Някъде в Смолян, някой си Карадайъ обявил, че ДПС обмисля да поиска вот на недоверие заради изказване на външния министър по телевизията. Понякога имам чувството, че щом дадена политическа партия започне да изпада в забвение, търси вот на недоверие, та дано някой ѝ обърне внимание, дано получи своите минути по правилник, за да шумоли от парламентарната трибуна пред обективите на телевизионните камери.
Какво толкова каза Даниел Митов? Каза следното: „Европа има огромен проблем години наред с провежданата политика на концептуален мултикултурализъм и културен релативизъм. Ерата на мултикултурализма и културния релативизъм е приключила“. Ха сега де? Какъв е Митов – американски рептил, който иска да откъсне България от топлата славянска прегръдка, намирисваща на алкохол и природен газ, или путлерист, който пречи на милите пришълци от Близкия Изток и Африка да напъплят в ЕвроГейския съюз?
Останах приятно изненадан, че г-н Карадайъ разбира значението на „концептуален мултикултурализъм и културен релативизъм“ поне дотолкова, че да се възмути и да изпита благороден гняв. Но все пак може би няма да е зле да му помогнем в дефинициите.
Сам по себе си мултикултурализмът не е нищо особено – просто отчитане и признаване на различията. Релативизмът е този, който внася оценъчност в това. Той казва, че нещата не са просто различни, а „еднакво добри“, еднакво заслужаващи да съществуват и да бъдат уважавани, защото всичко зависи от гледната точка, а няма по-добри и по-лоши гледни точки. В областта на религията, например, релативизмът минава през три фази. Допуска се, че между православието, католицизма и протестантството няма кой знае каква разлика и ако съществуват някакви несъответствия, то те са пренебрежими – в крайна сметка и трите са някакъв вид християнство. Допуснали това, лесно стигаме до втората фаза, където не срещаме съпротива да приемем, че между християнството, исляма, будизма, вудуизма и „двойно мъдрия баптизъм-детерминизъм“[1] също няма кой знае каква разлика и не съществуват непреодолими противоречия, защото всички те са някакъв вид религия („религия“ означава връзка – връзка между материалното и духовното, човека и Бога и т.н.). Така третата фаза на релативизма идва от само себе си – между религиозните хора и атеистите няма кой знае каква разлика, защото всички те са някакъв вид хора.
Така и всеки престъпник, в какъвто и жанр да се изявява, не е толкова лош. Само дето е имал тежко детство, майка му го е пребивала, а баща му го е изнасилвал, защото е бил отчаян от работодателя си и тежките условия на експлоатация. Това е вече детерминизмът, другото „аз“ на релативизма.
За релативизма всичко е субективно и в много случаи наистина е така. Важните неща обаче – Бог, Истина, Красота, Добро, Любов – те не са субективни. Те са обективни, извън нас и над нас. Грешката и злото идват от приемането на обратното.
За мнозина релативисти европейските ценности са добрите стари християнски ценности, само че без Христос. Това е нелепо. Приемането на такъв фундамент винаги води до печални резултати и министър Даниел Митов не каза нищо повече или по-малко от това.
А когато хора като г-н Карадайъ се изправят в защита на релативизма, те трябва да приемат за верни следните неща, ако искат да са последователни: първо, ДПС не е по-добра и по-подходяща за управлението от която и да е друга обществена организация, гледната точка на ДПС по никой въпрос не е нито по-добра, нито по-лоша от която и да е друга гледна точка; второ, няма обръчи от фирми, защото всички кандидати за обществени поръчки са еднакво приемливи; трето, „истините“ в медиите на Пеевски и майка му са също толкова истини, колкото и истинските истини. И т.н., и т.н… Такива ми ти работи за Даниел Митов, Мустафа Карадайъ и релативизма. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
[1] Пародия на вероизповедание в романа на Кърт Вонегът „Бог да Ви поживи, мистър Роузуотър“, 1965
