Ало? Удобно ли е? Имате ли минутка да ви кажа и аз какво мисля по въпроса?… Всеки всекиго изобличава в корупция и това не е толкова лошо, колкото онова, че почти винаги има основание. Както казваше един кумец на баща ми: „Не ме е яд че пускат слухове. Яд ме е, че излизат верни“. Но това не ме интересува – нито съм прокурор, нито съм жълт вестник. Интересува ме хуманитарната страна на въпроса.
Има само два вида политици: такива, които са на власт, и такива, които не са на власт. Първите са сатанински корумпирани, вторите – ангелски невинни, девствени даже, що се отнася до рушвети, злоупотреби с административно положение и други скверноти. Ако наречем първите Куку, а вторите Пипе, то когато Пипе е в опозиция, яростно и от висотата на най-чист морал изобличава Куку, а когато Куку излезе в опозиция, разкрива далаверите на Пипе във властта и вади пред скандализираната общественост зловещите му дела. Сякаш изобличителят Куку никога не е бил на власт и никога не е бил замесен в корупция. Куку се е родил едва вчера от мъничка камбанка на момина сълза и до днес се е хранил само с капчици роса и цветен прашец.
Защо е така? Защо се случва така в нашия цивилизован, хуманен, демократичен и толерантен свят? Ще ви кажа: всичко това е закономерен резултат от инструментите за финансиране, изискващи процедури по възлагане на поръчки. Публичните (общите) пари стават все повече и все по-сладко е да се разпореждаш с тях.
Какъв е проблемът при разпореждането с публични (общи, чужди) пари? Проблемът е точно този, че парите са чужди, а не твои. А дори и Дарвин би се съгласил, че част от междувидовата и вътревидовата борба е да направиш чуждите пари свои. Това движи еволюцията. Всеки, поставен да харчи пари, които не са негови, се стреми преди всичко да превърне колкото е възможно по-голяма част от тях именно в такива. „Ама аз – казва той – поставям обществения интерес над своя личен!“. Ще повърна.
Едно време е било съвсем друго. Бизнес се е правил със стискане на ръце между почтени, отговорни и заинтересовани хора, а не с умопомрачителни процедури по възлагане на обществени поръчки. Да разгледаме ключовите думи.
Почтени. Хора, които имат някакво понятие за чест. Те уважават думата си повече от 100 страници договор, съчинен от скъпо платени юристи. Обикновено обладават едно вродено благородство, познато на все по-малко хора, изповядващи прагматичния мироглед. Почтеният човек твърдо отстоява интересите си, но уважава и интересите на другия, поставяйки истината и морала над всичко.
Отговорни. Те са тези, които признават, че носят отговорност за думите и делата си и винаги са готови да я поемат. Не са като изпълнителни директори на държавни фирми, които следват решенията на някакви бордове и надзорни съвети, така че и най-голямата далавера да направят, накрая ще излезе, че просто са изпълнявали служебните си задължения.
Заинтересовани. Ако дадено предприятие е твое, ако си го наследил от баща си и дядо си, дали ще избираш партньорите си с обществени поръчки и дали ще вземеш рушвет от най-некадърния, за да му възложиш работата и той да окраде останалото? За жалост, ведомствата – разпоредители с публични средства – не са дядови фабрики. Тях също ги оглавяват заинтересовани хора, само дето техният интерес е съвсем друг.
Почтени, отговорни и заинтересовани. Такива ли са чиновниците, разпределящи публичните средства? Такива ли са упоритите, послушни и търпеливи службогонци на партиите? Такива ли са най-сетне професионалните политици, взели пари от своите спонсори, за да се наместят на позиция и да им ги върнат с лихвите?
Затова ги има Куку и Пипе. Затова единият, самият той разследван за пране на пари, дава другия на прокурора за корупция – загрижен, възмутен, покъртен, потресен! Това е непоправимо. Зле организираното общество се нуждае от непрекъснати регулации. Но не съществуват регулации, които да решат проблемите по принцип. Всяка регулация – дори и най-проникновената и изпипаната – дава решение на парче. Безсмислено е и е опасно, защото хората, свикнали всеки ден да се появяват нови регулации и регулации на регулациите, отдъхват спокойно и блажено изпружват крака – директивите, конвенциите и регулациите ги освобождават от собствената им съвест. Защо да мъча душата си: със сигурност ще се намери някой регламент, който да урежда въпроса. Аз най-сетне съм свободен от необходимостта да избирам, да решавам и да нося отговорност! Сега най-сетне мога да се грижа само за себе си и за нищо друго!
Така е в Картаген и не може да бъде иначе. Затова мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен… Как?… Лошо се чува. Моля?… Ало, да! Стамболов се обажда, казах… Какво, набрал съм грешен номер?… Прощавайте…