Вече цяла седмица обществото трепти с разстрела на Митьо Очите. Заедно с трепета обаче има и възмущение, защото възмущението е базисно чувство в нашата публична комуникация – възмущаваме се от всичко, включително и от самото възмущение, с което реагираме на събитията. Сега сме възмутени, че се обръща прекомерно внимание на престрелката в Слънчев бряг. Пресметнаха колко струвало лечението на Очите в интензивното, колко литра кръв и плазма са му прелели. Надигнаха се гласове дали пък да не го оставят да умре, мръсния мафиот, с което се отприщи друга вълна на възмущение и човечност от общ характер.
Очаквано в социалните мрежи плъзнаха отворени писма за баби с каручки, оставени без лечение, защото не били престъпници. Емоционално богатите и нравствено съвършени обитатели на фейсбук заклеймиха несъвършенствата на държавата, каквато от друга страна у нас отдавна няма.
По-политически настроените пък се фокусираха върху речта на президента пред Европейския парламент. Такава важна и знакова реч, пък да отстъпи място в новините на темата за пикочния мехур на „Несебърския Ал Капоне“!
Даже министър-председателят не се сдържа (той трудно се сдържа в такива ситуации) и определи случилото се в Слънчев бряг като „една махленска свада на кандидат зет с бивш затворник“, с което прибави и своя глас към гласовете на всички онези, според които на Митьо Очите се обръща повече внимание, отколкото заслужава, и че случката няма кой знае какво значение.
Напротив, има значение. Темата е интересна не само заради миризливата си сензационност, която прави тиражите на жълтите вестници. Тя е интересна с това, че повдига ъгълчето на завесата и ние потресени виждаме света такъв, какъвто е. То даже не е завеса, а шарен билборд с красиви и цивилизовани хора на него и с едрата дума „Демокрация“ най-отгоре. Ако надникнеш обаче отзад, срещаш втренчения поглед на Очите.
Ние, умниците, ежедневно се пеним какво да се направи. Кои закони да се променят, кои сектори да се реформират, какво да е образованието, каква да е социалната политика, науката и културата. Като фойерверки избухват ярки речи над парламентарната трибуна. Умни статии звънтят в печата. Лидери на обществено мнение притичват от телевизия в телевизия. Всичко това са само фалшиви отблясъци по двуизмерната повърхност на шарения билборд.
А зад билборда, под втренчения поглед на Очите се плиска истината. По Черноморието не се случва нищо по-различно от където и да било другаде. Просто там за доста по-кратко време се завъртат доста повече пари, та нещата са по-очевидни. Иначе принципът е същият. Тук са истинските интереси, тук работи истинската икономика – икономиката на „мутрите“. Но „мутрите“ са невъзможни без корумпираните чиновници, които им дават необходимите разрешения и след това покриват безобразията. Но корумпираните чиновници са невъзможни без своите началници, които взимат процент от приходите. Но началниците на корумпираните чиновници са невъзможни без партийните си централи, за които отчисляват. Но партийните централи не могат да реализират спокойно тези печалби, ако го няма добрият тон и духът на разбирателство с другите партийни централи. Изобщо, зад билборда тече една добре развита икономика която разкрива работни места и дава препитание. Това е истинската действителност, а другото отпред е фарс. Понякога се чудя защо изобщо го поставят. Вероятно за да накарат глупаците да се състезават по неговите правила и да не участват в истинската конкуренция.
Та затова има значение да се говори, когато се случи нещо поучително като това с Митьо Очите. Всеки допир с истината е любопитен, докато фарса всички сме го гледали. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
