Ако не сте чели…
„Пражкото гробище”
от Умберто Еко
Нищо няма да ви стане, ако вземете да прочетете тази книга, макар че Умберто Еко е писал и по-добри. Тук има мотиви от предишни романи: тайните общества от „Махалото на Фуко”, фалшификацията и подмяната на действителността от „Баудолино” и раздвоението на личността от „Островът от предишния ден”. Съвсем закономерно за творчеството на Еко това е поредният му разказ за търсенето на истината за света, хората и нещата. И не толкова за търсенето на самата истина, колкото за търсенето на начините, по които тя може да бъде назована, защото светът продължава да бъде един огромен Вавилон, в който всички ние говорим за едно и също, но говорим на различни езици и го наричаме с различни имена. „Пражкото гробище” е поредният енциклопедичен речник на имената на истината, с чиято помощ от нас се очаква да направим важни за себе си преводи.
Тази книга е също и за омразата. Както винаги Еко не е еднозначен и не взима страната на никого от разнообразните си герои – роялисти, републиканци, либерали (бащата на главния герой Симонини), консерватори (дядо му), йезуити, комунари, масони и карбонари, терористи и тайни агенти. Всеки мрази всекиго и всички мразят себе си. Омразата идва от страха, чиято специфична и много витална обществена форма е страхът от световни заговори. Този страх е бягство от необходимостта да признаеш, че сам си виновен за провалите си, и нужда да посочиш външен виновник. Човек обикновено се стреми към успех и пари, само за да ги превърне във власт и да отмъщава на другите за несправедливостите, които е понесъл. Както казва руският шпионин Рачковски: „Врагът е приятел на народите. Винаги имаш нужда да мразиш някого, за да оправдаеш собствената си нищета”. Макар че в началото Симонини на дълго и на широко описва кого мрази и защо го мрази, всъщност той е безчувствен циник, който за пари създава плашила за „народите”, за да има те кого да мразят и тази омраза да се използва за постигането на конкретни користни цели на заинтересованите и информираните.
Тази книга е също и за раздвоението. Читателят е поканен да последва Разказвача, който пък започва да следва героя си, без сам да знае докъде ще стигне. Героят му пък започва да си води дневник (който Разказвачът започва да чете заедно с нас), за да следва собствените си спомени в търсене на истината за неща, които са се случили в живота му. Археологическите разкопки на Симонини в собствената му памет често са прекъсвани от тайнствено алтер-его в расото на йезуитски абат, който живее в съседна квартира в стар парижки квартал с лоша репутация. Така повествователите стават трима: капитан Симонини, нотариус – фалшификатор на завещания и сензационни документи по поръчка на тайните служби на различни европейски държави и режими, абат Дала Пикола, йезуит, алтер-его на Симонини, което помни нещата, които капитанът е забравил или не желае да си спомня, двигател на прословутата афера със скандалния антиклерикал Лео Таксил, който се покръства за 10 години, само за да се подиграе на църквата, и самият Разказвач, който резюмира големи пасажи от дневника, който пишат един през друг първите двама, за да движи по-стегнато действието, което обхваща като време около половин век. При оформянето на българското издание пасажите на тримата повествователи са обособени графично чрез използването на различни шрифтове*.
Това, за което разказва романът, е еволюцията на съвременния антисемитизъм, като започва с приказките за страшния евреин Мордехай, които старият пиемонтски благородник разказва на внука си, малкия Симонини, и се свърши с аферата Драйфус, чиято развръзка исторически е чак в началото на ХХ век. Дневникът се пише в продължение на няколко дни по време на страстната седмица преди Великден 1897 година, но историята в него обхваща няколко десетилетия. С изключение може би на самия Симонини, всички други персонажи са действително съществували личности, което придава допълнителна „достоверност” на разказа, разкриващ действителния виновник за случването на общоизвестни исторически събития. Те започват през бурните години на Ризорджиментото, през които бащата на Симонини се бие заедно с карбонарите на Мацини и загива в защита на Римската република, а по-късно самият Симонини е шпионин на Пиемонт в армията на Гарибалди. Тази част на книгата е особено интересна да се прочете и в контекста на българската история за онова време или, по-точно, на представата, която имаме за тази история. Ще видим себе си не толкова в контекста на „османското присъствие”, колкото във вихъра на европейските страсти, на възхода на нациите и националните държави. Ще видим Раковски като един Гарибалди, а Левски – като един Мацини с неговите масонско-карбонарски структури, мрежи от комитети и революционни възгледи за равенство, довели по-късно до национализма, космополитизма и интернационализма на модерния свят от ХХ век, свят, който ние и нашите съвременници познаваме лично и чието идейно изчерпване започваме да подозираме през първата декада на новото хилядолетие.
Капитан Симонини (респективно абат Дала Пикола) прави по поръчка на различни влиятелни клиенти няколко фалшификации, които променят света и го правят такъв, какъвто го познаваме днес. Вдъхновен от омразата на дядо си към „универсалното малцинство” (евреите) и воден от желанието си да спечели от продажбата на крупен фалшификат, той измисля Тайните протоколи на ционските мъдреци, върху които после ще избуи цялата теория на световната конспирация и новия световен ред. С помощта на шизофреничка, сатанист и буен вестникар пък разпалва истерията срещу масоните, заклеймявайки ги като поклонници на Луцифер, които извършват абсурдни ритуали в своята низост. Но безспорният му шедьовър е „бордерото”, от което тръгва аферата Драйфус. За тази афера се смята, че променя света, давайки съвременните измерения на антисемитизма с всички произтекли от това последващи събития. Аферата Драйфус продължава десетина години и е може би първата медийна война в историята и дава началото на модерната пропаганда. Едно нещо започва да съществува, ако заговориш за него. Едновременно смешно, тъжно и страшно е да допуснеш (и то с голяма степен на вероятност), че действията на хората, народите и дори цивилизациите не се определят от тяхната реакция спрямо обективните факти, а от реакцията им спрямо представите, които те имат за обективните факти. А тези представи за обективните факти лесно могат да се манипулират дори и от случайни субекти. Ето това е темата на романа. Това е една от големите житейски теми и за самия Умберто Еко, станала водеща дори в библиофилското му колекционерство – той сам признава, че особено се интересува от грешки на мисълта, мистификации и фалшификации.
Особено показателен е епизодът, когато католиците и масоните наддават, за да се клевети масонството. Католиците дават крупна сума, за да се пише какви сатанисти и изроди са масоните, та хората да повярват и да ги намразят. Масоните дават два пъти по-голяма сума, за да се пишат абсолютно същите неща, та хората да ги приемат за пълни глупости и да не повярват. Така Еко дава два възможни подхода и към собствения си роман. Въпрос на избор.
______________________________________________________
* Специално шрифтът на разказвача е получер в продължение на десетки страници, което е уморително. Такъв графичен емфазис е допустим за отделни думи или най-много по едно изречение, за да изпъкне сред останалия текст. Но не и за цели текстови пасажи. Едно време имаше книги за графичното оформление на книгите, но явно отдавна никой не ги чете.