Защо трябва да знаем социологическите проучвания? Замисляли ли сте се? Не е ли много по-нормално да проследим кампаниите, да направим своя избор след сериозен размисъл, да отидем да гласуваме и на следващия ден да видим кой какво печели. Защо трябва да знаем какви са предварителните нагласи? Виждам само един отговор: защото има такъв феномен, че много хора гласуват за онзи, който има най-голям шанс да спечели, за да си мислят после, че и те са на власт.
Да, има такъв феномен. В политологията и социологията той е известен като „ефект на победителя“, „ефект на подражанието“ или bandwagon effect. Наричат го „когнитивно пристрастие“.
Защо трябва да знаем социологическите проучвания, защо ни ги натрапват, защо плащат на медиите да ги публикуват? Очевидно защото проучванията се използват за манипулация и агитация. През седмицата излезе едно твърде интересно допитване. Интересно, защото не питаше „За кого ще гласувате?“, а „Кой според вас ще бъде първи?“. Тоест ти може много да обичаш някоя екзотична и причудлива партийка, но не те питат това. Питат те кой ще е първи.
За жалост, поне половината от участниците отбелязаха своя любимец, независимо от това, че няма абсолютно никакви шансове да е първи. Даже ревностни фенове се опитаха да добавят в списъка една партия, която при проучванията вероятно е попаднала в „други“, но ето: няколко нейни симпатизанти я извадиха от тези „други“ и заявиха, че според тях тя ще бъде първа политическа сила. Има едно такова правило, че в предизборна ситуация партиите и активистите трябва да се държат така, сякаш непоколебимо вярват, че ще спечелят с гръм и трясък. И убедено го говорят по телевизора. Смешно. Но пък иначе как ще накараш бай Пешо да гласува…
Чувал съм (няма да кажа, че и на мен са предлагали в политическите ми години, за да не ме питат после кой ми е предлагал), чувал съм, че социологически агенции предлагат да публикуват проучвания срещу заплащане, в които да личи внушението, че поръчителят ще се представи много добре или поне ще постигне много по-добър резултат, отколкото сам очаква. И лошото е, че резултатите наистина се вдигат. И всичко това заради ефекта bandwagon.
Този ефект е възможен заради един друг, по-общ и по-широкообхватен –
Влечението да следваш мнозинството
Няма нищо лошо в това влечение. Напротив, в повечето случаи то ти помага да формираш правилно мнение и поведение, без да имаш пряк опит – например, ако видиш, че повечето хора с отвращение отказват да ядат изпражнения, отказваш и ти, без да се налага да ги опиташ лично.
Но този принцип (да следваш мнозинството) е твърде порочен, защото почива на неправилното убеждение, че мнозинството е право, само защото е мнозинство, и че колкото повече хора споделят едно убеждение, толкова повече това убеждение е истина. На този принцип се гради демокрацията и това е най-големият ѝ порок. Този принцип отваря вратите за чудовищни манипулации. Например: „Еди-кой-си политик най-сетне ще ни оправи! Така мислят 53% от населението“. И ти си викаш: „Толкова много? Не може да не ни оправи! Я да взема и аз да го подкрепя, че да не се цепя от колектива!. „Казват ти: „всички знаят, че това е така и така“ и ти си викаш: „ами, добре, явно е така“ и не се питаш: „ама наистина ли, аджеба, ВСИЧКИ го знаят или само така ти казаха“.
Демокрацията почива върху илюзията за правотата на мнозинството. Тази илюзия плюс всеобщото избирателно право са бомбите, които взривяват демокрацията и човек би се зачудил как още е жива, ако пропусне да си даде сметка, че отдавна не е.
Вишегласието (на руски е „болшевизъм“, дайте си сметка). С вишегласие се взимат важните решения, включително и решенията за властта. А често истински компетентно по важните въпроси е само едно тънко малцинство, докато мнозинството тъне в невежество и заблуди и решенията му са почти винаги грешни, защото поради злото устройство на света е по-вероятно да вземеш грешното, лошото решение, отколкото правилното и доброто.
