Очевидно семейство „По-по-по….” е било толкова успешно, толкова тегления на ипотечни кредити е предизвикало и толкова нови клиенти е донесло на Райфайзен, че оттам са решили да продължат сагата му в нова продукция.
За какво се разказва в новата лента. Познатите ни вече дебили се разхождат в парк. Не щеш ли, забелязва ги някакъв човек и се провиква (цитирам по памет): „Ей! Ти ли си?! Не сме се срещали 20 години! Как си, какво ново при теб?”. На което какво мислите му се отговаря? Дали: „Завърших образованието си и си намерих добра работа, в която се реализирах и ме уважават”. Или пък: „Срещнах любовта на живота си, оженихме се и имаме прекрасно дете”. Или дори: „Бях много болен, оперираха ме, но се оправих. Само качих килограми и сега отслабвам по една специална програма”. Не! Дебилът не казва нищо такова. Той отговаря: „В Райфайзен банк можеш да си откриеш тримесечен депозит в лева с 6,5% лихва!”. След което прави физиономия, която говори: „Можеш ли да си представиш какви чудеса стават по света!!!”. Ето това узнаване е най-важното, което се е случило през последните 20 години в живота на дебила и той с радост го споделя със своя приятел от детинство. Толкова. Това е рекламата. Друго, освен тази кратка, но съдържателна размяна на реплики, няма.
Бих могъл да нарека този сюжет „Стари приятели”. И да продължа да фантазирам на чаша хубав скоч (понеже е вече три следобед) за други подобни сюжети, които са не само поучителни с житейската истина, която носят, не само разтърсващи с колизиите на своята драматургия, но и полезни за потребителя с рекламната информация, която му предоставят относно един или друг продукт за масова консумация. Например:
Майката на войника
САЩ. Военен кораб разтоварва инвалиди от Виетнам. От върволицата слепи, безръки, хроми и халипави жертви на американската военщина се отделя млад негър и с напиращи в очите сълзи се затъркалва към дебела негърка, за която се знае, че е майка му. Затъркалва се, защото виетконгска пехотна мина е откъснала и двата му крака. Майката се навежда да го прегърне, а той увисва на врата й, като развълнувано подритва с чуканчета във въздуха.
– Как си, мамо? Как е малката ми сестричка Луси? Татко добре ли е? Още ли свири на банджо с приятели в онова бистро за цветнокожи? Какво се случи тук през всичките тези години, когато аз жертвах парчета от плътта си за вас и за своята родина?
Майката, благодарна на въпроса, който й се задава, ококорва възторжено очи и отговаря:
– Знаш ли, че „Хед едн шолдърс” е шампоан №1 в борбата с пърхота?!?!
Или пък нещо такова:
Шибил
Хайдутинът Шибил много майки е разплакал. Никой не е успял да го хване, но сега е тръгнал на сигурна гибел. Шибил знае, че бащата на изгората му, подкрепен от местния деребей, му е устроил засада, мръсният чорбаджия, и използва дъщеря си за примамка. Знае, но въпреки това отива, защото любовта трябва да тържествува над всичко. Любовта, необузданата, чистата, истинската. Любовта, която прави от звяра човек. Та, тръгнал е Шибил на среща с любимата и както е тръгнал, така се появява пред сараите на баща й, тоест в центъра на засадата, към който от всички прозорци наоколо са насочени зли кремаклийки, чакащи сигнал да го затрият. А сигналите могат да бъдат два – бяла кърпа: пощадяват го; червена кърпа: затриват го. Има, има надежда кърпата да е бяла, но в последния момент народният изедник, чорбаджия и баща на изгората развява червена кърпа. Пушките пукват. Европа стресват. Шибил се свлича на колене, но още не иска да умре. Той е корав мъж. Вдига гаснещ поглед към прозореца на своя екзекутор и промълвява:
– Защо, чорбаджи? Защо!!!
– Защото – отговаря чорбаджията и засуква вакъл мустак, – балканът пази своите тайни. В наденицата най-важни са подправките. Слагаме…
Тук пушките гръмват още веднъж, Шибил се просва бездиханен на земята, а ние никога няма да узнаем какви подправки се слагат в наденицата.
Не мога да не се изкуша и от следния неувяхващ сюжет:
Хектор се прощава с Андромаха
С шлем, броня и щит, обаче по пишка (не знам защо така са изглеждали бойците в античността), Хектор се е подпрял на дългото си копие и влюбено гледа младата си жена Андромаха, която държи на ръце невръстния им син Астианакс. Хектор отива да брани родния Илион от сборна формация гърци (в т.ч. и мирмидонеца Ахил, който в последствие ще го затрие заради мъжкото си гадже Патрокъл), които са решили да го сринат, защото братът на Хектор, Парис, е праснал жената на Менелай, Елена, и тя му е пристанала. Менелай е сезирал брат си Агамемнон, събрали са чета и са тръгнали да разгонят фамилията на Парис в частност и в по-общ план на Троя, та покрай отмъщението за поруганата семейна чест да турят ръка и на Дарданелите. И ето, корабите са акостирали, ахайците са разпънали шатрите си и се готвят за щурм. Може да ги спре само Хектор и той тръгва да го направи. Ето защо се прощава с младата си жена и с невръстния си син.
– Обичам ви, но трябва да отида – обосновава дълга си към обществото той.
– Да се пазиш! – заръчва Андромаха.
– Пожелай ми нещо на прощаване!
– Да си миеш зъбите с Колгейт 360 градуса, защото само 80% от бактериите в устата са по зъбите, а останалите са по езика и бузите.
Хектор тръгва, Ахил го убива, после Одисей прави коня, троянците не послушват Лаокоон и вкарват коня в града, градът е опожарен, избягва само Еней и бяга чак до Апенинския полуостров, където основава Римската империя, от която пък впоследствие ще се оформи Италия, родината на Долче и Габана. Такива ми ти работи.
Ето на тези размисли ме наведе рекламата на Райфайзен.
автор: sulla.blog.bg
прочетен: 3020 коментари: 25
последна промяна: 18.10.2007 22:4