в. "Труд"

Греховете на българите

от

Греховете на народите са тема, която сме засягали няколко пъти, но никога не сме я поставяли в центъра на изображението. А може би е трябвало, защото греховете на народите коват тяхната съдба. Много народи и особено балканските са свикнали да живеят (и да се успокояват) със заблудата, че светът е враждебен към тях, великите сили искат да ги затрият, историческият им жребий е отвратителен, докато самите те са симпатични, морални, талантливи и гениални. Затова тези народи са мизерни (продължават да се успокояват те), незаслужено мизерни, не защото самите те не стават за нещо повече, а защото светът се е наговорил против тях.

А колко по-лесно е да се огледат в греховете си. Св. Ефрем Сириец (ок. 306 – 373) в една своя молитва, която се чете всяка вечер по време на Великия пост, казва така: „…дарувай ми да виждам моите прегрешения…“. Дарувай ми. Да виждаш, да осъзнаваш греховете си като такива, е дар и привилегия, която си заслужава да бъде измолена в най-съкровена молитва. Защото познаването на греха е първата стъпка към неговото преодоляване. А то е решаващо, защото грехът е онази дисхармония, от която произлизат всички беди.

В световната история има една уникална държава. От 17 век я наричаме Византия, а дотогава е била просто Империята – проекция на Царството Божие. Византия е продължение на Римската империя, която спрямо нея се отнася така, както Старият завет къмто Новия – предобраз, пророчество, подготовка. Защо пада тази уникална държава? Защо помръква проекцията? Много просто: заради греховете си. Всеки историк, който се опитва да заобиколи тази истина, е обречен да се заплита във взаимно допълващи се и същевременно опровергаващи се теории.

Колкото по-свят е един човек или една държава, толкова атаките на лукавия срещу тях са по-упорити и по-грозни. Проекцията на Царството Божие постепенно затъва в неописуеми грехове, невъобразими грехове, включително ереси, магьосничество, корупция и по-лошо. Затова през VI век в Мека се ражда момче на име Мухаммад ибн Абд Аллах (по-известно като Мохамед), което ще изобрети исляма – бича Божи за грешниците. Под този бич пада Византия почти хиляда години по-късно. Под него пада и България. И двете падат заради греховете си.

Що е грях? Грехът е съзнателен избор на нещо Богу неугодно. Какво значи нещо да е Богу неугодно? Значи, че противоречи на Божия промисъл, на първоначалния замисъл на творението, на неговия план. Явява се отклонение от нормата, както болестта за тялото. Ракът е клетъчен живот извън замисъла, извън правилата и закона, живот който ражда растящи тумори. Нещо подобно е и грехът. Тъй като творението е едно и неповторимо, то всичко, което противоречи на неговия замисъл, е извратено. Грях. Най-големият грях е да противопоставяш своята воля на Божията, да избереш своеволието пред свободата и да замениш Богочовека с човекобог (свръхчовек, антихрист и т.н.). Това е грехът на сатаната. Древните гърци го наричат ὕβρις.

Много народи са си изпатили поради ὕβρις. Сама по себе си националната държава е грях, защото компрометира съборността на Църквата, водейки към ереста на етнофилетизма, но има и други грехове, за които си плащаме и за които сме говорили на друго място. Кои са греховете на българите?

Еретичност. Заради ереси и безбожие в края на XIV век пропиляхме държавата, културата, та даже и езика си, който трябваше през Възраждането да си взимаме обратно от руснаците. Тогава, от едната страна, начело на църквата имахме брилянтния исихаст св. Евтимий Търновски (1325-1403), един от най-изтъкнатите интелектуалци на своето време, но от другата бяха всевъзможни извращения, включително и богомилството, според което творец (демиург) на материалния свят е сатаната, който е батко на Христос. Как се наказва този грях? Днес официални елементи на националната ни идентичност (и гордост) са същите тези богомили, обсебената от демони Ванга и еретикът и протестантски възпитаник Петър Дънов, който разглежда Христос като свой предтеча. Как се наказва този грях? Вероятно с това, за което четем всеки ден във вестниците. Всеки тиранин е бич Божи, наказание за нашите грехове. Ами неговите? Спокойно, за тях има други бичове, също толкова справедливи. Груба грешка е да търсим виновните за нещастията някъде извън себе си. Така никога няма да излекуваме първопричината.

