Когато спец-ченгетата разкостиха микробуса на клетите арменци, конспираторите си рекоха: „Ето нà! Службите си измислят тероризъм за да им плащат за борбата с него. Имат такава огромна далавера от заплахите, че ако гръмне нещо, те са първите заподозрени!“. „Ами, ами! – опонираха други, още по-големи конспиратори. – Всичко се прави заради Христо Бисеров. Да се отклони вниманието от скандалното му оправдаване, което заедно с опраскването на каките поставя съдебната система в изключително жалка и долнопробна светлина“. Това казаха конспираторите. Възможно ли е да е така? Разбира се, че е възможно. Но тъй като ние, простите граждани, в по-голямата си част не сме конспиратори, чухме „Христо Бисеров“ и ни стана драго, защото след оправдаването си от съда той вече е един доказано чист политик. Какво по-ярко доказателство за чистота от съдебното решение!
Впрочем Христо Бисеров не е първият доказано чист български политик. Първият беше Стефан Софиянски. Самият той определи себе си през 2008 така: „Аз съм единственият доказано некорумпиран политик“. През 2004 и той беше подсъдим. Бяха му повдигнати обвинения за Халите и за това, че при апортирането им в смесеното дружество с израелската фирма „Ащром“ е занижил цената им 400 пъти. Също и задето е причинил на Общината загуби в размер $ 37 млн. от продажбата на терена за строеж на „Милениум център“ – този строеж все още не е завършен и стърчи от години като гнил кътник насред зелените площи между хотел „Хилтън“, административната сграда на НДК и „Витошка“. Беше обвинен и за вреда в размер 520 000 лв. от продажбата на грандхотел „София“ на частната фирма НИКМИ, чиито проекти са въпросният „Милениум център“, въпросният грандхотел, хотел „Сентръл парк“ при пилоните на НДК, административният комплекс на „Солни пазар“, където беше изгорелият цирк, обновеното летище „София“ и др. Всички тези обвинения паднаха в съда.
В какво беше обвинен Христо Бисеров през 2015, след като тихомълком и наглед доброволно се оттегли от парламента и партийните си постове? Ами, горе-долу в същото в каквото и Ал Капоне – неплатени данъци, недекларирани сделки с валутни ценности, недекларирани пред сметната палата сметки в Швейцария. Само че докато Ал Капоне биде осъден, Христо Бисеров не би. Вместо това засия в ореола на втория след Софиянски доказано чист политик.
Но какво говорим! Христо Бисеров съвсем не е вторият, а третият! И Софиянски не е първият. Първият беше др. Тодор Живков. През 90-те той беше оправдан по далеч по-колоритни обвинения: за неправомерно обогатяване на себе си и близките си за над 30 милиона; за възродителния процес; за „лагерите на смъртта“; за финансиране на режимите в някои „развиващи се страни“; за раздаване на апартаменти и коли чрез УБО (помня как дейци на културата, дълбоко уважавани и днес, през сълзи благодаряха на др. Живков за жилищата си, когато той вече беше обвиняем). Ех, какви обвинения имаше едно време!… И пак не минаха пред съда.
Защо обвиненията срещу висши политици не минават? Възможно ли е всичко да е вещо организирано с цел да няма осъдени политици? Разбира се, че е възможно. Защо да не е възможно? Системата може понякога да обвини себе си, но да се осъди и накаже – никога! Осъждането и наказването се избягва като обвинението се повери на някого, който знае как се обвинява. Ето, в случая с Бисеров това е прокурорка, чиято ефективност за четири години е 1,7%. Тоест, от всички досъдебни производства, които е водила, до съда са стигнали само 9,8%, а останалите 90,2% са били прекратени. От тези скромни десетина процента стигнали до съда, 43% са върнати за процесуални нарушения, 14% не са издържали аргументите на защитата, а по 21% са постигнати споразумения с обвиняемите. Хипотезите са две. Или въпросната прокурорка е смайващо некадърна, ама толкова некадърна и тъпа, че не става даже да мете коридорите на прокуратурата, или пък напротив – тя е твърде кадърна и знае как да подхване едно производство, така че то или да бъде прекратено, или да не издържи в съда. Ако перифразираме популярната песен на Богдана Карадочева, „Ако до всеки добър политик застане добър прокурор, тогава предвиждам такъв живот…“ Ех! Само че докато животът в песента за добрите същества е само мечтан, то животът с „добрите“ политици и „добрите“ прокурори е осъществен. Пък и не само политици.
