Анатомия на носталгията.
в. "Труд"

Анатомия на носталгията

от

Най-сетне, внимателно и на пръсти, сякаш да не разбудят някого, започнаха да премахват паметника на съветската армия от Княжеската градинка в София. Едни избухнаха в истерия и започнаха да кълнат, други трескаво затърсиха начин да припишат заслугата на себе си – видите ли, ние се борим за това отдавна. Ако ще да се борите от сътворение мира, събитието ще настъпи, когато са налице нужните условия за това, тоест когато го пожелае някой достатъчно силен, на когото не можете да откажете. А колко сте се напъвали преди това няма абсолютно никакво значение.

Допусна се голяма грешка, когато оставиха дебата за паметника да се влачи години наред, да трупа злоба и да разпалва страстите. Трябваше да се подходи по-бюрократично – това е имот, този имот е нечий. Стопанинът на имота има право да се разпорежда в него, включително да строи и да събаря разни неща, без да се обяснява и да дава сметка. Отдавна имаше официално решение паметникът да се махне, просто трябваше да бъде изпълнено по съответния ред.

Отдавна и много пъти съм казвал, включително и в национален ефир, че на мен ми е все едно дали онзи паметник ще го има там или не. Неговото присъствие или отсъствие няма да промени съдбата на семейството ми, която оказа силно влияние и върху моята лична съдба. Неговото присъствие или отсъствие няма да промени историята – историята се знае. Друг е въпросът как се интерпретира. Но паметникът и на интерпретацията няма да окаже влияние. В епохата на социализма историята се четеше по един начин, в епохата на либерализма се чете по друг начин, а паметникът си е все един и същ.

Всъщност не съм прав. Има една много важна причина защитниците да рипат до тавана и да проклинат, пръскайки слюнка. Паметникът е идеологическа конструкция (нито е историческа, нито художествена) и всяко действие, свързано с него, също е идеологическо. Ако паметникът бъде премахнат, руснаците ще престанат да бъдат освободители, а ще станат окупатори, а българските комунисти ще изгубят ореола на революционери и ще лъснат като най-обикновени хищни узурпатори, превратаджии. Тогава всичко у нас след 1944 г. ще добие леко незаконен вид, властта ще може да бъде съдена като престъпна. Затова е целият зор. А, да – и заради кефа на Русия, която продължава да е опора на някои наши политически сили. Тяхното битие без Русия или (което е по-лошо) с една Русия, която им е сърдита, става крайно проблематично.

Ще кажете: ама не са само партиите! И обикновените хора влагат много чувства, много страст в конфликта за съдбата на паметника. Обикновените хора, народите, с малко пропаганда могат да бъдат накарани да вярват в каквото поискате – вижте населението на РСМ, което вярва, че е пряк потомък на Александър Велики, че кирилицата е на 70 000 години и че българите са татари. Защо да няма и българи, които вярват, че руснаците са освободители?

Вижте и целият свят, който вярва, че през Втората световна война са се сблъскали добрите сили и злите сили, ангелите и демоните. Само не могат да се разберат кои са болшевиките и кои са нацистите, кои са ангелите и кои – демоните. И докато не могат да се разберат, съвсем забравят, че преди да се сджафкат помежду си, двете сили си бяха другарчета, поделиха си Полша и чак съвместен парад по този случай направиха. Ех, памет, памет… Всъщност всичко това се помни, но някак си гледаме да го оставим в страни от полезрението, защото не се връзва на целия исторически разказ, който сме решили да приемем за истина. В някоя от книгите на Дъглас Адамс, не помня вече в коя, имаше описана техника как нещо може да стане невидимо. Технологията се наричаше НДП (нечий друг проблем) и приложена върху който и да е обект, той ставаше невидим, именно защото е нечий друг проблем, което го поставя извън обхвата на нашето възприятие. Така и за съюзничеството между нацистите и болшевиките – знаем за него, не го отричаме, но го правим НДП и го оставяме най-нахално встрани от цялата картина.

Но бяхме решили да говорим за носталгията.

