Понеже него ден Батко имаше насрочени интервюта в офиса си, Хер Дидев и Джовани решиха да го посетят, вместо да го карат да премести интервютата в Мърфис – стар ирландски пъб, който членовете на клуб „Алкохол“ продължаваха да посещават по инерция, без разумна причина, водени от импулси, извиращи нейде из неосъзнатите недра на гръбначните им мозъци. Последното, което членовете искаха да видят, бяха пияни британци да наблюдават ръгби по телевизията и да мучат от възторг, а пъбът предлагаше предимно тази гледка.
Намериха Батко в заседателната зала. Пиеше някакво фраголино и разсеяно хрупаше гризини. Навалелият преди няколко дни сняг се топеше и влажно изтичаше през капчуците. Хер Дидев и Джовани седнаха от двете страни на Батко.
– А така – каза той. – Сега вече сме като истинска комисия. Имам още две-три интервюта и после ще отидем да обядваме. Прияла ми се е бистека фиорентина с бутилка кианти.
– Какви интервюта провеждаш? – попита Джовани.
– За набор на персонал.
– Че ти нямаш ли си? – удиви се Хер Дидев.
– Не за мен. За други работодатели. Действам като агенция.
– Нов бизнес?
– Нещо такова.
В това време секретарката съобщи, че е пристигнал следващият кандидат и Батко нареди да го поканят. В заседателната зала влезе едра мома облечена в някакви планинарски дрехи, на краката с тежки обувки, от които се стичаше бозава киша върху паркета. В ръката си носеше грозна каска във виолетово и патешко жълто.
– С мотоциклет ли дойдохте? – наивно попита Батко.
– Не – погледна го подозрително момата. – С велосипед. Мотоциклетите увеличават глобалното затопляне и съсипват планетата.
– Ясно – кимна Батко, а Хер Дидев и Джовани се спогледаха. – Как се казвате?
– Бочка Пападопоглу.
– С едно или две „о“?
– В смисъл?
– В смисъл „оглу“ или „ооглу“? Или пък „оолу“, като аланкоолу?
– С едно. Оглу, Пападопоглу. Толкова ли е важно?
– Всъщност, не. Предишна месторабота?
– Рекламна агенция „Кокорас“.
– Не съм я чувал. Защо напуснахте?
– Изгониха ме. Незаконно и неправомерно.
– По каква причина?
– Не помня вече. За някаква глупост. Май изхвърлих някакво важно писмо вместо да го предам на шефа.
– Всъщност, няма значение – сви рамене Батко.
– Как да няма! – не издържа Джовани. – Та това е компрометиран служител, уволнен за некадърност и безотговорност!
– Да, така е – кимна Батко. – И какво направихте след като вашият шеф ви уволни?
– Дадох го под съд, разбира се!
– Така, така… Какво умеете?
– Ами, да преглеждам сайтове в интернет и да пиша прессъобщения до медиите.
– Имате ли висше образование?
– В момента следвам задочно.
– Какво?
– Зелена енергетика, бакалавърска програма.
– Къде?
– В Пернишкия университет.
– Владеете ли английски език?
– Смътно.
– Други езици?
– Няколко думи сръбски от песните.
– Чудесно! Имате ли някакви въпроси?
– Да. Каква е заплатата, на каква база ще ме осигурявате и какъв е редът за ползване на годишната платена отпуска?
– Не е ли по-логично – плахо се намеси кроткият Хер Дидев – първо да се поинтересувате каква е работата и какви ще бъдат вашите задачи?
– Спокойно, спокойно – вдигна ръка Батко. – Няма проблем. Мисля, че кандидатурата ви е твърде удовлетворителна – обърна се към едрата мома с шарената каска. – Покривате всички изисквания и мисля, че можем да ви предложим договор.
После се явиха още двама подобни индивида, които също бяха одобрени от Батко, след което компанията се отправи към „Къщата на ъгъла“, където зад оронената фасада и овехтяла дограма се предлагаше чудесно аржентинско говеждо. Инструкциите за това как да бъде изпечен тибонът отнеха не повече от десетина минути и келнерът се оттегли удовлетворен – истинският сервитьор обича взискателни, даже капризни клиенти. Отпушиха се две бутилки простодушно кианти Пèполи, направено почти изцяло от санджовезе и съвсем малко мерло и сира. Отнякъде се появиха мариновани артишоци и сушени римски доматчета.
