Едно
Вълнувам се, защото разбрах, че ще ме пратят на пътешествие в далечни и екзотични страни. Аз съм Евро. Едно най-обикновен евро, на което така и пише: „One Euro”. Отсякоха ме сравнително скоро от два цвята метал – бял и жълт. Поразходих се из Европа, в Германия мила старица си плати таксата за магистралата с мен, а малко холандче ме използва, за да си купи трева. После ни събраха много такива евра и ни казаха да си стягаме багажа, защото ще ни изпращат в България по линия на европейските структурни фондове. Понеже не знаех какво значи това, обясниха ми, че на онази България и се полагат евра като мен, за да строи пътища, да купува машини и да прокарва Интернет. Превъзбудено съм като дете пред Коледа и нямам търпение час по-скоро да замина за България да строя пътища.
Две
Европейският съюз се грижи добре за новите си членове и непрекъснато изхвърля към тях облаци евра. Сякаш облаци от сперматозоиди, тези евра се надпреварват да оплодят големите държави като големи яйцеклетки, за да могат тези държави да заченат и да родят хубави и европейски неща. В случая България е една средноголяма яйцеклетка, но с огромно ядро, в което денонощно прииждат пълчища нови митохондрии, рибозоми, ретикулуми и апарати на Голджи от всички села и паланки. Заради това голямо ядро се надяваме, че България лесно ще зачене и скоро ще роди своите хубави неща.
Три
От няколко дни сме на границата. Казаха, че яйцеклетката още не била съвсем готова за европейското оплождане и имало да се свършат още няколко дребни неща. Аз и другите евра като мен си построихме палатков лагер и се приготвихме да чакаме. Приличаме по-скоро на палестински бежанци отколкото на европейска валута, но се надяваме всичко скоро да се уреди и България да ни приеме и усвои.
Четири
Тази сутрин се събудихме и установихме, че много от нас ги няма. Първоначално се зарадвахме, защото решихме, че са ги усвоили по оперативните програми, но после се оказа, че не било съвсем така. Злите езици говорят, че са ги откраднали комунистите и турците, но аз не вярвам. Лошото е, че сега ще трябва да чакаме още повече, преди да ни приемат и усвоят в България, защото Европа е много ядосана на комунистите и турците.
Пет
Едно евро каза, че българите не ни искат, че не сме им нужни и само им досаждаме, като искаме да строим пътища и да прокарваме Интернет. После се изтъркаля към железопътните релси, легна на тях и се самоуби от отчаяние. Когато влакът отмина, видяхме, че еврото се е превърнало в някакъв окаян станиол, с който вече никъде и нищо не можеше да бъде финансирано. Аз обаче съм евро – оптимист и все не мога да повярвам, че сме чак толкова ненужни за българите и чак толкова нежелани от тях. Все се надявам, че някой ден ще ни поискат и затова продължавам търпеливо да чакам на границата заедно с другите евра.
Шест
Ура! Ще ни усвояват! Чу се, че имало някакъв кмет, който написал процедура за конкурс, по който хората да кандидатстват с проекти и да им плащат с нас. Дългото чакане свърши и най-сетне ще се влеем в изтерзаната българска икономика. Напуснахме палатките и нетърпеливо запристъпвахме от крак на крак пред граничната бариера.
Седем
Проблем. Намерил се някой да обжалва конкурса и го отменили. Обжалвал го заради това, че кметът го бил написал така, че да спечели фирмата на майка му и да ни открадне. Върнахме се обратно в палатките, които вече са доста прокъсани и в тях свири леденият вятър на мъгливите Балкани.
Осем
В следващите дни се редуваха пориви на надежда и пропасти от отчаяние. Важното е, че накрая разбрахме какво трябва да направим, за да ни пожелаят българите и да положат усилия да ни усвоят. Трябваше да изчакаме година-две, докато някой обяви подходящ конкурс, на който да се явим. Междувременно сроковете за конкурса задължително се пропускат, така че вместо обява за конкурс се изработва предложение за обявяване на нов конкурс с нови условия и срокове, на който ние трябва да се явим. За да се явим, трябваше да подготвим някои документи: че наистина сме европейска валута, че монетите са доказано кръгли, а банкнотите – доказано правоъгълни, като това се подкрепя с референции от поне три страни на три различни континента с изключение на Европа, но и без Южна Америка и задължително с Антарктида. Всички хора, изобразени върху нас, трябваше да бъдат сертифицирани експерти, а изобразените сгради и най-вече традиционните мостове по банкнотите трябваше да са редовно пуснати в експлоатация, което се доказваше посредством акт 16. През последните три години всяко евро трябваше да е участвало в заплатата на трима висши европейски чиновници и да е било част от финансирането на поне 7 европейски проекта в България, същите като този, който още не е обявен, но за да бъде обявен, трябва да отговори на условието, че ще бъде пръв по рода си и преди него никой никога и никъде не е правил подобен проект. Последното е малко трудно, но ние не се отказваме и подгряваме ледените си палатки с топлината на надеждата, че скоро България ще ни поиска и ще ни усвои.
Девет
Днес при нас дойде един български политик и ни се извини, като каза, че с нас няма да се финансира никакъв проект, защото законодателството на страната не е такова, каквото трябва да бъде, за да позволи финансирането на какъвто и да било проект и конкурсите, които обявяват кметовете, просто няма никакъв смисъл да бъдат обявявани. Разбира се, това положение било резултат на тежкото наследство и най-вече на последното голямо земетресение в Горно-Оряховското земетръсно огнище през 1913. Но – не позволи политикът на последния лъч надежда да угасне – неговата партия в най-обозримо бъдеще ще внесе специален закон за чакащите на границата европейски пари, който до края на 2010 ще се приеме от парламента и ще отвори път на създаването на нова индикативна програма, която ще направи възможно откриването на съответните процедури до средата на 2013 в чест на 100 годишнината от Горно-Оряховското земетресение, което значи, че не по-късно от 2015 кметовете ще могат да обявяват нови конкурси, на които ние да се явим, след като, разбира се, за пореден път докажем, че мостовете по банкнотите имат акт 16. Така че да не губим надежда, а да гледаме бодро напред!
Десет
В Европа се разчу, че зъзнем в палатки на границата на България и не можем да влезем, за да ни усвоят и да ни инвестират в хубави и полезни неща. Казаха ни да се връщаме обратно, защото явно българите нямат нужда от нас. В България пък се разчу, че ще ни връщат обратно и през нощта, преди да заминем, за последен път се опитаха да ни откраднат, обаче не успяха поради обикновено бездарие. Аз се скрих под един кичест явор и не заминах с другите, защото желанието ми да ме инвестират в България беше много силно. Стоях така още няколко дни на границата, докато накрая си тръгнах и аз.
Единайсет
От няколко седмици отново съм в Европа. Във Виена по-точно. Вчера един господин ме даде като милостиня на някакъв циганин, който просеше в подлеза на станцията на метрото пред операта. Скоро обаче се разбра, че този циганин не бил циганин, а бил българин, макар майка му и баща му да били цигани – сложна работа. Като разбрах това, надеждата ми да отида някой ден в България възкръсна! Сега тя ме топли и само се моля българинът да не ме похарчи за нещо, преди да се върне в Столипиново.
Ето това е моята история – историята на едно обикновено евро, отсечено неотдавна от бял и жълт метал.