После следват други, по-съвременни български грехове.

Себенеуважение. Да, ние знаем, че сме много талантливи и че сме дали много на света (например киселото мляко), но за да не ни се смеят чужденците, за всеки случай решаваме да се саморугаем и самообиждаме – демек, вижте ни: ние сме по-възвишени даже от самите себе си! Свестни хора сме, но искаме да сме нещо, което не сме. Ей така, за да сме в крак с времето. Сакън да не ни обвинят, че сме изостанали. И стигаме дотам да говорим за себе си, че сме мърша. И говорейки така, на света не му остава друго, освен да свие рамене и да каже: „Ами, добре, мърша сте“.

Поединично спасяване. Това е грехът да обичаш себе си повече от всичко. Убийствен грях. Защо да е грях, защо да не обичаш себе си повече от всичко? Новият завет може да бъде събран в едно изречение (перифразирам): „Обичай ближния като себе си и Бог повече от себе си“. Различното от това е грях, който се плаща. А ние от печалната си история сме научени, когато видим зор, да не мислим за нищо друго, освен за собственото си дупенце. Не става така.

Предателство. Това е грехът да отклониш бедите от своята глава, за да ги стовариш върху главата на ближния. По-лошата редакция на този грях и да стовариш беди върху главата на ближния заради някаква твоя мимолетна полза или просто за удоволствие. Най-лошо е предателството спрямо Истината и затова Апокалипсисът казва: „Бъди верен до смърт, и ще ти дам венеца на живота“ (Откр. 2:10).

Завист. Отвратителен грях, който върви заедно с алчността и който сме довели до съвършенство. Затова нямаме правителство, защото всеки казва: „Тоя ли, бе! Тоя ли ще ме управлява мене, бе! Той само ще краде и ще лапа!“. Сякаш ти, мили мой приятелю, ако си на неговото място ще вършиш нещо друго… Завистта е омраза, породена от неадекватна илюзия за справедливост, която и този път ни е отминала незаслужено.

Гордост, породена от простотия. Сама по себе си гордостта е най-страшният грях, от който произлизат всички останали. Но гордостта поради простотия е по-особена. При обикновената гордост има с какво да се гордееш, докато при гордостта от простотия няма. Гордостта от простотия не е нищо повече от долнопробна арогантност, но мнозина я практикуват с удоволствие. Колкото по-прост, толкова по-горд. Защо не напишем това на Народното събрание?

Обаче! Въпреки гореизредените грехове, ние все още ползваме един голям кредит – историческите страдания, с които сме предплатили изкупването на бъдещите си прегрешения. Петвековното отсъствие на държавност спаси Църквата ни от много изкушения. В известен смисъл падането на Константинопол беше колкото наказание, толкова и милост, защото така Православието оцеля, без да се пречупи пред изкушенията, които сатаната прати на католиците. Неуспявайки да стане политическо, Православието остана небесно. Истинското догматично православие.

Чуден е Божият промисъл. Нещо уж е наказание, а се оказва, че е дар. Защото Бог зло не твори. Вижте времето. Неговата клопка е наказание, лишаване от вечността, но пък времето е средата, в която става обръщането, покаянието. Вижте смъртта. Безспорно зло, ще кажете. Но без смъртта представяте ли си какви грешници щяхме да бъдем. Вижте какви грехове извършваме за 70-80 години, ами ако живеехме 300, 500, 1000? Ако бяхме безсмъртни в кожените си дрехи?

Днес човечеството се лута като израилтяните в пустинята в очакване да наследи обетованата земя – Царството Божие. Докато се лута, получава едни и същи уроци, повтаря едни и същи класове. Вероятно така трябва да бъде. Днес ситуацията е кристално ясна от гледна точка на греха, но никой не желае да мисли за нея по този начин. Никой не мисли например за пандемията като за наказание и изпитание. Напротив, присмиват се.

Да, историческите страдания (дори и до днес) са нашият кредит, без който греховете ни отдавна щяха да са ни унищожили. Но няма безкрайни кредити. И всички кредити си имат лихва. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Илюстрация: Проф. Антон Митов, “Посичането на Патриарх Евтимий”, стенопис в “Св. Александър Невски”.

За в. “Труд”.

Може да харесате и: