Когато великите нации се събрали да си поделят луната, представителят на Македония (кой знае защо присъстващ на такава среща) ги слушал, слушал, пък накрая поклатил глава и горчиво рекъл: „Луно, луно, земьо македонска! Пак ли ке се тепаме за тебе!“. Това е стар виц, но случващото се тези дни в Македония, за съжаление не е. Там различни видове протестиращи – казвам различни, защото има и от левицата, и от десницата – се отдадоха на изстъпления, които доведоха и до по-груба намеса на полицията. Причината – хроничните безобразия на македонската политическа класа. Поводът – решението на президента Иванов да се прекрати разследването на над 50 политици от различни партии, замесени в скандали с незаконно подслушване на 20 000 граждани и, разбира се, в корупция.
Ситуацията в Македония в момента е особена, защото правителството на Груевски е в оставка и се очакват предсрочни избори, които трябваше да се случат през тази седмица, но бяха отложени за 5 юни след сложни политически ходове и дипломатически маневри, белязали преговорите между лидерите в скопския квартал Пържино. Изглежда в Македония всичко е прокълнато да се случва сложно, драматично и патетично. Изглежда такава е македонската душа и така тази душа гледа на властта – защото там всеки Груйо е един малък Александър Велики.
Сега, когато протестите започнаха да приличат на бунтове и според наблюдателите през следващите дни ще заприличват все повече, се появиха и въпросите за техния генезис. Всички са сигурни, че не сме свидетели просто на народно възмущение, на изчерпано търпение и спонтанен ропот, а зад всичко стои някой мрачен сценарист. „То е ясно – казват. – Като видиш кой има интерес от нестабилност, можеш да се сетиш и кой подклажда безредиците!“. Е, ако някое събитие е в наш интерес, това не означава, че е предизвикано от нас, но да речем, че е така. Заподозрените са най-различни. Сред тях се открояват Путин, Сорос и албанците – заедно и поотделно и в различни комбинации помежду си. Някои даже изразиха опасение, че тъмните сили се стремят да превърнат Македония във втора Украйна. Но ако Македония е Украйна, кой тогава е Русия? Ние ли? Или пък Сърбия? А може би Гърция или Албания? Ето това анализаторите не ни обясняват.
Но който и да е сценаристът, какъвто и да е сценарият, безспорно е едно – Македония отново е център на Балканите, Македония отново е център на страстите. И по нашите места тези страсти са силни като никъде другаде по света, защото обикновената жажда за власт и богатство тук се гарнира със сложни национални емоции. Нациите не са измислени на Балканите, но Балканите са тяхната втора родина, тук нациите са съдба. Тук нациите са любов, гордост и омраза.
Обикновено национализмът спада към групата на фалшивите източници на самочувствие. Самочувствието от своя страна е удоволствието, с което отговаряш на въпроса „Какъв си ти?“. Аз съм лекар! Аз съм генерал! Аз съм богат! Аз съм прочут! Аз съм българин! Аз съм македонец, сърбин, албанец, румънец, грък!… Защо национализмът да е фалшив източник на самочувствие? Ами, защото ако си положил някакво усилие да станеш лекар, генерал или богат, то да се родиш в пределите на дадена държава и да се числиш към определена нация не изисква никаква волева намеса от твоя страна. Просто получаваш щастието да бъдеш член на дадена нация, която е велика, главно защото ти си се родил в нея. И тръгваш към стадиона, увит във флага на тази нация, а в очите ти гори особен огън.
Самочувствието на човека, усетът му за собствена скъпоценност, се формира по два на пръв поглед противоположни начина: чрез уподобяване и чрез разграничаване. Това е всеизвестно. Веднъж се изпълваш със стойност заради различията си спрямо останалите, с превъзходствата, които са си само твои – ти може да си богат, аз обаче съм красив; ти може да си силен, аз обаче съм умен. Втори път се изпълваш с достойнство, като принадлежиш към нещо, към което принадлежат и други достойни за подражание личности – училище, университет, клуб, партия, футболна агитка и, разбира се, нация. Казваме, че тези два подхода са противоположни само на пръв поглед, защото като се уподобяваш, го правиш, за да се разграничиш (виж ме, аз принадлежа там, където ти не принадлежиш!), а като се разграничаваш, го правиш, за да се уподобиш (виж, за разлика от теб, аз съм красив като другите красавци, богат съм като другите богаташи, талантлив съм като другите велики творци, какъвто ти не си). Вечната борба за превъзходство и за признание от страна на онези, които искаш да превъзхождаш.
