Официалното откриване на зимата е отговорен ритуал и всяка година му се отделя особено внимание. Ето защо и тази, може би последната цяла година в историята на безгрижното човечество, годината преди фаталната 2012, когато праведните и енергийните ще се възнесат, а пияниците ще останат да гният тук, в люлката на алкохола, бяхме седнали в „Сълзата на Джовани” да изпратим лятото и да отбележим ключовия преход между бялото и червеното вино. „Сълзата на Джовани” се казва така, защото Джовани, който и да е той, се просълзил от умиление при първия си досег с делото на главния готвач. Ресторантът се намира на улица „Искър”, в географските и археологични очертания на Улпия Сердика. Бяхме поръчали връхчета от ребърца на скара и свински джолан в бекон и зелев лист на фурна със сос демиглас. Аз бях взел и една гръцка салатка, защото знаех, че я правят с четири вида маслини (два зелени и два черни, като единият от зелените е с червена чушка вместо костилка), а сиренето парче по парче е отъркаляно в ситно смлян сушен риган. Такова сирене си отива чудесно с младата сира от Ивайловград, която ни сервираха в литрови канички. Тези канички ни вдъхваха смелост и готовност да приемем всяко бедствие, включително и това гадният есенен дъжд отвън внезапно да се обърне на сняг.
– Видях в Интернет снимката на трите извънземни кораба, които вече са край Плутон и наближават Земята – каза Теодор, братовчедът на Милен. – Най-големият прилича на хуй, само че дълъг няколко стотин километра.
– Плутон не го ли отрекоха? – попита Милен, братовчед му. – Мисля, че го отписаха от Слънчевата система.
– Няма значение! – поръча си с досада голяма мускатова ракия Теодор. – Важното е, че извънземните са някъде там, където трябва да е Плутон, отречен или неотречен. Снимала ги е НАСА.
– Което само по себе си е крайно подозрително – каза Батко. – НАСА е по-скоро клюкарска, отколкото космическа агенция. Нали помните как според тях миналата година щеше да е изпепеляващо гореща, пък тя беше така хладна, че аз даже хванах ишиас.
При споменаването на думата „ишиас” моментално беше поръчан още един литър сира от Ивайловград, а Хер Дидев запали пура, за да се сгрее. Мимолетен порив на вятъра набръска дъждовни капки по прозореца и ние дълбоко в сърцата си проклехме наклона на земната ос, заради който се случваше всичко това.
– Това с извънземните – поде Милен – сякаш идва да обясни цялата теория за 2012 година. Всички вярват, че праведните ще се възнесат в един по-добър свят, а грешните ще останат на разпадащата се Земя за всеобщо обругание. Тоест, Земята ще се превърне в нещо като Чистилище или дори Ад за грешните, а добродетелните ще бъдат грабнати на облаци и вечно с Господа ще бъдат.
– На място злачно, място прохладно – допълни Хер Дидев, – където няма ни болка, ни печал.
– Именно. Обаче атеистите, които се мислят за най-умните създания на света, много трудно приемат доктрината за възнесението. На тях им трябва нещо по-материално. Ето защо извънземните кораби са добре дошли за тях. Вместо на облаци, ще бъдем грабнати на летящи чинии. Една технологично по-развита цивилизация за атеистите е това, което е Бог за нормалните хора. С тази разлика, че за Бог по-мили са скромните, добронамерените и честните, докато за извънземните по-мили са еколозите и вегетарианците.
– Според мен – каза Батко и поръча сланина, наложена с праз и червен пипер – представата, че извънземните ще бъдат добронамерени, е кретенизъм. Всякакви комитети, които ги чакат по покривите на небостъргачите с приятелски лозунги, са еманация на човешката идиотия.
– Тези комитети ги има само по американските филми, а те, както всички знаем, са най-мощният инструмент за умъртвяване на истината.
– Че американските филми се правят за идиоти, е най-яркото доказателство за това, че човечеството в преобладаващата си част е съставено именно от идиоти. Ако беше съставено от пичове, то Холивуд щеше да прави филми за пичове, за да може да ги продава и да печели. Но щом прави филми за идиоти, значи знае кои ще платят, за да ги гледат.
