Класическият наивизъм не е нищо ново. Това е начин на рисуване, при който художникът умее да рисува, обаче се преструва, че не умее. Известни наивисти са грузинецът Нико Пиросмани (оня с милионите алых роз, за когото сме писали), Иван Генералич, основател на прочутата хърватска школа от село Хлебине, французинът Камий Бомбуа, бивш циркаджия, известен със сцени на борби и увеселения и един от „наивните четирима“ на Париж, Анри Русо, бивш митничар, който рисува фантастични джунгли, без да е напускал Париж, тук са и българските баща и син Божкилови (от които притежавам скромна колекция) и тъй нататък, и тъй нататък. Всички те обаче са преднамерени наивисти, тоест по принцип могат да рисуват и само се правят на нескопосани.
Има обаче и непреднамерени наивисти. Казвам „непреднамерени“, защото те не се преструват, а рисуват както и колкото могат.
На тези изкуствоведчески мисли ме наведе една публикация не къде да е, а във ватиканския официоз VATICAN NEWS. Става дума за изложба със заглавие „Прегръдката на мира“: юбилейна изложба в Рим на българската художничка Милена Велчева“. Изложбата била организирана и благословена „под активното давление на посланика на България пред Светия престол и при Суверенния Военен орден на Малта, г-н Костадин Коджабашев“ (види се, влиятелна фигура, щом е способен на такова „давление“), и открита лично от текущия министър на културата Мариан Бачев.
Признавам, че не бях чувал за Милена Велчева, което за мен е простимо, защото съм „кат’ дете прост“ (както е казал поетът), и затова се поинтересувах и се оказа, че тя не е изолирано явление, а част от семейство с художествено-творчески традиции – жена на режисьора Иля Велчев (хубаво българско име), който пък е син на члена на Политбюро на ЦК на БКП Борис Велчев – втория човек след Тодор Живков до 1977 – и леля на бившия главен прокурор Борис Велчев Jr. Както се казва: творец от сой.
Да видим към кои творби Ватиканът привлича вниманието ни, анонсирайки изложбата в официалния си новинарски орган.
Това е преди всичко „Прегръдката на мира“, дала името си и на цялата изложба.
Платното съдържа (трудно ми е да ги нарека „композиция“) 11 вдървени фигура – две централни и 9 фонови. Не търсете символика в числата, едва ли има някаква съществена такава. Централните фигури са някакъв папа и някакъв православен монах, за който не е указано дали е епископ, владика или патриарх, защото инсигниите му са някакви неопределени. Важното е, че изпод расото се подават елегантни бутонели – важен теологичен детайл.
Важен е и изводът, че православните и католиците трябва да се прегърнат, въпреки догматичните различия и отстъпления от Писанието и Преданието. Важно е, че „Източната и Западната църква са като двата бели дроба, с които диша Христовото тяло“ (Йоан Павел II, „Ut Unum Sint“), но безспорно най-важен е изводът, който си правим от тази картина, че начело на католиците е папата, който е „непогрешим ex cathedra“, а на православните е Истанбулският епископ, който освен старата слава на титлата си няма нищо друго – не е епископ на християнски град, а почти цялото му „стадо“ е в протестантска Америка.
Защото теза на картината не са кои да е, не са случайни персонажи, не са просто някой си папа и някой си патриарх. По-запознатите с най-новата история на Църквата ще се договедят, че става дума за онази среща между Константинополския патриарх Атинагор I (най-големият икуменист в Православната църква) и папа Павел VI в Йерусалим, където на 7 декември 1965 взаимно отменят анатемите от 1054, дали началото на Великата схизма. Това отменяне не е признато от никого, което си личи от факта, че и днес католици и православни не се молят и причастяват заедно, с изключение, разбира се, на онези, които искат да влязат в противоречие с 10-о, 11-о и 45-о апостолско правило. Това събитие е пожелала да алегоризира и обезсмърти художничката, за да си направим ние, простите православни, нужните изводи.
Задният план на картината е условно заден, защото не е отделèн от предния нито с помощта на линейна, нито на въздушна перспектива. Състои се от пеещи деца, сред които някакъв декабрист с болнави сенки около очите, тъжен слепец и флейтистка. Не се наемам да гадая какво символизират. Може би някаква всеобща радост, знам ли?…
После ни се предлага творбата „Свети седмочисленици и свети Цар Борис I“.