Защо ли пък да говорим за нея? Защото, ако историята е махало, което се люшка от една крайност към друга и обратно, то носталгията е двигателят на това люшкане. Когато живееш в социализма, за теб Западът е идеал със своя либерализъм, капитализъм, изобилие от стоки и свобода на словото. И стремежът ти към този идеал дава тласък на махалото. Когато махалото те откара в капитализма и видиш, че не е нещо особено, започваш да идеализираш социализма от миналото. Обикновено това правят поколенията, които никога не са живели в социализъм. И когато техният носталгичен копнеж стане достатъчно силен, люшва махалото обратно.

Има различни видове носталгия. Например тя може да бъде географска или историческа, тоест носталгия по място, обикновено родината, когато си далеч от нея, и носталгия по отминали времена, когато историческата дистанция стане достатъчно голяма.

От своя страна историческата носталгия може да бъде обективна и субективна. Обективна е при някого, който наистина е живял по-добре във времето, по което тъгува. Така например носталгията на комунистическата номенклатура и нейните деца, които днес са възрастни, е обективна, защото при социализма те живееха наистина добре и то твърде добре в сравнение с останалите. Те има за какво да тъгуват. Има за какво да тъгуват и внуците им, които не са виждали онзи режим, но си представят какво би било за тях, ако живееха в него.

Когато червената армия в лицето на Трети украински фронт влезе в България, свали законната власт и гарантира установяването на марионетен режим, животът на много хора се промени революционно. Те получиха статут на победила и господстваща класа, което върви с определени привилегии, като заемане на ключови постове в стопанството, армията и милицията, получаване на дипломи за образование с предимство, преместване от селата към големите градове, получаване на жилища (обикновено на изселени „бивши хора“) и т.н.

Създаде се една цяла нова класа с работническо-селски произход, която започна да се възпроизвежда и по своите върхове да произвежда династии. Ето тази класа има пълното право да изпитва обективна носталгия по ония времена, с изключение може би на онази не малка своя част, която е доволна и сега, в условията на либерализма. Те могат да изпитват някаква, нека я наречем „естетическа обективна носталгия“.

А пък общото за цялата обективно носталгична класа – и онези, които са били по-добре тогава, и тези, които са по-добре сега, – е религиозната почит към събитието, направило възможно тяхното излизане от калта и изкачване до върховете на обществото – нахлуването на Трети украински фронт в България. От своя страна паметникът на съветската армия, известен като МОЧА, е символът на това събитие, средоточието на култа към него. Събарянето, премахването на истукана нанася дълбока рана във вярата на тези хора от групата на обективните носталгици. Наранява вярата в собствената им стойност и в това, че са се издигнали и притежават всичко по заслуга, а не по трагична случайност.

Субективните носталгици са по-смешни. При тях мисълта е белязана от определена налудничавост. Те разсъждават и чувстват на принципа: „хубаво е това, което отсъства, а това, което имаме е лошо“. Тълпи полуграмотни, но енергични младежи ходят с фланелки на Че Гевара, с надписи СССР, с петолъчки, сърпове и чукове. Те не знаят нищо за социализма. Няма и да узнаят, защото узнаването изисква известно четене. Същите, ако живееха в някакъв доминиран от Русия социализъм, щяха да развяват американски знамена и да се обличат като каубои.

 

Възрастните субективни носталгици обикновено са неудачници. Изгарящи от завист заради нещата, които другите имат, а пък те нямат поради очевидната си непригодност. Те не търсят вината у себе си, а в света, в който живеят. Мразят този свят и идеализират някакъв друг, който вече го няма. Най-често това е социализмът, но може да бъде и средновековието, античността или нещо друго. Тези хора не желаят да се конкурират, да се борят, да се доказват. Те желаят здрава социалистическа система, която да ги закриля. Тези хора никак не са малко. Типичният възрастен субективен носталгик може да бъде наблюдаван в масовката на ежегодните сборища на социалистите на връх Бузлуджа.

Както виждате, страшно много, ужасяващо много хора изпитват носталгия по социализма по една или друга причина. Ако социализмът се върне, само единици ще спечелят от това, но носталгията не умира, никой не се замисля. Следователно носталгията е опасна болест, доколкото идеализира места и времена, които не заслужават да бъдат идеализирани. Затова мисля, че носталгията трябва да се лекува, а Картаген да бъде разрушен.

За в. „Труд„.

Може да харесате и: