Жегна ме завист, когато разбрах, че Украйна си е намерила президент. “Украинци, ако ме искате като президент, ще стана президент.” – каза тя след две години руски затвор и стотина гигабайта публикации в интернет. Чудесно! Надя Савченко е обединяваща личност, всички я познават, всички говорят за нея, поради което авторитетът ѝ е голям – какво друго да искаш от един президент. Ами ние? Кого да издигнем за наш президент, та всички да са доволни, никой да не мърмори, а дори и да мърмори, тутакси да бъде заклеймен като злодей-безродник.
И ето че като във вълшебна приказка се появи ТО – момчето със синия костюм! Ето го българският президент! Нима все още няма инициативен комитет да го издигне? Та той е същият – жертва на голямо зло (е, не на руската империя, но пък на пошлите български абитуриенти с луксозните коли), и той не е оцапан в политиката, но пък вече има зад гърба си необходимите часове медийно време и внимание. Тоест, станал е достатъчно известен.
Шегувам се, разбира се. Искам дебело да го подчертая, защото напоследък подобни шеги все по-малко приличат на шеги. Колко български политици изпълзяха от телевизора? Колко хора, известни само с това, че са известни, станаха влиятелни лидери на обществено мнение?
Какъв е синдромът на „момчето със синия костюм“, какъв е механизмът на неговата слава? Пред нас е букет от четири есенции:
1. Бедно момче с бедна майка. Това винаги отпушва сиромахомилство. Сиромахомилът е дребен човечец, който изпада във възторг, всеки път когато види някой още по-дребен и от себе си, когото може да покровителства от висотата на нравствените си добродетели и интелектуално превъзходство.
2. Лоши богаташи с лъскави коли. Ето го и класовият враг – този, който си има всичко, което ние си нямаме, но за което горестно мечтаем. Мутрите, богаташите, олигарсите, бизнесмените, капиталистите – това са хората, на чието място искаме да бъдем, да караме техните коли и да живеем в техните къщи, за да ни завиждат баламите и да точат лиги!
Но това не е достатъчно да станеш „момчето със синия костюм“. Интернет е пълен с подобни лигави истории, които обаче не се превръщат в чак такива хитове. В рецептата има още две съставки.
3. Подходящият момент. Точно когато всички са обединени да мразят простаците-абитуриенти, се появява и свидетелството, конкретният случай. Обществената съвест се носи над събитията като нажежени бензинови пàри и само чака искрата на възмущението.
4. Рамо от страна на медиите. Вестници и телевизии с наслада поеха истерията от социалните мрежи. Напоследък те се хранят с полуанонимни скандали и сензации от форумите. Така допълнително катализират истерията в интернет. След намесата на медиите, в т.нар. дебат се включват все нови и нови мъдреци, бързащи да надвикат предишните и да съберат повече лайкове от тях. После топката се връща обратно в медиите – „Една история взриви интернет!“, казват. Но че вие, медиите, запалихте фитила, мълчите.
Разбира се, всичко започва от нравствения ексхибиционизъм. Видиш някого, както ей тъй си се озърташ от прозореца, дожалее ти за него, пък отидеш да му помогнеш. Но не забравяш да вземеш и тъпана, че да го биеш, докато помагаш. Правиш си „селфи“ със собственото си благородство и го споделяш с всички, та да могат те като мухи да го налазят и викайки колко си добър, всъщност да покажат колко са добри те.
Когато нещастният получател на помощта се превърне в медийна звезда, вече можеш и президент да го направиш, защото политиците лесно ще го приемат за емблема – е, те бедни момчета със сини костюми не са, но пък не пречи да се поотъркат о възвишеното. Мисля, че механизмът не е труден за разбиране. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.