За да се избегне това, е възтържествувала някаква ужасяваща бюрокрация, стигаща до пълна дехуманизация. Буквата на закона е всичко, духът на закона е нищо. Съдията е само тълкувател на закона, но не и съдник по съвест.
Това естествено увлечение по мнението на мнозинството се нарича в модерните времена „мейнстрийм“. Едно от определенията за мейнстрийм е особено показателно: „Мейнстриймът включва цялата популярна култура, която обикновено се разпространява чрез масмедиите. Противоположностите на мейнстрийма са субкултурите, контракултурите, фен-клубовете и др.“. Тоест мейнстриймът е колкото спонтанно, стихийно явление, толкова и нещо, което се влияе от медиите, нещо което се създава от медиите. И от тарикатите, наричани „инфлуенсъри“ или „лидери на мнение“. Който овладее медиите (в т.ч. и тарикатите), ще има власт над мейнстрийма, а оттам и над всички, които желаят да живеят според него, тоест върху преобладаващата част от популацията и в крайна сметка върху общественото мнение. А да се овладеят медиите не е чак толкова трудно. Особено в глобалния свят на свръхмощните корпорации. Така в един момент може да се окаже, че хората живеят в някаква измислица. Така може да се окаже, че ценностите им, изгубили корените си в естествения нравствен закон, са абсолютно фалшиви и не водят до нищо друго, освен до прелест и измамно самочувствие.
За мен поне най-страшното е, че след всички тези размисли човек се обръща към собствените си убеждения, най-основните убеждения, и с ужас установява, че и те са формирани по гореописания начин. Например космополитното мислене (в услуга на глобализма). Закърмени сме с космополитно мислене, с мултикултурализъм, с вкус към екзотичното и малцинственото. Вижте бившия кмет на Катманду в Непал, някой си Балендра Шах… Изключително чужда страна, но плътно в калъпа на либералната демокрация, макар и със своята самобитност – дайрета, цимбали и прочее. Иначе парламентарна демокрация по глобален тип, парекселанс. Популизъм по азиатски, при положение че азиатската култура и азиатското мислене са изконно чужди на всякакъв популизъм, доколкото там човекът не е оная ренесансова ценност, която е в християнския свят. Та този бивш кмет (който забравих да кажа, че е рапър на 35 години) е на път да стане министър-председател на Непал на гребена на някакви банални и еднотипни до втръсвате в контекста на целия свят младежки вълнения.
„Уважаемо поколение Z, оставката на вашия убиец настъпи — написа Балендра Шах, по-известен само като Бален. — Сега вашето поколение ще трябва да води страната. Бъдете готови“.
Да ви е познато?
Киноиндустрията, новините и официалната публицистика предлагат един модел, един мироглед, една идеология, а ние, консуматорите, оставаме с впечатлението, че те са единствено възможни и ги приемаме за аксиома. Вижте как през последните години филмите са изпълнени с положителни хомосексуални герои! И съм сигурен, че милиони биологични единици по света са убедени, че Елена от Троя е била негърка.
А ето и най-„хубавото“: когато „системата“ (нека така да наречем поднебесния свят на злото) промие мозъците на хората с примери за масово следване на ценности и поведение, тогава хората започват сами да искат още от същото. И тогава „системата“ услужливо се впуска да ги задоволи. Прецизни маркетингови проучвания показват какво търси и какво иска публиката и всички общественици, медии и лидери се хвърлят да го задоволят: криминална хроника, престъпления, скандали, еротика, телевизионни реалитита със скъп бюджет и евтино до пошлост съдържание, милиони рецепти за това как да бъдем щастливи, как да ни е приятно и как да се забавляваме. Харчим пари за преяждане, харчим пари за отслабване, защото „всички правят така“, такъв е мейнстриймът.
Когато социологическите агенции ви кажат, че изборите ще спечели този или онзи, те официално го признават за „мейнстрийм“ и на вас оставят порива да го следвате. Далеч съм от мисълта, че социологическите агенции са единствените, които определят кой ще управлява, но със сигурност легитимират едни кандидати повече от други. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
За в. „Труд“.
