Ден за размисъл в три сета

Какво се прави в деня за размисъл преди избори? Обикновено не се размишлява. Затова и аз не знам защо този ден е наречен така. Не знам защо и „стаята на девойката” се нарича така. Воден от любопитство и инстинкт за справедливост, на тези избори реших в събота да размишлявам. Да сложим картите на масата – в събота обикновено играя тенис на открито, стига да е хубаво времето. Ако е лошо, играя на закрито. Разликата между хубавото и лошото време е същата, каквато е между мастиката и ракията – мастиката нашепва за морски хоризонти и тиферичи с тучни сенки, докато ракията рисува уютна картина на зимна вечер, огнище, а пред огнището баба, която разказва приказки. И колкото повече е ракията, толкова по-привлекателна е бабата. Иначе и в двата случая салатите са почти едни и същи с лек превес на туршиите във втория. Но да не се отплесваме от тениса и размисъла. Миналата събота Светозар Буков от съседния корт ми донесе пет литра домашна гроздова ракия от каберне и мерло 2001 г., когато гроздето по северните склонове на Родопите беше необичайно сладко, виното стана хубаво и ракията също – впрочем, понеже сме отворили темата, при случай ще кажа на Светозар, че не би било зле ракията, освен в черешови, да поотлежи малко и в черничеви бурета – ей така, за цвят (надявам се, че не се отплеснах много). Та беше средата на първия сет, аз съвестно размишлявах досежно правомощията на президента и по тази причина бях забравил кой е наред да сервира. Помолих партньора си да ме извини и отидох при тубата с ракията да се поосвежа. Предложих му и на него. Като отпихме по три-четири пъти, въпросът за това кой сервира доби съвсем други измерения и ние в един глас извикахме сервитьора от клубния ресторант. Докато го чакахме да донесе салата, варени яйца и луканка за мезе, както и бира за разредител, разцъкахме още няколко топки. Не спирах да размишлявам. Странно: колкото по-трудно уцелвах топката, толкова по-дълбоко потъвах в мислите си. Мислех за историческата съдба на българите, унижението, че не те са измислили тениса и тихата утеха от киселото мляко и розовото масло. Поръчах два пъти розово масло на появилия се отнякъде келнер, а той, мръсникът, се направи, че не ме чува, остави мезетата и побърза да се отдалечи. Проклех го в мислите си и надигнах тубата, дано да забравя. Партньорът ми направи същото. Салатата беше беше хубава – с много оцет и зехтин. Това ме накара да мечтая. Без да спирам да размишлявам, открих, че ракетата много прилича на китара, само че с повече струни и кръстосани при това. С патньора ми изпяхме „Кой уши байрака?” и още няколко тенисистки песни и си разменихме шапките, за да станем „потни братя”, после решихме да поиграем още малко, но се оказа, че сме скъсали струна на китарата и седнахме да поразмишляваме в деня за размисъл, който вече клонеше към обяд. И ето че думата „обяд” се оказа ключова и насочи мислите ни към келнера. Размахахме ръце властно и авторитетно. Келнерът се опита да ни остави извън обхвата на зрението си, но няколко сервиса със здравата китара го вразумиха и той послушно доприпка до корта. Все така потънали в размисъл, двамата с партньора ми поръчахме свински черен дроб на тиган с лук (обаче нарязан на филийки и овалян в брашно, ей!), ребърца по виенски с картофено пюре с прясно мляко, масло и индийско орехче, полято с лъжичка сос демиглас, разбира се бутилка червено вино – най-обикновена сира „Банрок стейшън” от южна Австралия и за десерт еклери с лимонов крем и коняк. Просто така, да чоплим нещо, докато размишляваме на корта. Защото е ден за размисъл. Защото мисленето натъжава, а тъгата поражда здрави приятелства, които издържат проверките на времето. Тези приятелства могат да прерастнат в дълг и отговорност, но ако отсъства уважението, е безсмислено да се разкрива повече от това, което е необходимо да се знае. За какво говорехме?…