Ако има нещо чудно в цялата работа, то е единствено как изобщо се допуска тези неща да стигнат до медиите, та да могат по аматьорски начин (макар и страстно, принципно и от възвишени позиции) да бъдат глозгани от зле информираната общественост. Ние, простите граждани, стърчим сред океан от глупости, лъжи и измислици. Медиите го плискат в краката ни, а ние се чудим какво да мислим, докато онези, които знаят истинската истина, седят отстрани и се хилят тихо, за да не ги чуе някой.
А може пък да стигат до медиите не защото някой не е успял да ги спре, а защото не е искал да ги спира. Даже може и да е подбутнал, за да се появят в точно определен момент, в точно определен вид, с подходящия коментар и подхвърлено дребно парченце от големия пъзел, някаква частица от фона, където не се случва нищо. Може би изтичането (лийксът) е добре организирано, контролирано и подредено във времето… Но какво ти „може би“! Всеки път всичко е болезнено очевидно. А ние сме запалянковци, които си дерат дрехите на предварително уговорен мач.
Когато скандалите стигат до обществено обсъждане и публично възмущение, у нас, простите граждани, се култивира приятният гъдел, че живеем в условията на демокрация с развити институции и свобода на словото. С разделение на властите и гражданско общество. А какво е демокрацията, ако не илюзия за справедливост? Какво е свободата на словото, ако не правото да се самозаблуждаваш, да си създаваш фантоми и да се възмущаваш от тях? Борбата с измисления враг осигурява комфорт на истинския. Колко глупав е бил социализмът! Защо ни забраняваше публично да хулим властта? Ако ни позволяваше, сигурно член първи в конституцията, за ръководната роля и политическия монопол на БКП, още щеше да е в сила. Народът иска да се „изока“. Остави го да те „напопържи“ и ще му олекне. Псувнята е вълшебната прашка на нашия неук и слабосилен Давид, изправен пред широкоплещестия и нискочел Голиат на орисията си. Само дето от псувня никой великан не е умрял.
Луди ли сме да си променяме правосъдната система? Луди ли сме да я реформираме? В съществуващия си вид тя е уникална. Тя е машина за доказване на чистота. Има три степени на справедливост: очевидна, законна и съдебна. Очевидната е да имаш странното чувство, че не е редно някой, който цял живот се е подвизавал на общественото поприще и е заемал изборни длъжности да притежава милиони в чуждестранни банки или пък да облагодетелства частни фирми за сметка на обществени организации и институции. Законната степен на справедливост е тази, която ти казва, че нещо може и да не е редно, да е скандално даже, обаче същевременно да е законно. Например не е незаконно да финансираш терористични режими в „развиващи се страни“, не е незаконно за принуждаваш хората да си сменят имената и не е незаконно да строиш концлагери, в които да затваряш интелигенцията и опозицията, особено ако си приел преди това нужните закони. Но най-висшата степен на справедливост е съдебната. Тя може да каже, че си невинен и чист, дори когато си погазил приличието и си нарушил законите. Достатъчно е някое деяние да не може да се докаже или пък (още по-добре) да се допусне някаква процесуална грешка и производството да спре. Тогава ти си доказано чист и повече никой няма да те закача за същите деяния. В сравнение с тази система индулгенциите са една съвсем примитивна форма на освещаване. И едва ли много по-изгодна във финансово отношение. Всъщност, зависи от престъплението и от греха, от търсенето и предлагането, от залога и от интереса…
Така че, пазете правосъдната система! Тя е велико достижение и ценна придобивка. Честита невинност, г-н Бисеров! Днес на вас, по-късно и на други желаещи. Нека упорстваме в тази посока и съвсем скоро ще се превърнем в нация от непорочни светци. Мисля, че това ни се полага, макар също така да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