– Хм… – почеса се по главата Теодор и се замечта за пръжки с кисело зеле. – Сякаш изгубих нишката. Какво общо има всичко това с извънземните и по-скоро с трите им огромни кораба, които приближава Земята с тревожна скорост.
– Всъщност – каза Батко, който е историк и има поглед върху нещата, – едно извънземно нашествие би подействало твърде ободряващо на нашия затлачен от самодоволство свят.
– Какво имаш предвид?
– Първо, смятам, че да мислим едно теоретично извънземно присъствие тук за доброжелателно, е обида за видовата интелигентност. Това е все едно индианците да са вярвали, че испанските кораби, които се виждат на хоризонта, впрочем също три на брой, са носители на толерантност и добронамереност. Че идват при индианците, за да споделят доброволно с тях своите открития в областта на технологиите и кулинарията.
– Те май са вярвали – вметна Хер Дидев.
– Да. За съжаление – каза Милен, – едно извънземно присъствие тук е по-вероятно да бъде враждебно, отколкото приятелско. Каква е разликата? Приятелското посещение е научно-изследователски акт, докато неприятелското е акт на завоевание, на отнемане на благата от по-низшия в полза на по-висшия. И в двата случая да преодолееш междузвездните пространства е начинание твърде скъпо. Следователно, кое е по-вероятно: да го предприемеш, за да дадеш, или да го предприемеш, за да вземеш? Мисля, че при второто поне ще си покриеш разходите.
– Искаш да кажеш – обобщи Батко, – че теоретично и статистически е много по-вероятно извънземните да са злонамерени, отколкото добронамерени. И аз мисля така. Без съмнение ни очаква извънземно нашествие и мисля, че това ще е полезно за нас. И като казвам, че ще е полезно, имам предвид, че ще е полезно именно защото ще застраши съществуването ни като биологичен вид. Тогава ще се сплотим, ще преосмислим ценностите и ще скочим заедно да браним всичко, което обичаме. Сега светът е в криза, в каквато са били Щатите през 30-те години и която познаваме като Голямата депресия. Излезли са от нея не за друго, а защото в Европа е избухнала Втората световна война. Освен че е отворила пазар за американския износ, тя е променила и мисленето на хората, изместила е гледната им точка и от новата гледна точка вече решението на проблемите се е виждало ясно. За Щатите едно такова извънсистемно събитие като войната в Европа е било спасение. За сегашната криза обаче няма извънсистемно спасение, защото тя обхваща цялата система.
– Освен ако не дойдат извънземните.
– Именно.
– Дали все пак не става дума за поредната партенка като свинския грип и озоновата дупка? – попитах аз, докато осмуквах едно ребърце. – Доказано е, че за да кротува, човечеството непрекъснато трябва да се страхува от нещо, но не много, за да не изпадне в паника. Затова и корабите са при Плутон. По-далеч няма да ни интересуват, по-близо ще ни паникьосат.
– Всъщност те приближават и то доста бързо – мрачно каза Теодор. – Така че човечеството наистина ще трябва да промени гледната си точка. За първи път в историята си господстващата му роля в природата е поставена под съмнение. За първи път е застрашен вид.
– А нашият вид е твърде специален, особено ако го застрашат – допълни Милен с кокал от джолан в ръка. – Няма на света други изроди като нас. Мисля, че ако извънземните ни предизвикат, само ще си вземат беля на главата. Ще ги избием по най-садистичен начин, а останките им ще направим на кюфтета и ще изядем в Макдоналдс. После ще се качим на корабите им, ще отидем в родните им светове и ще им покажем кой е Кортес и кой е Монтесума.
Получили яснота по извънземните въпроси, платихме сметката и се завърнахме в бащината къща, където вечерта смирено гасне (тоест в Мърфис), за да си допием с ирландско уиски и червена бира.
През следващите месеци извънземните кораби приближаваха с голяма скорост и вече нямаше никакво съмнение, че идват именно при нас, за да ни колонизират, да ни унищожат или и двете заедно. Нациите се скараха коя да бъде водеща при нанасянето на ответния удар. Американците трескаво произвеждаха совалки и атомни бомби, за които Федералният резерв плащаше с огромно нежелание. Китайците и индийците трескаво произвеждаха нови китайци и индийци, за да им е по-трудно на извънземните да ги изтребят. Само македонците гледаха звездното небе мълчаливи и със смръщени чела, готови да приемат историческата си мисия и да покажат на нашествениците дека зимуват раците и кон боб яде ли.