Не мога да кажа „не искам да се заяждам“, защото всъщност искам, но Борис I никога не е бил цар. Изобразен е с нещо като китайска кутийка за подправки на главата, но и това не е в състояние да ни убеди в титулатурата му. Всички останали свв. Седмочисленици са изобразени като схимници, тоест монаси, приели Велика схима. Всъщност само за св. Константин-Кирил се знае, че е приел схима преди смъртта си, за никого другиго от останалите. Ако предният план се състои от свв. Кирил и Методий, както е редно според заглавието на творбата, то св. Методий правилно е облечен в нещо като омофор, защото е бил епископ. Св. Кирил обаче е с нещо като пончо, върху което е извезана азбуката (не глаголицата). На същото това пончо виждаме и масонското Всевиждащо око, което, хайде да речем, че в обърканата символна система на художничката е Окото на Провидението. Но какво означава оная цепка, в която се вижда човек, който гребе прав в лодка в среднощно езеро – това не знам и не смея да гадая.
Ще прескоча картината „Въведение“, на която мязащ на дядо Сионий владика държи за ръка малка балерина с пергаментен свитък в ръка, и картината „Троица“, на която двама мъже четат нещо и на която няма нищо троично, с което ми напомня оня виц:
– Художнико, защо си в затвора?
– Защото нарисувах картината „Ленин в Полша“.
– Но това е съвсем похвален сюжет. И какво изобразяваше картината?
– Надежда Крупская и Дзержински в една копа сено на село. А Ленин е в Полша…
Ще прескоча тези картини, но тъй като стана дума за авторовата символна система, ще ви покажа една друга – не толкова църковна. Нали знаете, символите са нещо като небесен език, те идват, когато думите се окажат безсилни, идват, за да уловят най-фините движения на душата и да назоват неназовимото.
Не знам как се казва картината, но изобразява Христо Ботев – поета комунар, който написа за „царе, папи, патриарси“, за „калугери и попове“ и за „православните скотòве“.
Обърнете внимание на елементите, поднесени с такава категоричност и рязкост на рисунъка, в сравнение с които и най-агитаторският плакат е загадъчно завоалиран, двусмислен и иносказателен. Очевидно става дума за баладата „Хаджи Димитър“, но в центъра на изображението е не той, а Ботев. Момите от двете му страни без съмнение са „самодиви в бяла премяна, чудни, прекрасни“, като едната е обединила около себе си вълкът, който „му кротко раната ближи“ и птицата, която (тук е моментът да се насладите на многопластовостта и вариативността на тълкуванията) може да е както „сокол, юнашка птица“, така и орлицата, която „денем му сянка пази“. Всъщност птицата не прилича нито на сокол, нито на орлица, но не бързайте да се подигравате, защото може би именно тук е енигматичността на голямото изкуство.
Що се отнася до другата девица, тя пък държи Хаджидимитровата „сабя на две строшена“ в едната си ръка и кой знае защо маслинова клонка в другата. На заден план, отново без никаква линейна или въздушна перспектива, се ширят планини, небеса и прочее героични елементи.
Както каза един приятел (между другото сред най-добрите живи православни иконописци): „На цялата изложба ѝ липсва само Зеленски с бял гълъб в ръцете!“. Забелязвате ли как зографите мислят в багри? А да не би пък все пак онази неопределена птица в картината с Ботев да не е нито орлица, нито сокол, а именно белият гълъб? Тогава да не би героичната фигура в средата да не е Ботев, а… но млъкни, сърце!
Както и да е. И тук, както и в други аналогични случаи, е важно обобщението, което ни насочва към полезни изводи. А изводите са, че голяма е силата на изкуството и то отключва и най-ръждясалите катинари в сърцата ни. Ето, благодарение на тази изложба, аз се почувствах повече християнин и по-близо до Бог. И изпитах облекчение, стана ми някак спокойно, защото разбрах, че всичките хилядолетни догмати на Църквата са ненужни за персоналното ми богопознание. Разбрах, че мирът в мира сего и борбата с климатичните промени са по-важни от наследяването на Царството Божие. Не е важно какво казва Евангелието, а какво ще кажат умниците след него. Да живей икуменизЪмът! Слава на папата! Слава на Истанбулския архиепископ! Слава на Спагетеното чудовище!
