Синдромът Борисов-Станишев или дисоциативно разстройство на политическата идентичност
Webcafe

Синдромът Борисов-Станишев или дисоциативно разстройство на политическата идентичност

от

Нали сред вас няма някой, който да не знае какво е „дисоциативно разстройство на идентичността“? Това е, по народному казано, раздвоение на личността. Та, гледам комуникацията между Бойко Борисов и Сергей Станишев и се питам: само обикновената личност ли подлежи на раздвоение? Не подлежи ли на раздвоение и политическата личност, която всеки е скътал дълбоко в сърцето?

Ето че за трети път избраха Станишев за председател на евросоциалистите. Браво! Дето се вика, ние имаме дълбоки традиции в тая работа – Георги Димѝтров и Васил Коларов бяха генерални секретари на Коминтерна, бе хей!

Изглежда и Бойко Борисов реши да избере националната гордост пред партийните ежби и идеологическите противопоставяния. Той прати писмо на Сергей Дмитриевич, в което написа: „Радостен съм, че българин е председател на второто най-голяма политическо семейство в Европа. Продължавайте да давате поводи за гордост на България“ (не знам, ако не го беше написал, а го беше изрекъл на глас, дали нямаше да има едно закачливо натъртване на думата „второто“, но да не залитаме към стилистични хипотези). Така Борисов даде предимство на националното пред партийното чувство.

Кое чувство избра Станишев? Изглежда у него като човек, отказал се от родното си гражданство още през 1996, патриотичното стои на по-заден план и затова той прехвърли тежестта върху политико-идеологическото: „…националистите навсякъде са удобни коалиционни партньори за десните правителства, като в Австрия и България, защото ЕНП всъщност прегърна популистката реторика и методи… Отговорността ни е да спасим Европа от ЕНП!“. И после говорѝ дежурните приказки за бедните и богатите, за работниците, справедливостта и класовата солидарност, за това как държавите трябва да увеличат заплатите и да намалят данъците (тоест да увеличат разходите като намалят приходите), което изобщо, ама изобщо не е популизъм и популисти са другите, а не социалистите. Както и да е. Говорим за друго.

Говорим за това как да степенуваме по важност чувствата си, когато те изпаднат в явно противоречие със себе си; как да степенуваме по важност, когато настъпи такова раздвоение в нашите личности, че едно тяхно измерение се противопостави на друго и се окаже дори противоположно на него в положение на неразрешим конфликт, тоест, когато изпаднем в дисоциативно разстройство на политическата си идентичност, при което нашият вътрешен патриот желае обратното на социалиста или какъвто там се чувства съответното ни АЗ.

Как да излезем от ситуацията, в която сочим като напаст за Европа някого, който радушно ни поздравява за успехите ни, само защото сме сънародници? Кое е водещото, кое е определящото? Кой е „брат“ на българския работник – българският адвокат или виетнамският работник? Кое е по-органично: „расата“ или „класата“, традиционната култура или абстрактното родство с човек на другия край на света, единствено поради сходството в отношенията към собствеността върху средствата за производство? Помня, по времето на соца имаше хора, които толкова мразеха тоталитарната си държава, че когато националният футболен отбор излезеше на международен мач, те викаха за противника, особено пък ако той се окажеше някоя капиталистическа страна с конвертируема валута и преливащи от изобилие магазини. И никой не можеше да им се сърди, защото пропагандата от деца ги възпитаваше в дух на пролетарски интернационализъм (за по-младите: това е нещо като глобализъм и мултикултурализъм, обаче от комунистическа гледна точка), патриотизмът беше приемлив само под формата на любов към социалистическата родина, а всяко друго измерение на любовта към родината беше заклеймявано като шовинизъм, тоест като вид фашизъм. Много патриоти биват наричани фашисти и днес, тъй че „нищо ново под слънцето“ (Еклисиаст 1:9).

Тъй че нито поведението на Бойко Борисов, нито поведението на Сергей Станишев е случайно. В тях има много история, психология, идеология и политика. И двете гледни точки са адекватни, и двата подхода могат да бъдат оправдани. Борисов избра да се държи като консерватор (защото ако кажем „като националист“, ще изкривим картината), за когото народът притежава душа точно както и отделният човек, а Станишев избра поведението на неподправен социалист-интернационалист, за когото класовата борба е по-важна от всичко, защото е продължение на еволюцията (с други средства), диалектика и тържество на историческия материализъм. И без да има категорично определение кой от двамата е прав и кой крив, всички видяха болезненото разминаване. Иначе, когато се сблъскат на едно и също поле, двамата са много добри и зрелището си заслужава.

Как ние, като прости граждани, да степенуваме приоритетите? Кое е по-важно: личността или колектива, обществото или корпорацията, държавата или градът, клубът по интереси или роднините, приятелите или колегите? Има общества, особено в Далечния Изток, където колективът е по-важен от личността, личността се разтваря в колектива и чувството за дълг става по-силно от инстинкта за самосъхранение. Има и общества, доста по-близо до нас, в които личността и то онази личност, доведена от култа към индивидуализма до пълна алиенация, е по-важна от всичко. Как да подредим ценностите?

Не мога да отговоря. Ако някой знае – нека каже. Вероятно всяка ситуация е за себе си. Но конкретно Станишев сигурно бих го поздравил. Той е част от общност, от някакъв отбор, наречен в случая народ, към който светът ме причислява и мен, същият свят, оказал на Станишев нещо, което по всеобщо мнение е чест, тоест похвалил е моя отбор в лицето на един от неговите представители. Нещо повече, сигурен съм, че ако Борисов стане председател на ЕНП, Станишев също ще го похвали, също ще го поздрави поне от възпитание и ще премълчи мнението си, че Европа трябва да бъде спасена от ЕНП. От друга страна обаче, ако било Борисов, било Станишев стане кмет на Картаген, аз пак ще кажа, че Картаген трябва да бъде разрушен.

За Webcafe.

Може да харесате и: