Днес национализмът не е това, което беше за моя дядо, възпитаван в любов и преданост към отечеството през началото на 20-те в царската армия. Неговият национализъм беше рицарски, основаваше се повече или по-малко на себеотрицание, защото изискваше пренебрегване на личното благо в името на общото. В онзи национализъм имаше идеали и те произлизаха от един общ, силен и ясно формулиран национален стремеж, какъвто сега няма.
Днешният национализъм прилича на футболно фенство. Той е узурпиран от елементи без ясен източник на лично самочувствие, които в равенството търсят превъзходство – всички ние сме българи и който не си татуира лъв на задника е боклук! Тези елементи завладяват една специфична територия на публичното мислене, неразумно освободена от хората, които наистина обичат страната си, наистина се гордеят с народа си, наистина милеят за неговата съдба, но в момента са заети да защитават правата на всевъзможни и най-причудливи малцинства. И едните и другите допускат една и съща грешка: гледат на национализма като на средство да мразиш ближния, вместо като на средство да го обичаш. При национализма омразата може да е два вида – определяща и породена. Мотивът на породената омраза е горе-долу този: аз обичам ближните си, семейството си, съгражданите си, сънародниците си, страната си с нейната природа, история и т.н. – следователно, аз съм принуден да мразя всички, които ги застрашават. При определящата омраза е точно обратното: аз мразя всички, защото подозирам, че ме превъзхождат, че знаят някаква далавера, за която аз мога само смътно да се досещам и изобщо защото се чувствам прецакан от тоя живот. Да, мразя ги и съм готов да обикна всеки, който ги мрази заедно с мен. Между двата вида омраза има огромна разлика, но все си е омраза, а патриотизмът и национализмът по замисъл трябва да са любов.
Всъщност, национализмът и патриотизмът изобщо не са едно и също нещо, те даже и не си приличат много. Причината е там, че нацията и отечеството са доста различни. И към двете принадлежиш, но към всяко принадлежиш по различен начин. Към нацията принадлежиш материално и чувствено, а към отечеството – духовно и мислено. Някои хора даже вярват, че тяхното отечество е небесно, не от този свят. Самата дума „отечество“ е много хубава и интересна. Заслужава си да се заслушаш как звучи и да се замислиш какво означава…
Нашето отечество е нашата цивилизация, което означава нашата история, нашият мироглед и нашата култура. Нашата цивилизация е европейската, християнската цивилизация. Нашият морал и нашите ценности са европейски, християнски ценности. Културата ни е велика, защото цени и уважава човека, а го цени, защото гледа на него като на божествен образ и подобие. Това е фундаментът на хуманизма, останалото са стечения на исторически обстоятелства.
Днес нашата цивилизация, нашето отечество е болно от релативизъм, синкретизъм и агностицизъм. Болно е, защото е превърнало хуманизма в антропоцентризъм, а кротката обич – в горда надменност. Но колкото е по-болно, толкова пò не бива да го зарязваме и да се отвръщаме от него. Кой зарязва болния си брат или болната си жена? Днес повече от всякога трябва да сме патриоти, но да обичаме и пазим не само своите материални отечества, но и духовното си отечество. То е като Църквата – не познава териториални граници, а само духовни. Но по тези духовни граници се издигат високи стени, високи до небето. Трябва да застанем на тези стени и да ги пазим, а не да ги рушим, заслепени от интелектуално новаторство. Ако чак пък толкова ни се рушат някакви стени, аз отдавна мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.