Аз не чукам камъни. Не съм скулптор и не мога да му направя паметник от мрамор или от бронз. Аз работя с думите, но и те не ме слушат: започвам и се връщам и не зная какво да кажа. Вчера си отиде един от най-добрите ми приятели. Какъв го познават всички и като какъв ще го запомнят, нека кажат другите. Аз ще напиша само няколко изречения и после ще млъкна.
Сашо беше човек с блестящ интелект и изтънчено чувство за хумор. Кротък и незлоблив, скромен и отстъпчив, Сашо умееше да създава приятелства между хората – всички негови приятели сме и приятели помежду си и сякаш членуваме в един голям Клуб на онези, които го познават.
През последните години, преди да се разболее, играехме често тенис. Носехме си смешни подаръци, когато някой пътуваше някъде. Имахме си няколко хубави софийски кръчми, в които обичахме да сядаме, да чревоугодничим и да си говорим на пръв поглед глупости. Открихме заедно Тоскана, а в Испания се роди мечтата да създадем работещи структури за развитие на информационното общество в България. По това работихме заедно до последния момент.
Сигурно дълго няма да изтрия телефонния му номер от списъка с контактите си. Вероятно няма да го изтрия никога, макар че Сашо вече няма да го има, за да ми се зарадва, когато го потърся и да ми се обади с традиционното: „Альо-о-о…” Когато миналата седмица се чухме за последен път, той както винаги беше изпълнен с надежда, че нещата ще бъдат добре. Последните му думи бяха: „Много здраве и целувки на всички!”…