Когато корабите навлязоха в атмосферата и надвиснаха над Тихия океан, ние се събрахме в моя офис, за да следим новините на живо и да пием 10-годишно Гленморанджи, отлежавало в стари бъчви от шери. Така отдавахме почит към цивилизацията, която само след часове нямаше вече да съществува, чрез едно от най-светлите й достижения – шотландското малцово уиски.
Още в орбита трите огромни корпуса се бяха съединили в обща формация и сега приличаха на малък континент, застинал в гравитационен абсурд едва на няколко километра над повърхността на водата. Около космическите кораби бръмчаха десетки човешки летателни апарати и благодарение на онези от тях, които носеха телевизионни камери, милиарди двуноги бозайници по цялата планета можеха да наблюдават в реално време грапавата и абсолютно инертна повърхност на пришълеца. Той не проявяваше никакви признаци на живот или на друга някаква организирана активност. От самолетоносачите долу само чакаха нещо да трепне, за да вдигнат изтребителите. Атомните подводници чакаха същото, за да избълват бойните си глави срещу братята по разум. Телевизионните репортери допълнително нагнетяваха напрежението с истеричните си крясъци. Целият свят сякаш беше обвит с дебел слой нагнетени бензинови пари и чакаше само мъничка искрица, за да експлодира в оранжеви пламъци и черен дим.
– Бум! – каза Батко от вратата, взе празна чаша и си наля уиски. – Къде е ледът?
Изобщо не бяхме чули кога е позвънил, кога са му отворили и кога се е качил на горния етаж. По кожената яка на палтото му имаше сняг. Все пак беше декември 2012 година. Батко отпи глътка, остави течността да пренесе душата му в друго измерение и чак тогава свали палтото и седна при нас.
– Можете да загасите тоя телевизор – каза Батко с великодушието на информираните. – От няколко часа вече сме вътре, но още се пази в тайна.
– Стига, бе!
– Специален отряд е кацнал на повърхността, намерил е шлюз и е успял да проникне в централния извънземен кораб.
– И какво?
– Страшен ташак. Шлюзът, нали разбирате, бил достатъчно голям, за да мине през него целият самолет на отряда. А самолетът бил от онези с вертикалното излитане, та се спуснал направо във вътрешността. Отвътре корабът бил цял свят с небе, море и суша. На сушата имало растения и животни, които в общи линии приличали на нашите, но все пак си били изразено извънземни. Очевидно корабът идва от много далеч, направо от някоя друга галактика. Такива пътувания отнемат стотици, хиляди дори и повече години. В крайната точка на пътуването пристигат не онези, които са тръгнали, а техните далечни потомци. Затова корабът е толкова огромен, за да живеят на него поколения астронавти, докато пътуват през космическата пустош.
– А самите астронавти?
– Ето това е най-смешното. Изглежда по време на хилядолетията, през които корабите са пътували към нас, астронавтите са деградирали. Сега са на нивото на първобитни хора с елементарна материална култура и слаби наченки на членоразделна реч. Космати и миризливи, имат всякакви извънземни паразити по телата си. Челата им са ниски, а ръцете стигат до под коленете на кривите крака. Ходят голи и се препитават с лов и събиране на диви плодове. Когато самолетът кацнал на един от островите, диваците помислили нашите за богове и започнали да им се кланят. После отрядът ни тръгнал да обиколи вътрешността на скачените кораби. В единия от тях нашите намерили нещо като малък вътрешен континент и на него имало извънземни астронавти, които не били чак толкова първобитни като онези по островите. Те живеели в нещо като ранно средновековие. Повечето от тях също помислили нашите за богове, но имало и такива светли умове, които предположили, че са извънземни, представители на изключително развита в техническо отношение цивилизация, която е открила техния свят и сега идва, за да сподели знанията си.
– И какво ще правим сега? Имам предвид човечеството…
– Като начало ще им занесем одеяла и огнена вода, пък после ще му мислим.
Понеже бутилката беше свършила, станах да отпуша нова. Тапата каза „пльок”. Навън в нощта декемврийският сняг тихо се трупаше върху керемидите на къщите. След няколко дни щяхме да изпратим старата и да посрещнем новата, 2013 година.