативна партия, каквото и да ми разправяте. Българският консерватизъм има две крила – народняшко и префърцунено. В префърцуненото ще намерите такива интелектуални безделници, които философстват за произхода и природата на властта, за големите политически идеологии и мястото на консерватизма  тях, за малките и големи общности, за Едмънд Бърк и другите отци и пр. Консерваторите-народняци са интуитивни. Те не настояват да ги наричате „консерватори“, но тачат традициите, семейството, християнските ценности и патриотичните идеали. В повечето случаи са набожни и силно резервирани към иновациите на секуларните държави. Много често ще наречете консерваторите-народняци „нормални хора“ в най-широкия смисъл и няма да сбъркате. ГЕРБ е партията точно на тези хора (КОД малко залита към префърцунените и трябва да направи нещо по въпроса, ако не иска вечно да бъде бутиковото украшение на политическия микс у нас). Обаче ГЕРБ, в стремежа си да бъдат голяма партия, се изкушават да бъдат универсална, а не специализирана партия с обособена идеология и това ги отдалечава от представата за консерватори.

По своему и БСП изглежда на моменти консервативна, но то е по печални за нея причини. След появата на формации като „Да, България“, „Демократична България“ (към която за съжаление се примъкна и ДСБ с единствената цел да трудоустрои лидерите си) и най-вече на „Продължаваме промяната“, в България вече се оформи модерна левица, което постави БСП в положението на класическа левица и я принуди да извършва такива непривични за нея движения като въвеждане на плосък данък, показно черкуване и противопоставяне на Истанбулската конвенция. За да се разграничи от ултралибералната нова левица, БСП е принудена по някои въпроси да изглежда консервативна, но по природата си не е и това не бива да се забравя.

От какво още се състои българският консерватизъм? На второ място трябва да посочим интелектуалния кръг около платформата „Консерваторъ“ на Николай Облаков. Там са младите теоретици, които тихомълком вече изобщо не са млади, но продължават да бъдат теоретици, без да са се престрашили по някакъв начин да прекрачат в практиката. Но дейността им вече се забелязва и в чужбина, което дава ценен принос към тяхната легитимност. Продукцията на тази общност определя дефиницията на българския консерватизъм, без, разбира се, да забравяме и академичните политолози и фундаменталните книги като „Политическият консерватизъм от Бърк и Местр до Орбан и Тръмп“ от Петър Николов-Зиков и Ирена Тодорова.

На трето място идва… как да я наречем… неправителствената част. Тя е новосъздадена и в нея засега попада единствено фондация „Консервативно общество“ на Шкварек (с която започнахме). Предстои да видим как ще се развие и какво ще произлезе от нея. Ако един ден реши да стане партия, както правят повечето фондации в аналогичното положение, няма да е интересно, няма да е нищо ново под слънцето. Но ако усвои подходящи чуждестранни финансирания за популяризиране на консерватизма – виж, това вече ще е много полезно, защото българската душа пада малко резервирана към подобни умствени лигавщини и докато не ѝ се обясни просто и човешки, ще остане индиферентна към всички благородни попълзновения в тази посока.

На следващо място е патриотичното крило. Забелязали сте, че когато говорихме за консервативните партии, не споменахме националистическите и патриотичните. Не беше случайно. Това донякъде е плод на мое лично убеждение, защото смятам, че национализмът и консерватизмът са антагонисти. Консерватизмът възниква именно като реакция срещу новопоявилия се в края на 18 век национализъм, реакция в защита на сериозно ударените социални прослойки на аристокрацията и духовенството. Но въпреки всичко днес разглеждат патриотизма и национализма като част от консерватизма. Официално. Нищо не може да се направи по въпроса. Някои слагат дори фашизма и нацизма в този кюп, но мисля, че това е вече прекалено.

Така или иначе не можем да не споменем патриотичните субекти в микса на българския консерватизъм. Ако глобализмът и либерализмът (левият, пък и обикновеният, капиталистическият) вървят ръка за ръка, то патриотизмът и национализмът логично трябва да застанат до консерватизма в предстоящия му сблъсък с либерализма. В патриотичната част на българския консерватизъм със сигурност попада ВМРО, но не съм убеден дали е редно да слагаме тук „Атака“ и „Възраждане“, защото те са по-особени – спекулативни партии, за които си заслужава да се говори отделно.

Как се оформи българският консервативен микс дотук: политически център (КОД) плюс интелектуално-теоретичен („Консерваторъ“ и консервативно настроените академични политолози) плюс неправителствен („Консервативно общество“) плюс патриотичен, който е малко аморфен, но нека го наречем и него „център“.

Остава още един елемент, за да добие нашата българска консервативна картина своята завършеност. Предлагам за по-весело да наречем тази част „свободните електрони“. Те са много.  Има много хора с консервативен душевен ред, които обаче нито са организирани, нито гравитират около някакви колективни субекти. Просто си живеят живота и го живеят със здрави консервативни разбирания, без да очакват някой да ги нарича непременно „консерватори“. Ако им се появи някой активист да им говори за джендър идеологии, зелени сделки и истанбулски конвенции, те гнусливо ще сбърчат нос и ще кажат: „не, това не са нашите хора“. Тези интуитивни консерватори са неоценим и при това значителен по размер ресурс за българския консерватизъм. Просто трябва да се намери път към тях, което, мисля, не е чак толкова трудно.

Партиите, фондациите, медиите – ето структурата на българския консерватизъм. На тези източници разчита той. Това пространство обаче трудно се организира, особено когато е срещу течението и не разполага с нужното финансиране. Мейнстриймът винаги ще намери начин да обрисува консерваторите като маргинали и да ги подхвърли на присмех. Но няма да може да ги промени. Защото консерваторите не се мислят за някакви, които трябва да станат някакви други. Консерваторите са чужди на етикетите, които пък са въздухът, който диша мейнстриймът, както впрочем и всеки тоталитаризъм. Затова мисля, че консервативният сценарий за бъдещето, макар да е малко романтичен, не е съвсем безумен. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Св. Иоан Рилски и св. благоверни Цар Петър на две срещуположни планински възвишения; Църквата и монархията – фундаментът на консерватизма.

За в. „Труд“.

Може да харесате и: