Провокация ли е идването на украинския Епифаний?
Снимка: DIR.BG
TRIBUNE

Провокация ли е идването на украинския Епифаний?

от

Провокация е, но не толкова към Русия, колкото към българските миряни. И то не толкова в качеството им на миряни (защото мирянинът е смирено същество, което се срамува и страхува да натрапва мнението си), колкото на гражданите. А гражданинът, както знаем, го тегли да е шумен и креслив. Хората извън духовенството се делят на лаос (откъдето и лаици) и демос – лаосът е църковен народ, а демосът е обикновен народ: в древността езичници, а днес атеисти, агностици, окултисти, йоги, кришнари и вся астальная… като в онази наздравица. Всъщност преди всичко като на граждани гледат на себе си хората от втората категория, от демоса. Не че лаиците не са граждани, но за тях това не е толкова съдбоносно, не е смисъл на живота им, защото техният смисъл е друг. Лаиците не са толкова разпенени, толкова шумни. Не са денонощно възмутени от нещо като другите. Ето, вижте оръдейния лафет: това, че изпратихме Патриарха на лафета, на който изпратихме и Царя Обединител Борис III – как да е. „Ама защо го теглеше БТР? Толкова е безвкусно, толкова е просташко!“. А какво да го тегли, танк? Автобус, тролей (върви ли тролей между „Св. Александър Невски“ и „Св. Неделя?)? Ще кажете: коне. Ама, ако впрегнат шест черни коня, веднага ще скочите: защо са шест, а не четири или осем; защо са черни, а не бели или сиви?! А може би в лафета трябваше да впрегнем гвардейците като „Бурлаки на Волге“[1]?… Такива са те, активните граждани. Но да се върнем на провокацията.

Какво значи провокация? Както всички знаем, това значи „предизвикване“ и е калка (буквален превод) на provocatio от pro (напред) и vocare (викам, извиквам). Така че провокацията си е чисто предизвикване. Та, съзнателно предизвикателство ли е присъствието на Епифаний и ако да – защо? Наистина, най-чистосърдечно си задавам този въпрос: защо?

Ето какво каза руската посланичка Елеонора Митрофанова по повода: „Това не е просто напрежение, а огромна провокация и спрямо Българската църква включително. Тяхната църква не е призната от Българската“.

На което Киевският митрополит Епифаний (когото „Офнюз“ нарекохаукраински патриарх“, та им се смяха и децата) отговори, че не е никаква провокация, че е бил поканен и добави: „За тях (бел. ред.: Русия) е много болезнено, когато нашата Украинска православна църква влиза на международно равнище и има комуникация с другите православни църкви… Руската държава използва за своите цели руската църква. Виждаме какви последствия носи идеологията на руския мир. Държавата агресор се опитва за заличи нашата държава и нашата църква, но ние сме духовно силни и ще продължим“.

А ето и обяснението на варненския митрополит Йоан, който в момента е избран за наместник-председател на Светия синод: „Лично аз съм притеснен, защото днес стана въпрос за Руската църква – тя е част от тялото Христово. Ще има представител на Московската патриаршия. Има една деликатна тънкост – че има възможност да присъства човек, по чийто статут не сме се произнесли – човекът, който представлява православната църква в Украйна. Той не е поканен от нас, но ще присъства и това може да смути определени хора, ако той вземе участие в опелото. В такива моменти съобразяваме църковния канон и трябва да бъдем максимално прецизни в тези отношения, защото те засягат божия народ в голяма степен“.

Забележете: митрополит Епифаний казва, че е поканен, а пък митрополит Йоан казва, че Българската православна църква не го е канила. На светлинни години съм далеч от мисълта, че Епифаний лъже, а пък на милиони светлинни години от тази, че лъже Йоан. Кой тогава е поканил Епифаний? Защо го е поканил?

Очевидно го е поканил Вселенският патриарх – негово светейшество Вартоломей. За нас присъствието на Вартоломей е голяма чест. Все едно какъв е той като личност (аз нямам и не желая да имам представа за това), все едно какви и към кого са политическите му ангажименти – той е Константинополски патриарх, а Константинополската църква е църква-майка на нашата от 12 века. Голяма чест е, макар че онези с БТР-а се възмутиха защо водел службата на гръцки (а на турски ли да я води или на английски – това са езиците, които той със сигурност говори).