Толкова по-весело е всичко това на Балканите, където хората и генетично, и културно, и исторически са почти еднакви (на Апенинския и Иберийския полуостров, например, са много по-различни и пак живеят в общи държави, наречени Италия и Испания). Но били в продължение на векове поданици в различни империи на народи, повече или по-малко чужди и превъзхождащи ги като манталитет и култура, сега на балканските хора много им се услажда да имат собствени национални държави, коя от коя по-китна, коя от коя по-велика. Никой балкански народ не прави изключение – нито гордите гърци с тяхната мегали-идея и археологически находки, нито гордите македонци, които имат толкова общо с Александър Велики, колкото днешните араби в Египет имат общо с Рамзес II. И колкото (тук много ще ме ругаят) ние имаме общо с кан Аспарух.
И бидейки почти еднакви, балканските народи ревностно враждуват помежду си, мразят се, презират се, злословят, даже вицове измислят, сякаш срещу себе си имат извънземни нашественици, а не обикновено огледало. Балканците мразят съседите си, не защото са чужди и различни, а защото са като тях. Виждаш у съседа собствените си недостатъци и понеже е по-трудно да мразиш себе си, мразиш другия. И го мразиш, защото е по-долен от теб, а е по-долен, защото твоята нация е по-велика, с по-славна история и всичко останало.
Разбира се, нацията може да бъде и чист идеал, а не само комплекс за малоценност. Когато много хора принадлежат към общност и дават на тази общност своята обич, лоялност и дълг, те всъщност си ги дават един на друг и това е хубаво. Нацията е лесен признак за общност, особено с присъщите си обща родина, обща история и обща държава. Но както се случва с всяко нещо, което носи по-силен емоционален заряд, така и идеята за святата вярност към нацията бързо бива обсебена от пропагандата. Достатъчно е да наречеш някого „национален предател“ и с него е свършено. Престъпленията към личността се прощават, но престъпленията към нацията (отечеството, родината, народа и т.н.) – не.
А пропагандата е необходима, за да бъде вкарана нацията в една определена редичка от понятия: нация, държава, шуробаджанащина. Точно в този ред. Ако си верен на нацията, ще искаш тази нация да има собствена държава, на която също трябва да си верен. Собствена държава ти трябва, за да експлоатираш ресурсите на националната територия в полза на нацията, чиято е държавата, а не да ги оставиш да ги експлоатират други нации – нашественици по земите, които са твои по историческо право (нищо, че в повечето случаи и ти някога си ги отнел от някого). Когато хората се осъзнаят като нация и когато тази нация постигне своя държава, вече територията може да премине от национален към партиен, родово-семеен и личен начин на експлоатация. Така е навсякъде, особено на Балканите. И обикновено партиите са повече на брой и докато едни от тях смучат богатствата на нацията, другите спасяват нацията от първите. После местата се разменят. Всичко е преходно и относително, с изключение на смученето на богатства.
Та и в Македония днес едните спасяват нацията от другите и всички заедно я спасяват от всички останали. И колкото е по-голяма любовта към нацията, толкова по-шумно и зрелищно е нейното спасяване. В името на това спасяване е позволено всичко, а наградата за най-големия спасител е държавата. Другото са подробности. Кои са „сценаристите“ – дали албанците, сърбите, гърците, демократите или социалистите, Путин или Сорос, или пък всички взети заедно – това няма никакво значение. Поне не и от това ниво на обобщеност, от което си заслужава да се разглеждат подобни събития и явления. От други нива те са били и ще бъдат многократно разглеждани, анализирани, оценявани и осъждани, а ние ще четем с интерес. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