– Така и не успях да разбера каква беше тази работа с интервютата – разсеяно каза Джовани, докато отопяваше със залък зехтина около доматчетата.
– Както казах – започна Батко, – основах специализирана агенция за набиране на служители. Казва се „Агенция за преходен персонал“ и е специална, защото не набира постоянен, а именно преходен персонал. Какво означава това? Представи си, че си работодател. Успял си да намериш страхотен служител и да го отгледаш, да го възпиташ и да го квалифицираш. За съжаление, вечни служители няма. Кадърните те напускат, некадърните ги изритваш. Трудно се намира служител, който хем да е умен, хем да е кадърен, хем да е дисциплиниран, отговорен и лоялен. Това е рядко съкровище. В сравнение с него четирилистните детелини са като люцерна, ширнала се до безкрая. Когато те напусне такъв служител, ти оставаш потресен и безпомощен, самотен като старец, зарязан на златната си сватба. Добрият служител те е разглезил, научил те е да се разбираш с него само от половин дума, да си спокоен, че заедно със задачата служителят е поел отговорността да я свърши, да си благодарен, че не те занимава с дребните технически решения, които му се налага да взима на своя глава в процеса на изпълнението. Напускането на такъв човек е катастрофа, а посрещането на неговия заместник е трагедия, защото заместникът му никога няма да е като него. Дори да е средно приличен човек, ти пак ще го намразиш от първата минута, защото ще бъде безнадеждно далеч от идеала и ще пръска разочарование навсякъде около себе си.
– И какво общо има това с агенцията? – попита Хер Дидев, докато смигваше на келнера за още една бутилка кианти.
– Всичко – отговори Батко. – Както казах, аз предлагам на работодателите преходни служители. Ако те напусне идеалният работник, когото описахме току-що, то ти не наемаш веднага негов заместник, а първо наемаш от мен преходен работник. Аз избирам преходните работници арогантни, нахални, с голямо самочувствие. Същевременно необразовани, некадърни и мързеливи.
– Сигурно не ти е трудно – вметна Джовани.
– Никак – засмя се Батко. – Това е красивото в този бизнес: не продаваш редки скъпоценни камъни, а само чакъл, който се намира под път и над път. Това е все едно да седнеш на брега на морето и да продаваш солена вода.
– И никакви познания ли не трябва да притежава преходният служител? – попита Хер Дидев.
– Е, не. Не чак никакви. Трябва да познава трудовото законодателство, да знае как се пуска донос до инспекцията по труда, да участва в синдикалното движение, да познава многобройните си права и още по-многобройните начини за тяхната защита. Това е голямо по обем и дълбочина познание, но нашите кандидати обикновено идват добре подготвени в тази област.
– И после какво? – попита Джовани.
– После нищо. Напуснал те е добър служител, ти не можеш да го прежалиш, знаеш, че ще намразиш всекиго, който дойде на негово място. Затова идваш при мен и аз ти давам преходен служител да намразиш него. Държиш го няколко месеца, през които той ти къса нервите, наглее, настоява за права и социални придобивки. Накрая го изхвърляш и той те осъжда по кодекса на труда. Моята агенция разполага с такива изроди, че всеки след тях ще ти се стори цвете. Ще го вземеш с благодарност, а образът на онзи, идеалния служител, междувременно ще се е превърнал в блед спомен, в нещо, което се е случило другиму, в друг свят и в друго време. Така, в крайна сметка, ще преглътнеш новия си работник и няма да го намразиш.
– И ти плащат за това? – удиви се Хер Дидев.
– Ти не би ли платил? – отговори с въпрос Батко.
Хер Дидев се замисли. На фона на този размисъл се появи и тибонът, небрежно гарниран с картофки, задушени в масло и розмарин. Приятелите вдигнаха ножовете с тънки назъбени остриета. Отнякъде изплува грижовният силует на келнера, понесъл огромна дървена мелничка за пресен розов пипер.