А пък, видите ли, Московският патриарх Кирил не бил поканен и затова отишъл заедно със сръбския на опелото на починал сръбски епископ (Бог да го прости!).

А пък, видите ли, Радев не се срещна с Вартоломей.

И какво остана от опелото на Неофит? Превърнаха го в политически фарс. Че става дума за активно медийно мероприятие говори изключителната активност на либералните „православни“ сайтове. Те са няколко. Всъщност най-отровните са два. Има и един трети, който е чат-пат. Засега не им казвам имената, за да не им давам поводи за скандали и още по-истерични крясъци, но някой ден вероятно ще се наложи да се занимаем специално и с тях.

Вредно е да се обругават личности заради техните действията от позициите им във важни институции, защото така неволно биват обругавани самите институции. Царят например е много твърд и следва неотклонно това правило, той една лоша дума за никого лично не е казал, дори и за Бойко Борисов, когато стана за първи път министър-председател. Тогава публиката очакваше, припомням, Царят да бъде поне малко жлъчен по адрес на бившия си телохранител. Такъв беше и Александър Божков. Единственото, което съм чул от него за някого, беше когато Иван Костов му се падна водач на листа на някакви парламентарни избори и Божков каза: а сега аз за кого да гласувам?…

И аз (барабар Петко с мъжете) споделих това мнение за личностите и институциите във връзка със сагата в Сливенска епархия и последвалото напрежение около Синода. Споделям го и сега. Тогава малко ми се поскараха някои по-граждански настроени богомолци – ама как така ще си мълчим, как така ще пазим авторитета на Синода!, – но после митрополитите един по един започнаха да застават на такива позиции, че прибързаните крясъци се оказаха абсолютно излишни.

Ние като прости миряни, лаици, отдалечени от кухнята на събитията, е най-разумно да пазим благоприлично мълчание и да приемаме фигурите еднопланово – не еди-кой-си архиереят, политикът и гражданинът, а еди-кой-си архиереят. Точка. За другото време има много.

Ако някой наистина милее за мира в Църквата, в конкретния случай той не би поканил нито един от двамата украински митрополити (защото както Епифаний се появи неканен, така и Онуфрий не дойде по почина на Кирил Московски). Би се въздържал от присъствието и на патриарсите – както на Руския, така и на Вселенския, защото, както се оказа и в действителност, те ще превърнат това тъжно събитие в поле за сблъсък на доктрините и лагерите, които защитават; ще заглушат всичко небесно и ще ни захвърлят в смрадливото блато на мимолетната политика. Както и направиха. И двамата – единият с демонстративното си отсъствие, а другият с довеждането на архиерей, за когото нашата църква все още не е изразила позиция. Самият факт, че съществуват две враждуващи гледни точки, облечени в архиерейски одежди, вече съдържа огромно напрежение. Напрежение по теми, които утре ще бъдат забравени, но раните в тялото на Църквата ще останат. Не, няма да са смъртоносни, защото тя е безсмъртна, но ще бъдат болезнени и душевредни.

Мнозина – и нашата църква от самото начало, и Патриархът, когото изпратихме в събота и за когото шумно скърбиха дори хора, които никога няма да видиш на литургия, та даже и папата – призовават и се молят за мир. Кой тогава не иска мира? Да не си правим илюзии. Освен големите облагодетелствани, мнозина вече са си подредили живота и бизнеса така, че чудесно печелят от войната. Мнозина благодарение на войната са преминали в друга социална категория. Всички те не желаят войната да свърши, молят се да не свършва.

Пак казвам: в такива случай за нас – простите лаици, страничните наблюдатели – е най-добре да запазим мъдро мълчание. Това не означава да нямаме мнение, но нека го имаме в сърцата си, а да не се правим на публични говорители и да се надвикваме наляво и надясно за радост на бесовете. И да се смирим, доколкото можем. „Жертва Богу е дух съкрушен. Сърце съкрушено и смирено ти, Боже, не ще презреш“ (Пс. 50:19). Сега са трудни времена, грозни времена, но те ще отминат и без нашите вопли. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

[1] „Бурлаци на Волга“ – картина от Иля Репин.

Източник: TRIBUNE

Може да харесате и: